Накара го да седне и му каза:
— Никога не сте ме питали защо ви писах да дойдете при мен.
— Не посмях, господине.
— Следователно не знаете защо ви предложих да ремонтирате вилата и да живеете в нея?
— Не.
— Не сте ли любопитен?
— Боя се да не бъда нахален. Вие не ме разпитвахте.
— Как не! Разпитвах ви за вашето минало. Казахте ми, че родителите ви отдавна са умрели и че животът ви е труден. Но аз от деликатност нямах желание да ви откривам нещо, което ви засяга, и не настоях. Оттогава не сме говорили, а това значи, че не ви познавам. Днес…
След кратко мълчание, като се поколеба, изведнъж заключи:
— Днес изглежда, че сте замесен в лоша работа или най-малкото ви е трудно да обясните ролята, която сте играли, може би без сам да знаете. Искате ли нещо да ми изповядате, без да премълчите каквото и да било?
Фелисиен обясни:
— Господине, вие не знаете колко съм ви признателен за всичко, което направихте за мен. Но нямам за какво да се изповядам.
— Не е ли прибързан отговорът ви? — настоя Раул. — На вашата възраст и в обстоятелствата, в които се намирате, човек трябва да знае сам да се спасява. Ако в нещо сте виновен, толкова по-зле за вас. Ако сте невинен, животът ще ви защити. Фелисиен стана и се приближи до Раул д’Аверни.
— Вие как мислите, господине?
Раул го погледна. Очите на младежа примигваха, на лицето му липсваше откровеност. Той каза:
— Не знам…
Погребението на Елизабет Гаварел се състоя на другия ден. Ролан вървя твърдо до гробищата и не отвърна очи от зеещия гроб.
Тя простря ръка върху ковчега и мълвеше думи, нечути от никого, думи, чрез които навярно изразяваше своята скръб по сестра си и цялото си отчаяние. Вричаше се да остане вярна на спомена за нея.
Завърна се облегната на ръката на чичо си. Той дълго разговаря с господин Руслен. Колкото и да бе отпаднал, не отстъпи от своето.
— Нито една банкнота, господин съдия, само писма и ценни книжа. Давам пълномощия на полицията да сложи ръка на платнената сива торбичка. И така ще напиша в моята тъжба до съда, преди да замина на юг.
Раул д’Аверни се разходи около езерцето, после седна на един плетен стол и довърши четенето на сутрешните вестници.
Един от тях, осведомен от смел и ловък репортер, скрил се вечерта кой знае къде, бе успял да научи подробности по вълнуващия разпит на Фелисиен-Шарл от Русо.
— Иди, че работи при такива условия! — изръмжа от яд д’Аверни.
Той се запъти към къщи и видя, че Фелисиен работи. Влезе, премина по коридора и отиде в малката стаичка, където обичаше да размишлява и да мечтае. Там го чакаше една жена без шапка, облечена в скромна рокля, с червено шалче около врата. Непознатата стоеше права, показвайки великолепното си лице, по което се сменяха най-разнообразни състояния — и скръб, и безпомощност, и яд, и враждебност…
— Коя сте вие?…
— Метресата на Симон Лориан.
V
ФАУСТИН КОРТИН И СИМОН ЛОРИАН
Това бе казано с нападателен тон, сякаш Раул д’Аверни бе отговорен за нещастието, сполетяло Симон Лориан.
Раул добави:
— Предполагам, чели сте тази сутрин статията в „Еко дьо Франс“, в която упрекват моя гост Фелисиен-Шарл. Знаете къде ще го намерите, затова се хващате за мен, нали?
При първото стълкновение ядът на младата жена се изля отведнъж. Яд, примесен със сълзи и ужас, който откриваше буйна, а заедно с това и мрачна, неспособна да се контролира в момента натура.
— Три дни, откакто изчезна този, когото обичам. Три дни, откакто безполезно го търся и тичам навсякъде като луда. Едва тая сутрин внезапно в този вестник — със страх ги чета всичките, да не би да е станал жертва на някакво нещастие — прочетох името му… Бил е ранен, почти умиращ. В този момент може би е умрял?…
— Тогава защо идвате тук вместо в клиниката?
— Исках най-напред да ви видя.
— Защо?
Тя не отговори. Тръгна към Раул, разярена и великолепна, и каза:
— Защо ли? Защото вие сте виновникът за всичко. Да, вие! Цялата афера е ваше дело. Прочетете вестника. Фелисиен-Шарл е един фигурант. Шефът сте вие! Тоя, който е на дъното на тази авантюра, сте вие! Аз имам предчувствие, сигурна съм… Щом като прочетох статията, казах си: „Това е той!“
— Кой, аз? Вие не ме познавате!
— Как не, познавам ви.
— Вие ме познавате мен — Раул д’Аверни?
— Не!… Вас, Арсен Люпен!
Раул бе поразен. Не очакваше пряко нападение, нито пък да чуе истинското си име, произнесено като обида. Откъде можеше да знае тази жена?
Той грубо хвана ръката й.
— Какво казвате? Арсен Люпен?…
— О, не лъжете! И за какво? Отдавна го зная. Симон отдавна ми е говорил за вас и за това име — д’Аверни, под което се криете!… Даже идвах тук една вечер през последната седмица, когато ви нямаше, и без никой да знае… Той искаше да види къщата на Арсен Люпен. Ах, поне да не го бях предупредила! „Не се мъчи да го узнаеш! Това ще ти донесе нещастие. Какво очакваш от тоя авантюрист?…“
Тя показваше на Раул юмруците си. Оскърбяваше го с поглед и с вик, треперещ от презрение. А той слушаше безмълвен. Откъде идваше тая странна история? Бе ходил да види Симон Лориан в клиниката, но не го познаваше. С какви намерения момчето искаше да влезе във връзка с него? Как бе отгатнал, че Раул д’Аверни е Арсен Люпен? По каква случайност е узнал тайната му?
Раул доби впечатление, че младата жена не би могла да го осведоми по това или пък не желае — имаше твърдо чело и неумолими очи. Изправена неподвижно, изпълнена с жар, тя въпреки всичко не губеше нищо от своя чар. Тя знаеше — инстинктивно или по навик — да си служи с хубостта и да я подчертае. Гъвкавата коприна на блузата очертаваше формите й и хармоничната линия на раменете.
Очевидното удивление на Раул я накара да се изчерви. Тя се сви в един фотьойл и със скръстени ръце, бършейки страни, почти се скри. Неочаквано отпаднала, тя плачеше.
— Вие не знаете какво е той за мене… Животът ми… Ако умре, и аз ще умра… Никога не съм обичала друг човек… Бих коленичила пред него. Бих се убила, за да го избавя от каквато и да била мъка. А и той ме обичаше тъй дълбоко. Като забогатеехме, щяхме да се оженим и да заминем… Да, да заминем…
— Кой ви пречи?
— А ако умре?
Мисълта за смъртта отново я изправи. Така минавате от едната в другата крайност в продължение на няколко секунди, обзета от хаотични мисли и чувства. Нахвърли се върху Раул.
— И вие го убихте!… Не зная как… Но сте вие… И ще си отмъстя, както знаят да отмъщават само в моето отечество, в Корейка. Той не трябва да умре, преди да е сигурен, че е отмъстено за него. Ударът, който получи, е от Арсен Люпен. Навсякъде ще разтръбя името ви. Ще ви предам на полицията. Без да се бавя! Трябва да знаят кой сте. Арсен Люпен, злодеят, престъпникът. Арсен Люпен!
Тя отвори вратата и се опита да избяга, крещейки като луда. Той запуши устата й с ръка и я накара
