протегна ръка към съседната маса, остави там пълната си чаша и взе друга, в която наля малко бордо. Людовик остана по този начин с убеждението, че тя е погълнала три четвърти от наркотика. Между другото тя нито за мигне не си помисли, че са й сипали отрова. Беше убедена, че това е някакъв медикамент, който ще я потопи в дълбок сън, когато се върне в стаята си.
Значи бандитите бяха около нея, заговорът беше организиран, позициите бяха заети и ударът щеше да се осъществи на часа, на минутата и при условията, избрани от тях.
Както всяка вечер тя се настани в един фотьойл в хола, пуши цигари и чете вестници. Видя Елен Рок да си отива и се почувства ужасно самотна, толкова самотна, колкото би била на терасата на „Мирадор“, ако той не беше там, за да отблъсне нападението. Тя се запита дали не трябва да предупреди директора на хотела и да се довери на полицията. Но нищо и никой не можеше да спре развитието на нещата освен Елен Рок.
Тогава, събирайки всичките си сили, тя стана и взе асансьора за втория етаж.
Живееше в последния апартамент на края на дълъг коридор, толкова пуст, сякаш никой не минаваше по него. Отвори първо укрепващата преграда, след това двукрилата врата, чийто ключ носеше у себе си, Влезе във вестибюла, обслужващ три помещения: вдясно салона, в средата стаята й, вляво тоалетните помещения.
Натали отвори вратата на салона и сподави вика си на изненада, забелязвайки Елен Рок и Максим.
Цялата опустошена от преживяното, тя още един път в присъствието на Елен Рок изпита чувството на сигурност.
— Ах — каза тя, освободена от задушаващата я тежест, — това сте вие… толкова по-добре!… Но как успяхте да проникнете тук?
Максим веднага прие типичния си вид на важност и непринуденост.
— Ние проникваме, където пожелаем, скъпа приятелко; и мога да ви разкажа как преминахме през тавана. Но никога не искам да учудвам другите и просто ще ви обясня, че от един месец спя в съседната на вашия апартамент стая. През двойната врата, която ни разделя и чиито крила открехвах, аз можех да чувам у вас и да бдя над вашия живот. По този начин дебнех г-н Форвил. И по този начин също преди малко чух разговора ви с Паскарела, а това позвъняване беше предназначено за мен. Грешка в избирането на телефонния номер. Освен това моля ви да отбележите, че резето е дръпнато, а това ни позволи да се вмъкнем.
— Но кой го е дръпнал?
— Вашата вярна камериерка Сюзан, наша още по-вярна сътрудничка. Току-що я изпратих, уж по ваша заповед и както всяка събота, на кино, откъдето ще се прибере направо в стаята си. Следователно няма да се страхуваме от никаква намеса. Свободни сме да действаме, а другите са свободни да действат против нас.
— Те вече започнаха — каза Натали.
— Да, зная, наркотика в чашата с вино. Но вие успяхте да парирате удара.
— Освен това са изпразнили револвера ми, а това показва скорошно нападение.
— Дреболия. Колкото повече неприятелят напредва в подготовката си, толкова повече се оплита. Нашият план е точен. Атака? Париране… Капан? Капан на капана… Людовик излиза на сцената? Ще му противопоставя Паскарела.
Той погледна часовника си.
— Десет и двадесет. В и половина италианката ще ме чака вън. Ще отида да я взема и да я доведа тук с индиански хитрости, за да не я открият.
Излезе.
Елен Рок беше проучил апартамента и разположението на помещенията. Той изследваше накъде се отварят вратите. Търсеше електрическите ключове, палеше и гасеше лампите. Накрая каза на Натали:
— Къде оставяте бижутата си, госпожице?
— В една каса в банката, в Париж. Нося у мен само някои с незначителна стойност.
— И които са?…
— В това писалище, чийто ключ е у мен.
Тя извади от писалището малка кожена торбичка, която изпразни върху мраморната плоча на еднокраката масичка. От торбичката изпаднаха две гривни, пръстени, едно колие и византийският медальон.
— Не го ли носите повече у себе си? — попита Елен Рок.
— Не, откакто знам, че е причинил смъртта на баща ми.
Елен Рок то разглеждаше разсеяно. С молив начерта на лист прави линии, които се пресичаха безразборно, сякаш искаше да направи точна рисунка.
Натали, наведена до него, забеляза:
— Нарисувахте кръст… с два хоризонтални напречника… лотарингски кръст, нали?… Този знак има ли го на медальона?
Той повдигна капака и го поднесе към светлината. На обрамчената и надраскана плочка на кристала смътно се очертаваше кръст, подобен на нарисувания.
— Значи вие сте познавал вече това бижу? — попита Натали.
— Да — промърмори той. — Още в Сицилия имах чувството, че вече съм го държал в ръцете си и че то е било част от живота ми дълго дълго време… Пръстите ми си спомниха за този материал. Без съмнение Жерико ми го е откраднал и държи на него по причини… по причини, които не зная.
Усилието, което нравеше, за да реши загадката, дълбаеше дълбоки бръчки по челото му. Двамата млъкнаха до завръщането на Максим.
— Е и? — каза той, промушил глава през открехнатата врата на стаята… — Нищо ново ли няма? Паскарела може ли да влезе?
Той се обърна и въведе италианката, като я хокаше:
— Побързайте, Паскарела… И не треперете. Нима аз треперя?
През изминалите седмици лицето на италианката беше загубило от свежестта и блясъка си. Очите й блестяха по-твърдо. Облеклото беше по-бедно и по-занемарено. Тя имаше вид на объркана, почти полудяла жена.
— Ах — каза тя, — ако другите се усъмнят в нещо, бързо ще ми видят сметката. Способни са на всичко. Ето, за един момент си помислих, че искат да ви сипят отрова, госпожице. Един път видях човек да пада мъртъв от отрова, приготвена от тях. Ах, нещастниците…
— Хайде, Паскарела — каза Елен Рок, — ти си под моя защита. Нито Людовик, нито Бонифас могат да узнаят нещо, нито ще го узнаят. Впрочем, сигурна ли си, че са тук?
— Бонифас всеки момент ще дойде.
— Людовик?
— Той работи в хотела.
— А Жерико?
— Не ме разпитвайте още. Ще ви кажа всичко, което зная… което научих за Бонифас и за Жерико след пътуването ни в Сицилия.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Сянката на истината
Тя проговори малко по-късно. Още беше обзета от безпокойството и се ослушваше, сякаш чакаше да се отвори внезапно някоя врата. В нея живееше навикът да се страхува.
Все пак тя успя да се овладее и заразказва със задъхан глас, в който се чувстваше цялото отчаяние и всички ужаси от няколкото седмици, които беше преживяла.
— Ако не ви придружих на връщане, то беше, защото се страхувах да не допуснем непредпазливост. Когато сме много, привличаме вниманието, каквото и да правим, а аз не исках да се замесвам във вашите разследвания. Затова трябваше да действам сама. Не се съмнявах, че след нападението над „Мирадор“ и след изчезването ви, Бонифас ще започне да ви преследва, госпожице. Впрочем вие сте от тези личности, които не могат да минат незабелязани. Неизбежно вашето пристигане в Париж щеше да бъде отразено във вестниците, както и името на хотела ви. Следователно Бонифас и Людовик щяха да дотичат и тъй като
