Натали понита:
— Ами… другите?
— Другите ли?
— Да… например този Зафирос, когото пощадихте…
— Пощадих го временно. Когато настъпи часът, Зафирос ще трябва да отговаря за деянията си.
— А кога ще настъпи този час?
— Когато хвана бандата, от най-низшите чинове до главатаря, от Банифас до Жерико. Този последният, е най-големият враг и е най-виновният. Нищо не може да ми попречи да го преследвам и да го стисна за гърлото.
Той произнесе тези думи с изключителна ожесточеност. Натали не възрази. Тя също ненавиждаше тази шайка бандити, убили баща й, а Жерико я изпълваше с ужас.
Елен Рок подхвана отново с глух глас, приковал поглед:
— Да, може би наистина преувеличавам мерките. С тази моя неуравновесеност, тъй като връзката на паметта липсва, аз съм загубил контрол над всичко и съм под въздействието на силите, които са ми останали. Ето защо никога не съм мразил така злото. Всички, които причиняват зло, ми се струват лични врагове. Изпитвам, почти болезнена нужда да ги видя в положение да не могат да започнат отново.
Добави още по-глухо:
— Особено тези тук, виждате ли… тези тук, които ви притискат от всички страни и се развихрят срещу вас.
За първи път той намекваше за разговора им на терасата на „Мирадор“ и това, изглежда, го успокояваше. Той продължи с приятелски тон:
— И после… и после… всичко, което предчувствах, се потвърждава. Да се боря за вас, значи да се боря за себе си. Като преоткрих чертите ви в мъртвата ми памет, така както слепецът вижда в съзнанието ек това, на което живите му очи са се любували, аз отгатнах, че образът ви ще ме отведе до самото ми някогашно съществуване. Днес имаме всички необходими доказателства за това, нали? В градината на Неапол, където си играехте да поставяте венец в косите си, съм минал покрай вас, както са минали в съответните дни Форвил и Жерико, Бонифас, други от бандата, дебнала баща ви. Като карам да излязат от сянката тези лица, аз виждам и възкресявам себе си. Какво дълбоко опиянение! Още няколко часа и ще знам. Призраците се разбуждат. Престъпленията, считани за забравени, отново се правят. Ако сега ги преследвам, то не съм ли ги преследвал и някога? И няма ли да имам правото с радост да заема мястото си в мен самия, т.е. в този, който ви зърна там и който може би в Неапол, в Палермо, в Сегеста се бореше за същата кауза!… За вас!… За вас!…
Натали потръпваше от погледа на този човек и от тихия му глас, разкриващ такъв страстен ентусиазъм, какъвто тя не се надяваше повече да почувства.
Но това бяха типични за него трескави пристъпи, които не траеха дълго, а тайната му мисъл не му позволяваше да се задържа в това състояние на кипеж. Светкавицата престана да осветява лицето му, а умората и оживлението се редуваха на все по-къси интервали в интензивния му живот. Почти веднага Елен Рок се отдръпна и отдалечи от нея, за да изпадне в състояние на съзерцание, което я дразнеше тъй силно.
Той не казваше нищо повече. Тя също стоеше мълчалива, като бързаше да излезе и да се отдалечи от него.
Той подреди папката и я върза с ремъка. После си тръгнаха. Той придружи Натали до колата и. Преди да се разделят, а каза:
— Развръзката е близка. Не се учудвайте на нищо, което може да се случи дотогава, и не си променяйте навиците. Всяка вечер в продължение вече на две седмици вечеряте в ресторанта на хотела, нали? Нека и днес да бъде така и се качете в същия час в апартамента си.
Този следобед Натали прекара в шезлонга си, обзета от нервно напрежение, породено от очакването на сериозни събития. Околните шумове я караха да потръпва, сякаш бяха сигнали срещу нея, можещи да доведат развръзката, спомената от Елен Рок: Тогава тя се стягаше, едновременно обезпокоена и любопитна.
Серия необясними инциденти увеличиха объркването и, докато го направиха наистина мъчително. Първо звънът на телефона, отекнал в стаята й в седем часа, я накара да подскочи. Тя изтича към него. Женски глас, сторил й се познат, може би този на Паскарела Долчи, промълви притеснено:
— Вие ли сте, господин Дютийол?
— Не — отвърна Натали. — Г-н Дютийол не е тук.
— Ах — каза гласът, — търсил ме е по телефона и е искал да разговаря с мен. Г-ца Манолсен ли е на телефона? В такъв случай мога да ви предупредя…
Но в този момент отекна звънецът във вестибюла. Камериерката отвори. Максим влезе забързано, сякаш е бил предупреден или е дочул разговора, и сграбчи слушалката.
— Ало!… Да, Паскарела, аз съм, Максим. Е, какво ново? Остава ли за тази вечер? Няма промени, нали? Сигурна ли сте?… Ало… Какво казвате?… Не трябва да се пие ли?… Ало… Обяснете… Но обяснете, по дяволите!… Ало… Ах, дявол да го вземе, връзката, прекъсна. Ало! Ало!… Пфу! Никой не отговаря.
Той окачи слушалката и изръмжа:
— Ето ви несполука! Какво искаше да каже?… Не трябва да се пие.
Със същата бързина, с която беше влетял в стаята, се устреми към вестибюла на апартамента. Натали се опита да го задържи, но той й подхвърли:
— Нямам никакво време за губене. Трябва да намеря Елен Рок… и най-вече Паскарела. Но къде е тя? И какво иска да каже с тези думи: „Не трябва да се пие?“
Неочакваната намеса на Максим, повторното влизане в играта на Паскарела, недовършеното предупреждение, установените връзки между младото момиче и Максим — всичко това обърка Натали, която почувства толкова ясно някакво незабавно нападение, че реши да вземе предпазни мерки, без да губи време. Револверът й ce намираше в малката масичка до леглото й. Тя отвори чекмеджето й веднага забеляза, че някои неща не са на местата си, а кобурът на револвера е отворен. Провери оръжието. Шестте патрона бяха извадени.
Тя възвърна спокойствието си с известно усилие, преди камериерката, която повика, да се появи.
— Никой ли не е идвал по време на отсъствието ми, Сюзан?
— Не, госпожо.
— Вие също ли не сте влизала?
— Не, госпожо.
— Къде бяхте?
— В моята стая от другата страна на коридора и излязох от нея само да отворя на г-н Максим. Да не би госпожицата да е констатирала някакви нередности?
— Бога ми, не — каза Натали, за да не разтревожи момичето. — Абсолютно нищо. Помогнете ми, Сюзан. Ще се облека.
Тя не смееше да остане сама, а безпокойството й беше толкова силно, че накара Сюзан да я придружи до ресторанта.
Там тя бе посрещната почтително с мълчаливо възхищение. Както винаги красотата й, начинът да носи и най-обикновения тоалет, благородството на походката й предизвикваха сензация. Няколко минути по- късно, повдигайки поглед, тя забеляза Елен Рок да влиза от противоположната врата. Носеше строго елегантен фрак, който не можеше да не бъде забелязан. Седна през няколко маси от нея, точно насреща й, и като наклони недоловимо глава, подсказа на Натали да не го поздравява.
Многократно погледите им се кръстосаха и беше очевидно, че Елен Рок искаше да поддържа така контакта с нея. Наистина изведнъж той й посочи с поглед виночерпеца, който обикновено я обслужваше и който отваряше специално за нея всяка вечер бутилка от едно и също вино бордо. Като си спомни веднага предупреждението на Паскарела по телефона, тя насочи вниманието си върху този човек и се убеди от начина на действията му, че бутилката е била вече отваряна. Докато той пълнеше наполовина чашата на Натали, тя го огледа. Полази я тръпка. Това беше спътникът на Бонифас, другият музикант от „Мирадор“, наречен Людовик.
Като се мъчеше да изглежда безгрижна, тя избра един момент, когато Людовик беше с гръб към нея,
