— Строг сте.
— Ах — каза той, — колко развълнувана ви чувствам!
— Аз, развълнувана?
— Да. Цялото ви същество се промени изведнъж. Изразът, усмивката, интонацията, стойката — всичко у вас е ново.
— Ревността ви кара да изгубите разум, бедни ми Форвил — каза тя със снизхождение. — Вие много добре знаете, че Елен Рок дори не ме е посетил, два пъти го срещнах във фоайето на хотела, и то във ваша компания, и той само ме поздрави.
— Ах, наистина! Защо е тази прекалена дискретност? Кой му е забранявал да идва открито при вас и да ви говори?
— Попитайте него — възрази Натали. — Неговата доста неучтива дискретност, съгласна съм с вас, не ме интересува. Впрочем малко ме е грижа за него. Той е едно странно същество, към което изпитвам по-скоро антипатия.
— Привидно — отвърна на удара Форвил, чието вълнение нарастваше. — Но вътре у вас самата съществува постоянна екзалтация и както подозирам — вътрешен делириум, сякаш удар с вълшебна пръчица е променил вашата природа и е разрушил прекрасното ви равновесие. Да, зная, Натали, лудост е от моя страна да ви казвам всичко това. Но вие трябва да го знаете!
Тя продължи да се шегува.
— Признавам наистина, че толкова подвизи — това ме възхищава. Една възрастна дама, спасена от водите… укротени коне.
— Всичко ви възхищава, Натали. Да, да. Миналата вечер той влезе с Максим в ресторанта, където с вас вечеряхме, и видях устата ви да се присвива, а очите ви да заблестяват. Не казвам, че го обичате…
— Защо не?
— Не. Жена като вас не обича мъж от този тип. Но той ви измъчва, което е нещо повече от любовта. Вие търпите неговото презрително влияние, и то още от първата ви среща на терасата на „Мирадор“.
— Да, злото ме връхлетя внезапно. Очарование… като отвара от биле.
— Наистина — каза глухо Форвил, — отвара, която ви накара да си загубите разума. Иначе щяхте ли да избягате с този клетник, както го сторихте на другия ден?
— Аз съм избягала с Елен Рок, аз?
Форвил размаха свитите си юмруци.
— Ах, какво е ставало през тези няколко дни в Сицилия? Не мога да мисля за това без отчаяние. Разказът на Паскарела, историята за лудата сестра и гръка, и за Жерико, и за Бонифас — това са само лъжи, театрални номера, за да ви омаят и залъжат! Ах, да, един лош актьор, но той добре играе ролята си с тази комедия на изгубената памет и изчезналото минало. Мъж без минало — каква подправка е това за една авантюра! И какво предимство над един пират в очите на една романтична жена!
Натали бе обзета от нетърпение.
— Достатъчно! — нареди тя. — Разбирам ревността и несправедливостта, но не понасям да бъда обиждана.
Форвил не понижи тон.
— Толкова по-зле! По-добре да свършим с това!
— Какво разбирате под това да свършим? — попита Натали, като се разпалваше за борба.
— Да свършим, като направите своя избор.
— Но аз нямам да правя никакъв избор.
— Напротив, между него и мен. Ние почти бяхме сгодени. Вие не ми казахте „да“, но имах право на надежда. Ако вашето „не“ е категорично, не се колебайте. Бих предпочел всичко пред несигурността.
Тя го предизвикваше с поглед, без да отговаря, но с едва забележима усмивка, толкова жестока, че той се изплаши от това, което тя щеше да каже, а от тази неизбежна раздяла, за която вътре в себе си не се съмняваше. За да я предотврати, промълви:
— Мълчете… Зная… зная…
И съвсем близо до нея, треперещ и стегнат:
— Ах, как да ви пречупя? Понякога наистина си мисля, че би било нужно може би да ви нагрубя.
Тя отстъпи леко, веднага готова за защита, докато той шепнеше:
— Да, вие ми го казахте един ден: „Толкова съм горделива и така се самоуважавам, че бих се сметнала за обезчестена, ако някой ме целуне насила или с изненада, и бих приела може би поражението си.“ Тогава… понякога си мисля… питам се… Ах, да ви се противопоставя… да смачкам волята ви…
С импулсивен жест той я сграбчи за раменете. Тя остана безучастна, невярваща, че той ще се осмели. Но той беше изгубил контрол над действията си и с всички сили се опита да я приближи до себе си, търсейки лицето.
Тя се ужаси и протегна ръце. Той преодоля защитата им. Ръката му я притегли. Притисна я до гърдите си и почти докосна бягащите и е ужас устни. Тогава, отчаяна, тя извика:
— Елен Рок!… Елен Рок!…
Всичко това се случи в интервал от няколко секунди и в страшен безпорядък. Викът на Натали беше толкова неволен, колкото и атаката на Форвил. Той бе последван от мълчание и изумление. Майко по малко Форвил отслаби хватката си и докато Натали се освобождаваше, той прие израз на неспокойно очакване, сякаш действително беше повярвал, че Елен Рок ще се появи. А това беше толкова смешно, да повикаш инстинктивно скрит някъде противник, готов да изскочи, както го направи иззад парапета на „Мирадор“, че Натали, обзета от треска и с обтегнати нерви, избухна в смях.
— Виждате добре, че ме предпазва, бедни ми Форвил. Само името му е достатъчно, за да предотврати нещастното стечение на обстоятелствата… Ах, колко сте комичен! И колко ви е страх!
Той пристъпи към нея, бесен от гняв.
— Страх от този бандит ли? Съвсем не. Но си давам сметка какво представлява той за вас, Натали. Ако сте в опасност, именно него викате на помощ! Неговото име идва на устните ви! И вие се осмелявате да казвате, че ви е безразличен?
Той се задави, гласът му трепереше, а лицето му беше намръщено Натали позвъни.
— А? Какво правите? — извика Форвил…
Смехът й се усили.
— Бъдете спокоен. Не звъня за него. Викам камериерката.
— С какво намерение?
— О, господи, за да ви покаже пътя към изхода.
— О, не правете това — процеди гневно той. Прислужничката почука. Натали се поколеба. Но беше достатъчно да не остава сама и Форвил да го разбере, затова, като отвори вратата, каза простичко:
— Сюзан, телефонирайте в гаража да ми приготвят автомобила за четири часа.
— Добре, госпожо.
На свой ред тя пожела да се прибере в покоите си. Форвил, на пръв поглед по-спокоен, се опита да я задържи.
— Никога няма да ми простите, нали?
Тя отвърна с презрителен жест:
— Защо не? Просто бяхте смешен.
— Значи ще ви видя пак?
— Бога ми, не мога да се ангажирам отсега.
Той настоя:
— Напротив, можете да се ангажирате… Желая да се ангажирате или поне да ми дадете точен отговор, затова ви питам дали ще ви видя пак или не.
— Не — каза тя, оставайки на прага. Той отново се развихри.
— Заради този човек, нали? Заради този клетник?… Почакайте за миг, Натали. Не можем да се разделим така… Не сме си казали всичко, което трябваше.
— Казахме си абсолютно всичко.
— Останете, Натали, в противен случай разговорът отново ще започне, но в по-неблагоприятни за вас условия, кълна ви се!…
