Той изведнъж спря. По знак на Елен Рок, Натали и Паскарела, скрита встрани, се приближиха. Когато се обърна, Зафирос ги видя на три крачки от себе си. Нямаше никой около тях, нито из руините. Той отстъпи леко, почувствал опасност. Елен Рок допря револвер до слепоочието му и каза:
— Не казвай нито дума, Зафирос. Ти си обграден, преследван, без никаква защита. И най-вече не бягай. Впрочем, защо да бягаш? Не моят револвер те спира, а самото положение. Ако избягаш, ще те издам.
Неразбиращият грък се раздвижи с разтревожен вид и празен поглед.
— Какво има? Какво искате? Какво съм направил?
Елен Рок прибра револвера в джоба си. Щом Зафирос приемаше разговора, нямаше никакво съмнение, че ще бъде доведен до спогодба.
— Какво си направил ли?
Той изброи:
— Първо си измежду тия, които са отвлекли Летиция и които са отговорни за лудостта й. След това си участвал в преследването на г-н Манолсен и си измежду отговорните за това, което му се е случило… Но няма повече да говоря. Виждаш, че съм добре информиран за всичко, що се отнася до теб, и имаш сметка да се спогодиш с мен.
Гръкът въобще не възнамеряваше да приеме това предимство. Но той повярва, че опасността не е толкова голяма, колкото си беше помислил. Ето защо реши да изслуша какво имат да му кажат, като вземе най-подходящото решение.
Той се настани на едно от стъпалата, кръстоса крака и започна да говори спокойно:
— Забелязвам, че съм попаднал в капан, а и вие имате някаква връзка с това, Паскарела Долчи. Слушам.
ПЕТА ГЛАВА
Смъртта на г-н Манолсен
Самоувереността на гръка постепенно се изпари. Елен Рок му отправи такъв свиреп поглед, че той стана и се усмихна.
— Освен ако не предпочитате аз да говоря, а вие да слушате. Аз само това искам. Моята професия е да говоря. Но за какво?
— За отвличането.
— Какво отвличане.
— Това на Летиция Долчи.
— Но аз нямам никакво участие в него, добри ми господине! Знам наистина, че нещастната госпожица е била отвлечена от злосторници. Но аз никога не съм се забърквал в тази лоша афера, и самото правосъдие…
Още един път безпокойство обзе Зафирос. Действително погледът на противника му действаше. Той реши да пожертва нещо в замяна на друго и да приеме разговор по едно произшествие, в което общо взето, го обвиняваха, че е играл ролята на съучастник.
— Тогава вие искате да бъда искрен? Това вече е друго нещо. Не отговарям на заплахи, но когато апелират за моята искреност! Значи участвах в тази мъчителна работа. О, въпреки волята ми! Бях в добри отношения с майор Бонифас, един тип, с който не ви съветвам да се запознавате, но който ми беше направил услуга, толкова огромна услуга, че един ден, когато дойде да ми каже: „Зафирос, имам нужда от теб.“, щях да съм най-големият неблагодарник, ако не отговорех: „На твое разположение съм.“ Всеки си има съвест, а моята е деликатна на тази тема. Още повече…
— Направо към целта — прекъсна го Елен Рок.
— Още повече — повтори Зафирос — това беше дребна работа… Почти нищо… Един господин измежду приятелите му, важен господин, го помолил да му заведе в Палермо, където живееше на времето, едно младо момиче от областта, което бил виждал неколкократно и в което се бил влюбил… Нищо по-естествено, нали? Все пак, тъй като изпитвам скрупули, поставих условие: „Да бъде! Но тези дами от дома Долчи са мои близки и не искам да бъде сторено зло на Летиция.“ „Какво зло могат да й сторят? — ми каза Бонифас. — Приятелят ми е джентълмен и се кълна в честта си, че Летиция ще се върне вкъщи на другия ден.“ Ето защо приех, повтарям — против волята си. Но животът ни поставя подобни изпитания. Вие знаете останалото…
— Останалото е, че Летиция Долчи се е върнала петнадесет дни след това и е била полудяла.
Зафирос вдигна ръце.
— Това по моя вина ли е? Можех ли да знам, че приятелят на Бонифас не бил джентълмен?
Той изглеждаше разстроен и търсеше съчувствие у Натали й Паскарела, като наблягаше върху непочтеността на похитителя.
— Това джентълмен ли е? Едни джентълмен злоупотребява ли с доверието, което му е оказано?
Елен Рок, който започваше да се нервира от тези увъртания, проговори:
— А после?
— А после какво?
— Другото нещо?
— Какво друго нещо?
— Това, дето е свързано с г-н Манолсен.
— Г-н Манолсен ли? Не го познавам.
— Не си ли чувал за един г-н Манолсен, който умрял от слънчев удар преди две години на стъпалата на храма?
— А, Манолсен ли се е казвал? Наистина, спомням си. Този ден отсъствах. Но на другия ден тукашни хора ми разказаха…
— Лъжеш.
Зафирос повтори:
— Отсъствах. Спомням си отлично. Един човек се нуждаеше от мен в Палермо. Мога да го докажа. Имате думата ми на почтен човек, наистина ме нямаше. Това е един от тези материални факти, които ясно решават нещата.
Изречението остана недовършено. Натали, която не го изпускаше от поглед, очаквайки с безпокойство разкритията, се учуди на внезапната му бледност и на сгърченото му лице. Той изпусна слаб стон, после нададе ужасен вик.
— Но какво ми правите? Какво ми правите?
Чак тогава Натали си даде сметка какво ставаше. Елен Рок държеше една от китките на Зафирос и я извиваше с такава сила, че болката ставаше непоносима.
Зафирос падна на колене, молейки:
— Не… това не… не, пуснете ме…
Въпреки всичко Елен Рок не помръдваше и, изглежда, че не правеше никакво усилие, но каква жестокост се четеше на безизразното му лице! Какъв вътрешен бяс разкриваха подутите му вени на челото! Натали, която го беше виждала само като абсолютен господар на чувствата си и слабо интересуващ се от препятствията по пътя му, беше потресена от варварския, вид на този човек и му каза:
— Оставете го. Не допускам подобни начини на действие.
С нечовешко усилие той укроти напрегнатите си мускули и се усмихна съвсем естествено.
— Това е най-добрият начин да се сложи край на глупостите и на лъжите на този чешит. Впрочем целта е постигната, нали, Зафирос?
Той извади от портфейла си банкнота от хиляда лири и произнесе отчетливо:
— Да свършваме. Решен си, нали?
Зафирос се беше решил. Той се беше изплашил и до такава степен се боеше този страшен човек да не бъде отново обзет от гняв, че не изпита никакво желание да се измъкне. Беше готов на всичко, отколкото да изтърпи още едно мъчение, което палачът би му приложил спокойно и без никаква милост. Ето защо прибра банкнотата в джоба си и започна веднага с такава разговорливост и с такова желание да освободи съвестта си от всички злини, с които тя можеше да бъде натоварена, че се наложи Елен Рок да въведе малко ред в приказките му.
— Без излишни думи. Говори за г-н Манолсен.
