или чужденец. Всяка вечер се храни в странноприемницата и пуши цигари до късно през нощта.
Натали, която си спомни за среднощния си нападател, потрепери и попита:
— Брюнет, гладко избръснат, а косите му са намазани с помада с път по средата?
— Точно така.
— Значи сте го забелязала? — каза Елен Рок на Натали.
— Да, вчера като пристигнах. Докато записвах името си в регистъра, той ме наблюдаваше.
— И вие се подписахте? Регистърът беше ли му под ръка?
— Предполагам… съдържателката го извади от един бюфет, където го върна след това.
— Значи този човек знае вашето име?
— Могъл е да го узнае. Но какво значение отдавате на това?
— Същото значение, което му отдавате и вие самата, и само вие, можете да ни осветлите. Какво точно се е случило и защо споменаването на това лице ви смущава в такава степен?
Тя не се поколеба да отговори и го стори с няколко думи.
— Тази нощ някой се вмъкна в моята стая през прозореца, който гледа към вътрешния двор на странноприемницата. Сграбчи ме за гърлото и след като ме ограби, избяга.
— Никого ли не предупредихте? — каза възбудено Елен Рок.
— Не, исках да ви видя преди това, и ето защо дойдох тук в такова състояние на отчаяние. Бях разстроена от този толкова странен обир…
— Какво и взеха?
— Едно старо бижу без стойност — баща ми в навечерието на смъртта си ми го беше изпратил от Палермо в препоръчана пратка. Беше един голям медальон или по-скоро кутийка за реликви, която носех винаги у мен, защото баща ми го беше поискал в писмото, съпровождащо пратката… последният път, когато ми писа.
Елен Рок промълви:
— Този Зафирос очевидно е вашият нападател през тази нощ, госпожице. Като съучастник на Бонифас е бил в течение на цялото приключение и е решил да го обърне в своя полза, когато е узнал, че дъщерята на г-н Манолсен е тук. Що се отнася до някогашната му роля, до причините, накарали го да действа днес, до причината за кражбата и до значението на бижуто, само той може да ни информира.
— Как?
— Ще съумея да го принудя. Главното е той да не е нащрек и да не е изчезнал.
Елен Рок се вълнуваше все повече и повече. Още един етап завършваше по пътя в търсене на истината. Часът на действие наближаваше, а за него действието винаги съдържаше един момент на сигурност, който го опияняваше с надежда.
Той даваше разпорежданията си на Натали и на Паскарела, когато звънчето проехтя от ъгъла на къщата. Майката и сестрата на Паскарела се връщаха от разходката. Елек Рок и Натали бяха вече на пътеката, водеща към бариерата, когато възрастна, бедно облечена дама, чието строго лице напомняше това на Паскарела, влезе в градината. После се появи млада жена с широкопола сламена шапка, която, веднага щом видя непознатите, повдигна леко полите си, държейки плата между палеца и показалеца си, и направи грациозно няколко танцови стъпки. Това беше лудата.
Тя се усмихваше мило. Лицето й не беше толкова сериозно като на майка й и на сестра й, а беше щастливо, весело, свежо и с неизразима хубост. Тя изтананика детска песничка, после застина със затворени очи.
Елен Рок я разглеждаше с изненада, сякаш виждаше познат образ, срещата с когото учудва. Без съмнение той откриваше някои черти на Паскарела.
— Поздрави, Летиция — каза майката.
Тя направи реверанс и тъй като Елен Рок се беше преместил и я наблюдаваше съвсем отблизо, отвори очи, погледна ги и изведнъж спря да се усмихва. Тя протегна ръце, за да го отблъсне с ужасен вид, после с внезапна смяна на настроението му се усмихна отново, но с меланхолична и болезнена усмивка, мъчителна за наблюдаване. Всичката й веселост изчезна и тя изглеждаше толкова уморена, че се наложи да облегне глава на рамото на Елен Рок. Остана така няколко секунди и се поолюля с изключително невинен жест. Накрая отново започна лекия си танц и затананика почти недоловимо рефрена на песента си.
— Вие ли се наричате Летиция? — силно развълнуван повита Елен Рок.
Тя размаха кърпичката си току пред лицето на барона. Той я пое и жадно и дълго вдишваше парфюма й. Но тя хвана ръката му и го поведе към другия край на градината, към един отвор в оградата, лошо замрежен с тел. Тя го посочи, сякаш му казваше: „Оттук минахме“. И показа също на връщане една стълба, окачена на Греда от хангара, вероятно стълбата, послужила на крадците да се доберат до стаята й. След това, тя се отпусна възнак на един насип и остана неподвижна.
Паскарела стенеше:
— Бедната ми сестра…
А майката Долчи промълви, изпълнена с омраза:
— Ако не вярвах, че един ден ще бъде отмъстена, бих предпочела да умра.
Елен Рок не изпускаше из поглед нещастницата и Натали си припомня вечерта, когато той я беше оглеждал по същия начин на светлината на лампата и казваше с вълнение:
— Виждал съм ви вече… вие сте част от живота ми.
Беше ли наистина виждал младото момиче? Кога? И при какви обстоятелства? Когато се откъсна от съзерцанието си, той се отдалечи, без да каже дума и без да се обърне.
Елен Рок с радост установи, че Зафирос не беше избягал. От малкото площадче на селото, което се извисяваше над долината на Сегеста, той накара да му покажат колибата, за която беше говорила Паскарела. Посочиха му също едно лице, съпровождащо двама посетители по пътя за храма.
Той започна да го наблюдава. Зафирос предложи услугите си на още един пътник, после в края на деня се изкачи до селото, завъртя се около странноприемницата, за да дебне Натали, после около градината на Долчи, за да дебне Паскарела, чието завръщане, съвпаднало е пристигането на Натали, изглежда, го безпокоеше.
Той вечеря в странноприемницата и излезе оттам късно. Елен Рок, който искаше срещата да се проведе в присъствието на Натали и на Паскарела, не го заговори. Но на другата сутрин, влизайки у Долчи, нареди на Паскарела да отиде да вземе Натали. Докато той самият се намираше в храма, двете трябваше да поемат по пътя към връх Барбаро, без да събудят подозрение и да стигнат до руините на античния театър. Той щеше да доведе там гръка.
Нещата станаха точно така. В девет часа Елен Рок пресече сухото корито на малък поток, стигна до къщата на пазача и се отправи към храма на Сегеста.
Той вървеше със замислен и в същото време дебнещ вид. Преоткриваше сътресението, почувствано в близост с лудата, като наблюдаваше чудесната гледка на амфитеатъра, образуван от обезлесени планински склонове, но по-малко съзерцаваше, отколкото търсеше вътре в себе си какви разбити спомени събуждаха някои елементи на тази гледка — извивката на планината, цветът на пейзажа, небето, нарязано от така чистите контури на паметника. И той едва забеляза, че Зафирос беше изскочил пред него и му предлага помощта си.
Той беше дребен гъвкав човек, още млад и удобно облечен в светли дрехи, с плетени ръкавици и сламена шапка. Без да дочака отговора на Елен Рок, се впусна в приказки за храма в стил чичероне: „Ето една от най-величествените постройки на дорийската архитектура. И в каква блестяща самота! Има тридесет и шест колони с височина девет метра…“
Елен Рок го остави да бърбори надуто. Сигурен, че гръкът нищо не подозира, той му зададе няколко въпроса от техническо естество, на които последният побърза да отговори, и така обиколиха храма, след което Зафирос живо настоя клиентът да посети и античния театър. Ето защо те слязоха към къщата на пазача и изкачиха връх Барбаро. Околностите бяха пусти. Никакви туристи не се забелязваха. Елен Рок се беше информирал и знаеше, че влакът от Палермо идваше доста късно.
— Тук сме на връх Барбаро — казваше гръкът, — на четиристотин метра височина. Благоволете да се насладите на панорамата, за която познавачите твърдят, че е от най-хубавите в света. Театърът има диаметър шестдесет и три метра с двадесетина реда скамейки…
