— Действително, действително — побърза да отговори гръкът. — Само за този добър господин ще говоря. Считам също като вас, че трябва всичко да се знае за него. Толкова по-зле за Бонифас. Що се отнася до мен, тук ми тежи една тайна и аз съм щастлив, наистина щастлив от случая, който ми предоставяте. Най-сетне! Ето…
Задъхан, той продължи по-бавно:
— Ето… Един ден този проклет Бонифас… Защо ли не ме остави да живея в мир?… Този проклет Бонифас отново ме вдигна и ме хвърли по следите на г-н Манолсен по повод, който ми разкри. Приятелят на майор Бонифас, нали знаете, джентълменът, задигнал Летиция Долчи, носел винаги в себе си една реликва, на която отдавал голямо значение… Защо? Не знам. Но е така… „Не може да мине без него — ми каза Бонифас. — Медальон без стойност, но който не би заменил за десет, за двадесет милиона! Чуваш ли, Зафирос, за двадесет милиона. Откраднали са му го и той е убеден, че кражбата е извършена от човек от неговото обкръжение. Ето защо моят приятел джентълмен предлага солидно възнаграждение.“
— Името на джентълмена? — попита Елен Рок.
— Бога ми, не го зная.
— Лъжеш. Става въпрос за Жерико, Жерико пиратът.
Зафирос остана озадачен. Как, по дяволите, това лице беше в течение на всичко, което го засягаше? Изведнъж му просветна и той извика с гняв:
— Анита ме е предала! Ах, тази мръсница! Ако беше още жива, щеше горчиво да се кае!
— Тя вече не е жива. Продължавай! И после?
— После ли? — продължи укротен Зафирос. — Тогава Жерико, защото за него става въпрос и за бандата му негодяи, обеща голямо възнаграждение за този, който разкрие крадеца. Бонифас посочи един от своите наемници, турчинът Ахмед, един от най-злите разбойници. Ахмед беше бит със сопа и накрая призна, че е продал медальона една седмица преди това на г-н Манолсен, когото беше срещнал в Неапол. Веднага Бонифас получи поръчение да възвърне медальона по какъвто и да е начин. Бонифас и аз се впуснахме в преследване. Два пъти в хотела, където пребиваваше г-н Манолсен, се провалихме. Жерико не беше доволен. Накрая, следен от нас, г-н Манолсен взе влака, за да дойде тук. Съшия ден с падането на нощта, Бонифас, придружен, както разказа, от Жерико, му предложил услугите си на водач, но не бил одобрен. На другия ден той ме повика отново. Двамата с Бонифас скитахме около храма, готови да се възползваме от случая, ако се ни представи такъв, ако не — трябваше да нахлуем същата вечер в хотелската стая.
— И представи ли се възможност? — попита Натали с безпокойство.
— Да — отвърна Зафирос. — Към единадесет часа г-н Манолсен дойде. Той се разходи в продължение на един час само с един пътеводител Baedeker. После келнерът от странноприемницата му донесе студен обяд. Ние бяхме залегнали ей там между камъните. Слънцето силно напичаше. Беше много горещо. Г-н Манолсен изпи шише с вино и чаша кафе. Виждахме го ясно. Той беше доста едър мъж със зачервено лице. Главата му клюмаше, видът му беше унесен. Очевидно имаше желание да спи. Тогава той се настани там долу между две колони и като се закри с един слънчобран, свали шапката си, наду една каучукова възглавница, която постави под главата си, и заспа.
Натали, съвсем разтревожена, попита:
— В този момент ли се възползвахте?…
— Не — отговори гръкът. — Аз исках. Бях сигурен, че няма нищо да забележи, щяхме да вземем медальона и всичко щеше да свърши добре. Но мина един селянин… а после група туристи направи обиколка на храма… а после Бонифас не искаше…
— Защо? — попита Елен Рок.
— Защо ли? — отвърна Зафирос, като се колебаеше, но от погледа на Елен Рок не можеше да се измъкне. — Защо ли? Ами… ами… Бонифас се промъкна до стъпалата на храма. Той отмести слънчобрана и се върна. Така г-н Манолсен беше изложен на слънцето… тъй че…
— Тъй че?
— Слънцето напичаше точно главата му.
— О, ужас! — промълви Натали. — Това е отвратително!
— Нали? — каза Зафирос, като прие възмутен вид. — Нали? Отначало не разбрах, добре намерението на Бонифас. След това протестирах. Исках наистина да се затичам на помощ на този беден господин. Но Бонифас ме прикова на място. Аз не съм много силен… не можех да мръдна… Между другото се надявах този беден господин да се събуди… Виждах го да се мята, сякаш се бореше с нещо, да се мъчи. Опитах се да изкрещя, но Бонифас ме стисна за гърлото. „Мълчи, идиот… Заповедите на Жерико са категорични. Ако по една случайност, ми каза той, можем да свършим с него, така ще бъде най-добре… Тогава, щом ни се представя случай да го довършим, без да вдигнем пръст, ще ме оставиш на мира.“ Какво можех да кажа? Нищо, нали? Затворих очи. Десет минути по-късно Бонифас изръмжа: „Трябва всичко да е готово.“
Натали тихо плачеше. Ужасната сцена се разиграваше пред очите й. Струваше й се, че баща й умира втори път, сега, когато научаваше как е загинал като жертва на убийство. Зафирос заекваше:
— Аз не съм виновен за нищо… това е ясно… невинен съм… Ако бях свободен, щях да попреча на това… Но Бонифас почти ме беше удушил… Това е най-злият от бандитите. Той няма за пет пари милост… за пет пари… повтарям го…
Елен Рок спря този поток от думи:
— Не си губи времето да се извиняваш, Зафирос. Сега продължението!
— Какво продължение?
— Медальонът? Взехте ли го?
— Не.
— Как не?
— Ами не, ето защо Бонифас беше толкова брутален. Медальонът не беше у г-н Манолсен.
— Може би никога не го е притежавал?
— Напротив.
— Откъде знаеш?
— Намерихме в портфейла му квитанция от пощата. Два дни преди това г-н Манолсен е изпратил пакет на дъщеря си, Натали Манолсен, „Палас хотел“, в Париж. С декларирана стойност дванадесет хиляди франка. Без никакво съмнение това е бил медальонът.
Настъпи доста дълго мълчание. После Елен Рок, посочвайки Натали, каза на Зафирос:
— Знаеш ли коя е госпожицата?
Зафирос се намираше в такова състояние на покорство и искреност, че отвърна:
— Да, госпожица Манолсен.
— Действително получих пратката — каза тя. — Тя беше придружена от тези няколко думи, които не съм забравила:
„Изпращам ти едни стара кутийка за реликви. Не зная точно какво представлява и какво съдържа. Но имам съмнение и ако не се лъжа, стойността й е изключителна. Ето защо я купих. Докато извършвам проучвания, носи я със себе си и не казвай нищо на никого.“
Два дни по-късно научих за смъртта на бедния ми баща. Никога не се разделях с бижуто.
— Ти си този, който го открадна миналата нощ в странноприемницата, нали? — каза Елен Рок на Зафирос. — Като си узнал от регистъра името на г-ца Манолсен, ти си си казал, че въпреки всичко може би предметът е в твоя обсег и че не бива да се пропуска подобен благоприятен случай, така ли?
Гръкът не направи усилие да отрича. Само знак с глава и това беше всичко.
— Какво направи с него?
— Продадох го.
Тъй като ръката на Елен Рок се намираше случайно до вече извиваната му китка, той размисли.
— Или поне имах намерението да го продам.
— Добре си направил, че си се отказал. Къде го скри?
— Зад къщата, в стара делва от зехтин под тухлени парчета.
— Заклеваш ли се?
— В честта си.
