търся. Намесвайки се в живота ви, аз ще преоткрия себе си.
Той беше казал това и други неща, които днес отхвърляше, тъй като, изглежда, действаше като враг. В дъното на душата си, в объркването си тя очакваше неговото идване, сигурна, че той би желал да се оправдае, или напротив, да я упрекне за бягството и. Невъзможно беше той да се намира толкова близо до нея и да не я намери.
Тя се лъжеше. Той не се появи.
Тя позвъни и поръча да й сервират вечерята.
Минаха два часа. Когато предполагаше, че всички с изключение на дежурния спят, тя се промъкна на палубата. Два силуета стояха прави, облегнати на задната палуба. Близкият фенер позволяваше да бъдат различени лицата им: бяха Елен Рок и италианката. Изглежда не говореха. Най-много няколко разменени на тих глас думи. Натали се опита да чуе нещо. Никакъв звук не достигаше до слуха й.
Тогава тя се подчини на необмислен порив, който беше в такова противоречие с природата й, че тя имаше впечатлението, че извършва срамно и отвратително за нея нещо. Тя се хвърли върху Елен Рок и промълви:
— Каква е целта ви? Така ли следва да се държи един мъж? С толкова грубост спрямо мен!…
Тя не осъзнаваше какво говори и когато си даде сметка за това, избяга, без да довърши изречението си и без да си изясни целта на реакцията си. Тя се върна в кабината, хлопна резето и завъртя ключа, наранена, трепереща от гняв и омраза. Това беше страдание от горделивост, най-лошото за жена която никога не се е съмнявала в себе си и в своята власт.
В този миг, забелязвайки томчето на „Корсарят“, тя има детинщината да се зачете в него, както се четат книгите на пророците в момент на слабост, като избра Случайно една страница.
„Любовната ми тайна е скрита дълбоко в самотното ми сърце…“
Любовна тайна! Нищо не можеше да я обиди повече. Тя отвори прозорчето и хвърли томчето в морето.
Заспа едва на сутринта дълбоко, без да сънува.
Когато се събуди към края на следобеда, „Лилия“ не се движеше повече. Бумтенето на машините беше спряло. През прозорчето тя видя кей, по който се движеха коли и зад който се издигаха къщи. След като се облече набързо, тя излезе и повика капитан Уилямс.
— Е, къде сме?
— В Палермо.
Тя потърси с очи и не видя нито Елен Рок, нито италианката.
— Къде е?
— Замина.
— Какво? Замина ли?
— Да, сбогува се просто така:
Капитанът извади от джоба си писмо, което подаде на младото момиче, и тя нервно го скъса. Няколкото реда бяха написани с молив.
„Преди две години, когато баща ви внезапно почина в Сицилия, Жерико беше там. Някои разкрития, които направи пред мен Паскарела Долчи, съпровождащата ме италианка, ме карат да вярвам, че са се срещали. Един автомобил ви очаква до кея, пред църквата «Санта Лучия». За няколко часа той ще ви откара до селцето Кастелсерано, недалеч от храма на Сегеста, богинята на посевите. В главната странноприемница е запазена стая за вас. Утре сутринта към десет часа ще благоволите да се изкачите в горната част на селото, в Каза Долчи.
Искрени уважения,
Натали не се колеба въобще. Почувствала се свободна, не мислеше за нищо друго, освен да избяга за трети път и да отплува. Капитанът й каза, че трябва да изчакат част от екипажа, слязъл на брега. Тя се заразхожда нетърпелива и трескава по палубата.
Машината заработи. Трима моряци се върнаха, после и четвъртият, последен от слезлите на брега. Но когато се канеха да вдигнат трапа, Натали внезапно промени решението си, каза няколко думи на капитана, взе чантата си и се отдалечи със забързани стъпки.
Една кола под наем стоеше пред църквата. Шофьорът запита:
— Синьора Манолсен?
— Синьора Манолсен — потвърди Натали.
Настани се в колата.
Пътят бе неравен, осеян с локви от дъжда. Вълнообразният пейзаж беше осеян с плантации от фурми и портокали. Натали не гледаше и не виждаше нищо, замаяна от объркана замечтаност, в която изпитваше болезненото чувство че действа против волята си. Защо се съгласи на това пътуване? Защо се подчинява по такъв необясним начин? Това, че смъртта на баща й съвпадаше с престой на Жерико в Сицилия, беше случайност, която не можеше да повлияе на решенията й. Тогава?
Пътят се издигаше към хълмовете, потопени ох сянката на нощта. Натали пристигна късно в мръсна странноприемница, където двама мъже пиеха до огнището. Встрани друг пушеше цигара. Докато старата съдържателна търсеше регистъра на чужденците, Натали наблюдаваше разсеяно тримата, както и залата е потъмнели варосани стени. Тя записа името си в регистъра, после старицата я отведе в стая на първия етаж, където й бе сервирана вечерята.
Никога досега не беше изпитвала по-голямо отчаяние и такова желание да избухне в сълзи. Странноприемницата й изглеждаше злокобна и младото момиче се питаше дали не е попаднало в някаква клопка. Всички може би бяха съучастници — шофьорът на автомобила, съдържателната, тримата мъже на масата. В случай на убийство, кой някога щеше да узнае какво е станало с нея?
Тя реши да прекара нощта в един фотьойл. Опита се да подремне в него, неспокойна, непрекъснато с наострен слух, съжалявайки за угасената свещ и не намирайки смелост отново да я запали. Църковен часовник отмерваше времето. Двадесет минути след полунощ т трепна, убедена, че някой иска да отвори един от прозорците зад фотьойла. Не смееше да се обърне. Не смееше да извика, а и впрочем не можеше да го стори — страхът така стискаше гърлото й.
В същото време шумът стана по-ясен и тя можеше да проследи отделните фази — натиска върху рамката, стърженето на разрязваното стъкло, завъртането на… мартинката… Почувства полъх на студен въздух. Бяха отворили. Някой влезе.
Около нея се завъртя лъчът на електрическа лампа. Тя се надяваше, че седейки неподвижна, остава невидима, скрита: зад облегалото на стола. Но идваха към нея. Почти я докосваха. Тя почувства ужасяващото убеждение в това и обзета от енергия, изведнъж скочи, готова за борба.
Светлината на лампата веднага угасна преди Натали да има времето да различи силуета на нападателя си. Една ръка я сграбчи за гърлото. Тя седна, обзета от страх и неспособна да се съпротивлява. Това продължи най-много минута или две. Ръката не я стискаше повече. Натали можеше свободно да диша. Но другата ръка на мъжа търсеше около врата й. Развърза шала и. Разкопча едно копче от корсажа и. Натали трепереше от ужас и отвращение. Какво искаха от нея? Тя изведнъж разбра. Ръката беше сграбчила едно бижу, голям старинен медальон, който тя винаги носеше на гърдите ся като кръщелен медал.
С бързо дръпване мъжът скъса верижката и откъсна бижуто.
Натали не направи никакъв жест. Мъжът скочи през прозореца и изчезна.
