ТРЕТА ГЛАВА
Разкритията на Паскарела
В посочения от Елен Рок час, превъзмогвайки умората и чувствата си, Натали напусна странноприемницата. Селцето Кастелсерано, със старите си неравни и бедни наглед къщи, се е вкопчило в стръмния склон на един от хълмовете, конто оформят основата на широк амфитеатър, в чийто център се намира забележителният храм на Сегеста. Без да разпитва за пътя, като туристка, разхождаща се напосоки, тя изкачи стъпалата на зле павирана и крива уличка. От църквата нагоре тя се превръщаше в още по- стръмна пътека й се виеше сред лозя и малки градини. На най-високата точка от изкачването тя забеляза Елен Рок, който я беше изпреварил със стотина метра.
Страхувайки се от шума около себе си и от разследването, което би последвало, Натали въобще не разказа на хората от странноприемницата за среднощното нападение, чиято жертва стана. Но тя пазеше ужасния спомен за него и страхът я караше на моменти да потреперва и залита. Видът на Елен Рок изведнъж я успокои. Тя тутакси се почувства под закрила. Никаква опасност не можеше да я достигне и всичко се подреждаше, щом той се намираше там, на един вик разстояние. Тя малко се вълнуваше дали той беше или не беше любовник на италианската певица, и не чувстваше никакво неудобство отново да се срещне с тази жена.
Той премина близо до един кръст, побит на кръстовището, поколеба се, сякаш не знаеше правилния път, след това пое надясно и изчезна.
Натали ускори крачка и пресече кръстовището. Паянтова бариера, направена от палмови клонки, крепеше дървена плочка, на която се четеше:
Той веднага се отправи към нея да я посрещне. Натали смътно го чу да се извинява за начина, по който е действал вследствие на обстоятелствата. Тя беше толкова уморена, че едва влязла в главното помещение на партера, се наложи да седне.
— Колко сте бледа! — каза Елен Рок. — Какво се е случило?
— Нищо… Нищо… — рече Натали, която след няколко минути слабост отново възвърна властта над чувствата си. — Нищо не се е случило… или нищо, което да ни безпокои в момента. След малко ще узнаете…
Той не настоя. За него очевидно целият интерес на тази среща се въртеше около Паскарела Долчи. Ако беше нагласил тази среща, то целта му беше да изправи това момиче срещу нея, Натали, и причините за това той щеше след малко да обясни.
Тя погледна и двамата. Сериозната физиономия на италианката показваше нещо още по-диво и упорито, което й придаваше борбено изражение. Той също беше приел враждебен и суров вид, съвсем различен от този — безгрижен и почти весел — който привлече Натали през първия ден. Беше вглъбен и следваше тайната си мисъл, сякаш нищо не можеше да го отклони от нея. Цялото му начинание се състоеше в настоящата среща. Единият от двамата трябваше да отстъпи — той или италианската певица.
— Говори — каза Елен Рок на италианката.
— Не! — възрази тя неочаквано бурно. — Не всичко, което направих до днес, беше против волята ми… Не искам повече да ви се подчинявам… Оставете ме.
Той я потупа лекичко по рамото.
— Слушай ме добре, Паскарела. Вечерта, когато говорихме в кръчмата в Кан, ти не се страхуваше от мен и не отрече връзката си с бандата на Жерико. Оттогава те разпитвах и ти направи и други признания, от които следва, че си видяла тук преди две години г-н Манолсен. Това е било по време, когато Жерико е играел повече или по-малко важна роля в твоя живот. Тези именно признания ти обеща да допълниш, щом пристигнем в твоя край. Ето ни, Паскарела. Дъщерята на г-н Манолсен е срещу теб. Сега е моментът да удържиш на обещанието си. Разкажи какво знаеш.
Той повтори по-нежно: „Разкажи, Паскарела. Няма от какво да се страхуваш, що се отнася до мен. Когато ни кажеш какво знаеш и аз науча самата истина, ти можеш да бъдеш сигурна, че ще действам само в твой интерес и в интерес на семейството ти. Разкажи, Паскарела.“
Натали четеше по лицето на младата италианка ефекта от гласа на Елен Рок. Чертите й се отпуснаха. Устата загубваше злата си гънка. Дали го желаеше или не, тя се предаваше на удоволствието да се подчинява и се виждаше, че онова, което тя отказваше да разкаже, ще излезе от нея в някакво състояние на неосъзнато опиянение. И Натали имаше същото чувство, когато усещаше да се разтопяват и изчезват собствените й решения.
Италианката промълви:
— Преди две години не бях напускала никога селцето Кастелсерано, където майка ми се беше оттеглила след смъртта на баща ми, италиански чиновник. Ние бяхме две сестри — по-голямата Летиция и аз. Ние трите преживявахме от малка рента, а майка ни, за да може да ни отгледа, плетеше дантели. Тя ни обожаваше, особено по-голямата ми сестра, която беше и все още е чудно красива. Сигурно след малко ще я видите, бедната Летиция, и ще разберете мъката ни… и нашата омраза… Да, омразата ни! Бяхме толкова щастливи, толкова весели и трите!… Летиция не спираше да се смее и да пее…
Младото момиче продължи след кратко мълчание:
— Един вторник в края на март се връщахме от работа от полето… от едно малко лозе, което ни принадлежи и което обичахме сами да обработваме… Нищо не ни безпокоеше… Нищо… въпреки че имахме причини заради двамата мъже, които се скриха в гъсталаците при приближаването ни. Но това понякога се случваше… нас много ни ухажваха… и не мислехме, че това може да ни причини зло. Вечеряхме с мама. През нощта старата ни кучка излая. Но това си беше неин навик и едва съм я чула в съня си. Едва на сутринта, като не видях Летиция да излиза от стаята си, предупредих мама, а тя се разтревожи и поиска да влезе. Стаята беше празна, прозорецът отворен, с едно счупено стъкло, и се виждаше краят на една стълба, подпряна зад къщата.
Елен Рок и Натали внимателно слушаха. Натали си мислеше, че и тя бе нападната през изминалата нощ по същия начин.
— Никакви следи ли нямаше? — попита Елен Рок.
— Никакви.
— Но вие нали се оплакахте? Направено ли бе разследване?
— Да.
— Какъв беше резултатът?
— Никакъв резултат. Търсенето не доведе до нищо. През нощта беше валяло и не откриха никакви следи навън.
— Двамата мъже?…
— Споменах за случая. Не ги откриха.
— И все пак ни казахте, че може би ще видим сестра ви днес?
— Да, тя се разхожда в полето с мама.
— Значи след отвличането тя се завърна?
— Върна се петнадесет дни след това. Видели я да пресича селцето. Тя пеела и леко танцувала, повдигайки малко полите си и смеейки се. Беше полудяла.
Паскарела плачеше. Натали чувстваше гърлото си свито.
— Мама се разболя — поде отново младото момиче. — В продължение на две седмици бяхме загубили надежда да я спасим. Вярвам, че това, което я възвърна към живота и ме подкрепи мен самата, беше безумното ни желание за отмъщение. Казвах й, надвесена над леглото:
„Оздравявай, мамо. Ще отмъстя за нея, кълна ти се. Ти ще се грижиш за бедната Летиция, а аз ще отмъстя за нея.“
Оттогава нямах друга мисъл и целият ми живот бе посветен на този дълг. Но как можех да успея там, където бе пропаднало правосъдието? Може би никога нямаше да науча по кой път да вървя, ако обстоятелствата не ми бяха помогнали. Един ден дойде при мен малко момиченце от името на майка си, богата фермерка от околностите, вдовица на име Анита, която доста добре познавахме. Анита от известно време беше болна от лоша треска. Лекарят я беше изоставил и тя чувствайки приближаването на смъртта, бе пожелала да ми довери една тайна и сведенията, придобити по случаен начин според думите й. Но оттогава все ми се струва, че не всичко е плод на случая…
