Той повтори:
— Заклевам ви. Никога не бива да се прекъсва устремът на успеха. Заклевам ви.
Без да каже дума, тя слезе в лодката. Преди да запали мотора, той се ослуша и заключи:
— Не е сигурно, че ще ги открием. Нощта е много тъмна, а те трябва да са се закачили на буксир зад някоя лодка като моята, която ги е очаквала.
И той добави, с лека насмешка, от която Натали потрепери:
— Жалко! Щеше да е добре да потопим някоя от лодките им. Бих уловил някой от тези обесници за врата и бих го принудил да се изповяда.
Те се плъзгаха по невидимата вода. Елен Рок беше угасил лампата и се насочваше към открито море. Светлините, които на места очертаваха брега на Естерел, ставаха все по-неразличими. Натали си мислеше, че си отиваше не толкова като освободена кралица, колкото като пленничка. Но тя не изпитваше никакво чувство на бунт и в никакъв случай не би се оплакала или проронила дума. Той също мълчеше.
След петнадесет-двадесет минути те излязоха пред Кан, чиито светлини се уголемяваха, и влязоха в малкото пристанище. Елен Рок издигна четири пъти отново запалената лампа. Подобна светлина, размахана четири пъти, му отговори и застина.
Това беше целта. Той тутакси се приближи.
На кея стоеше един мъж, моряк. Фенерът освети лицето му — мургаво, със сиви бакенбарди.
— Представям ви Бертьо — каза Елен Рок, като хвърли едно въже и привърза лодката. — Той е служител от старата гвардия, комуто съм бил полезен и който представлява целият ми екипаж. Е, Бертьо, видя ли други лодки да акостират.
— Не шефе.
— Сигурен ли си?
— Да. Никаква лодка, нито голяма, нито малка… нито за разходка, нито риболовна… нищо от залез слънце насам.
— Отлично. Изпреварваме ги.
Елен Рок и Натали зачакаха мълчаливо в лодката. Но времето течеше и от камбанарията в стария Кан камбаните удариха единадесет часа, никаква лодка не се беше появила. Без съмнение бандата на Жерико е продължила до Антиб и може би чак до Ница.
Елен Рок не беше човек, който си губи времето. След половин час той каза на Натали:
— Не сте ли много уморена за едно последно усилие? Моля ви само за няколко минути. Тази сутрин, когато дочух разговора в градската градина в Ница, испанците споменаха една моряшка кръчма, където бандата се събира при възможност…
— Да вървим — каза Натали, все така подчиняваща се, сякаш и липсваха собствена воля и лични мисли.
Той вървеше бързо, забравил придружителката си, отдаден изцяло на действието.
Те пресякоха един площад и навлязоха в стария град. Поеха по една крива стръмна улица и след стотина, метра изкачване, мъжът спря и каза:
— Тук е… Виждате ли осветената витрина?… Слушайте… Пеят… Женски глас… и китара…
Натали наостри слух и прошепна:
— Това е гласът на италианката, която идва в „Мирадор“.
— А — каза той — то нещата се оправят. Тя трябва да e дошла с влака, придружена от двамата си другари.
Той се доближи до прозорците. Едно червено перде пречеше да се види вътрешността, затова реши да влезе — махна яката и вратовръзката си, хвърли фуражката на земята и разроши косите си с ръка. Непознат за членовете на бандата певци, той искаше да си даде сметка за положението и веднага да се върне.
Отвори вратата. Гласът на жената се издигна с тъжен и болезнен тембър. Песента свърши. Хората изръкопляскаха. След това последва олелията на разговорите, прекъсвани от време на време от акордите на китара.
Все пак един по-светъл лъч бе преминал през червените пердета, отместени без съмнение от някой пияч. Натали се наведе и цялата зала се представи пред очите й с двадесетте клиенти около масите. Сред тях тя не разпозна нито един от следобедните певци. Но вдясно забеляза италианката, седнала на една пейка, а до нея говореше, като я гледаше, барон Елен Рок.
Чак тогава Натали забеляза, че тя беше красива, с вулгарна и чувствена красота, когато иначе мрачното й лице се осеняваше от някаква идея. А думите на Елен Рок, изглежда, й доставяха удоволствие, защото смехът й се усилваше и разкриваше прекрасните й зъби. Пръстите й разсеяно докосваха струните на китара. Елен Рок се беше надвесил над нея с вид на дебнещ човек, бдителен и омагьосващ. Можеше да се отгатне, че всяка от произнесените от него думи има своя роля и цел и певицата изпитваше ласкателството и чара им. Натали усети, че се изчервява, и бе обзета от раздразнение, което не се помъчи да обуздае. Тази сцена на прелъстяване, отишло твърде далеч за толкова кратко време, вълнението на жената, страстното внимание, фалшиво или не, с което мъжът упражняваше властта си над едно същество, което двадесет минути по-рано не познаваше — всичко това смути Натали.
И изведнъж тя видя отстрани собственото си поведение в края на този ден. Тя също не познаваше Елен Рок, а ето че му се беше доверила като на най-добрия и най-сигурния приятел. Беше изоставила своя дом, за да го последвай нощна експедиция с неясни цели. Ето че го дебнеше през прозореца на една кръчма, цялата тръпнеща от възмущение. Възможно ли беше това?
Изведнъж се събуди от съня, в който несъзнателно се намираше и който внезапно й се стори като най- ужасния кошмар. Колкото повече си възвръщаше контрола над себе си, толкова повече я обземаше растящият гняв срещу Елен Рок. Тя мислеше само как да се измъкне от поробването и унижението. За последен път погледна залата. Без да стане или да мръдне от мястото си, с отметната назад глава и със затворени очи, италианката пееше бавна монотонна песен. Моряците мълчаха. Елен Рок мълчаливо слушаше…
Натали си тръгна.
Пред казиното чакаха автомобили. Тя се качи на първото такси и каза на шофьора:
— В Естерел… Два километра след Трайас… Вила „Мирадор“… Ще ви покажа пътя.
Колата беше открита. Ароматен бриз изпълваше нощта. Натали поемаше въздуха на големи глътки, който я освежаваха. Въпреки това в мозъка й царяха шум и безпорядък. Всички впечатления и чувства бушуваха и се блъскаха там. Страх, любопитство, унижение, горделивост, неосъзнато опиянение, — непознат бунт… Никога дотогава мъж не е бил причина за подобно объркване у нея.
И от всичко това се излъчваше бурно желание за бягство, непрестанно бягство, докато се намери в безопасност…
ВТОРА ЧАСТ
В околностите на един гръцки храм
ПЪРВА ГЛАВА
Натали бяга
Максим Дютийол и прислужниците се бяха върнали в единадесет часа вечерта. Натали намери Максим силно разтревожен, зовящ я и търсещ я навсякъде с фенер в ръка.
— Е, какво? — извика той. — Какво стана с вас. Тъкмо се притеснявах. И този проклет барон… Значи ви изостави?
Като използва за предлог умората си, тя се затвори в покоите си, без да даде някакво обяснение.
Така постъпи и на другия ден, когато Жанин и Анриет бяха поставени в течение на нещата. Тя въобще не им отговори, още по-малко на Форвил, когато той се върна във вила „Мирадор“, обезпокоен също от инцидентите предишната вечер.
— Вижте, Натали — настоя Форвил, — обяснете какво се случи? Изглежда сте отсъствала от вилата. Къде бяхте? Този индивид насила ли ви отведе? И как успяхте да се измъкнете?
Тя сви рамене и отговори, че е свободна да действа по свое усмотрение.
— Е, добре, Натали, аз пък ще ви кажа каква идея ме е обсебила от вчера вечерта, накара ме да прекъсна пътуването си и да се върна тук. Аз съм убеден, че псевдобаронът е първокласен съучастник на
