Той повдигна лампата за няколко секунди и, гледайки Натали, прошепна:
— Именно вас съм виждал някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред един фонтан в една градина, с венец цветя на челото.
— Венец ли?
— Виждам го ясно… той едва докосва косите ви.
Натали прошепна замислена:
— С цветя на главата… случвало ми се е един път, в една хотелска градина в Неапол, където бях с баща ми… Бяха портокалови цветове… Направих си плитка, за да се позабавлявам… спомням си… На другия ден баща ми замина за Сицилия, където почина.
— Да — повтори той, — беше в една градина. Господи, колко бяхте хубава! И колко сте хубава! Човек не може да ви забрави… Вашият образ се запечата в мен и заедно с него всичко, което беше около вас и на което вие давахте живот… мраморният фонтан с трите танцуващи деца, и блестящият на слънцето водоскок, и китката портокалови дръвчета, отразени във водата… Господи! Господи! Имам чувството, че целият ми живот възкръсва в дъното на зениците ви и само да можех да ви гледам непрекъснато…
Той млъкна. Усилието на спомена, изглежда, го уморяваше. Натали се отдаде на вниманието му. За нея заплахата, опасността от бандата на Жерико, невидимите лодки, които можеха да се доближат под прикритието на нощта, всичко това вече не съществуваше. Те се съзерцаваха, впили погледи един в друг. Накрая тя каза:
— Не ви познавам. Сигурна съм, че не съм ви познавала до днес.
Той повтори:
— Аз пък съм ви виждал… Видях ви… Моето убеждение е толкова силно, колкото и вашето. Една минута от миналото ви е част и от моето. Ето защо ви разпознах в Монте Карло и ето защо от една седмица живея около вас, очакващ възможността да ви срещна, наблюдаващ вилата ви, даже я посетих — стъпките, които приятелят ви Максим е открил, са моите. И ето защо съм тук. Той добави по-глухо:
— Цялата ми надежда е във вас. Не можете да разберете какво представлявате за мен. Моето съществувание зависи, от вашето…
Той беше твърде близо до нея. Натали леко се освободи и вдигна глава към небето, сякаш да се освободи от прегръдката на този живот, който се увиваше около нейния и го обвързваше с все по- засилващи се връзки. След кратък миг Елен Рок намали пламъка на лампата, докато остана само блясък като от кандило. Лек полъх ги освежи, времето течеше. Отново безпокойството от тишината и от страшната самота обхвана младото момиче.
Елен Рок се беше приближил до парапета. На Натали се стори, че той не се доверяваше на огромното спокойствие на вечерта. Тя се присъедини към него и попита:
— Нищо не чувате, нали?
— Струва ми се, че напротив… да… слушайте добре… чува се постоянен ритъм… равномерно пляскане…
— О — каза тя със свито сърце, — възможно ли е? Не е ли само плясъка на вълните?
Той отвърна с кратки разчленени изречения:
— Не… не… това е друго. Така съм свикнал с шумовете на морето!… Това е шум на весла, шум, който се стреми да се прикрие.
Тя заглуши една въздишка и потръпна.
— Скоро ще дойде часът, нали?
— Да, след няколко минути.
Натали напрегна цялата си воля, за да не трепери гласът й и да изглежда толкова спокойна, колкото Елен Рок.
— Значи ще дойдат?
— Те идват.
— Идват ли! — повтори Натали, като търсеше да разбере страховития смисъл на тези прости думи.
След минута или две тя отново се обади:
— Да, действително… Долавям приглушен шум… като раздвижена вода.
— Това са те — каза Елен Рок. — Нищо не може да им попречи да дебаркират на тесния чакълест плаж, който обгражда залива.
— Нищо не може да попречи на това ли? — каза тя. — Но напротив… Вижте, сигурна съм, че имате някакъв план.
— Никакъв план.
— Как? Вие не знаете какво да правите?
— Бога ми, не — каза той весело. — Знам само едно, че тъмнината и тишината са съучастници на нашите врагове. В противен случай не би имало никаква опасност.
Тя продума, възмутена от собствения си страх:
— Впрочем няма никаква опасност, защото при нападение можем да напуснем вилата през градината и планината.
— Ами италианските певци? — каза той. — Не мислите ли, че наблюдават вратата на градината? Всеки опит за бягство оттам е невъзможен.
— Това са само двама мъже.
— Да, но въоръжени и скрити в мрака.
— Следователно, ако има нападение, те ще влязат, защото вратата на градината дори не е затворена.
— Тя не трябва да бъде затворена — каза Елен Рок.
Те говореха тихо, надвесени над парапета сред листата на бръшляна. Сякаш някакви сенки преминаха през тъмнината. Шумове нарушаваха тишината.
— Приближават се, нали? — каза Натали.
— Да… да… виждам ги… имат две лодки.
— Да — каза Натали, — и аз ги виждам… вдигнаха веслата… лодките се движат една след друга. Виждам ги. Отгатвам ги…
Тя млъкна внезапно.
На хълма, от другата страна на вилата, се чу изсвирване.
ПЕТА ГЛАВА
Нападението
Пренесен над морето, повторен от ехото, сигналът отекна като най-злокобен боен вик. Барон Елен Рок обясни спокойно:
— Това е първият. След пет минути ще има втори сигнал. Тогава ще вдигнат стълбите си.
Тя повтаряше машинално думите:
— Ще вдигнат стълбите. Ще има второ изсвирване. Елен Рок я попита:
— Не ви е страх, нали?
— О, не — отвърна тя, свивайки юмруци.
Лъжеше. Потайният страх се проливаше в нея през всичките пори на кожата й и в същото време тя се възмущаваше от този чужденец, принуждаващ я да се подлага на изпитание, което можеше да бъде избягнато. Вее пак тя повтори почти ядосано:
— Но не, не ме е страх!
— Нали? — каза Елен Рок. — Хубаво нещо е това нападение, и колко възхитително е чувството за опасност! В продължение на векове съществата по това крайбрежие са живели в подобно злокобно очакване. Бягащата нощ ще им донесе ли нещастие? Пиратите ще ги нападнат ли? Дали ще има мъчения, грабежи? Ах, да преоткриеш днес подобни преживявания, при тази цивилизация!… Да знаеш, че в мрака те дебнат диви зверове… и да се защитаваш! Между тях и вас няма друга преграда освен мен самия!
Те леко се отдръпнаха. Стояха нрави един до друг. Трепереща, Натали промълви:
— Ние бихме могли да им се покажем…
— Нашите два силуета няма да ги спрат… Разберете добре, че те трябва да са се свързали със съучастниците си, италианските певци, и знаят, че сте тук сама и без прислуга…
