залязва.
Форвил погледна барон Елен Рок. Този човек му беше силно антипатичен. Той се опита да придърпа Натали настрана и да я предупреди. Но тя не се хвана на уловката му и ги подтикна всички към градината, където колата на Форвил ги очакваше.
— Жанин, да пратя да ви вземат и двете утре сутринта, нали? Кога ще се видим пак, Форвил? Ще бъда в Париж след петнадесет дни.
— Ще ме намерите там — каза Форвил. Тя целуна доктора.
— А вие, скъпи докторе?
— О, аз — отвърна той — няма да бъда там преди шест или седем седмици. Имам поредица от конференции в Германия и в Швеция.
Тя живо ги подкани да тръгват. Бързаше да се върне на терасата.
Там двамата мъже разговаряха близо до парапета. Видя се колата да се отдалечава вдясно по притиснатия от стръмни склонове път.
— Значи, господине — говореше не без известно безпокойство Максим Дютийол, — вие твърдите, че няма и сянка от опасност?
— Не вярвам наистина — каза Елен Рок. — Но винаги трябва да се предвижда най-лошото.
— Нали? — каза Максим, който търсеше повод да се пошегува, за да си възвърне малко смелостта. — Ето защо предложих средства за защита. Виждате, Натали, че бях нрав и че врящият катран и аркебузите може би няма да бъдат излишни.
— А! — рече Елен Рок. — Вие сте имал някакво предчувствие ли, господине?
— Ами, разбира се — заяви Максим, — опасявам се от Жерико. Извън съмнение е, че той действа но крайбрежието и това, което сте чул тази сутрин, го потвърждава. Освен това и този инцидент с италианските певци… Ах, каква непредпазливост, Натали!
Елен Рок се учуди и попита.
— Какви певци?
— Една скитаща трупа, която г-ца Манолсен покани да влезе преди малко в градината… Виждате ли някакви улики в това?
Настъпи мълчание. После Елен Рок промърмори:
— Моите испанци от градината говореха за някакви италиански певци, които трябвало да минат близо до вилата.
— А? Какво говорите? — каза Максим.
Елен Рок уточни:
— Те говореха за една жена и двама мъже.
— Една жена и двама мъже, точно така — промълви Максим.
Той рухна на един фотьойл. Натали беше леко бледа.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Изсвирването
Слабостта на Максим трая само един миг. Той почувства веднага необходимостта да вземе героично решение, което в конкретния случай се състоеше в търсене на помощ.
— Обществените сили съществуват, за да ни защитават — формулира точно мисълта си.
— Полският пазач например — каза Натали, която се беше съвзела веднага и се забавляваше от объркването на Максим. — Не, но полицията! Ще взема колата и от Кан ще доведа дузина полицаи…
— Би било смешно. Не бива да се обезпокояват дузина полицаи, защото някой го е страх от нападение на пирати над вила, в която се намират двама слуги и вие, Максим.
— Независимо от това трябва да се действа — извика той. — Не можем да стоим така! Ще предупредя съседите.
— Няма такива.
— Ще намеря. И след това ще събера минувачите.
— Няма такива.
— Ще докарам! Вярвате ли, че ще се оставя да ме заколят като овен? Но каква е тази страна, по дяволите! Човек не може да живее във вила, обсадена от пирати.
Той се отдалечи на бегом към градината.
Елен Рок и Натали останаха сами. Мракът идваше да замени деня. На хоризонта светлото небе беше прорязано от дълги, червени и неподвижни облаци. Синевата на морето придобиваше тъмен оттенък.
Натали наблюдаваше барон Елен Рок така, както се наблюдава някой, от когото се очакват думи и дела, и тя, която имаше навика да се самоанализира, се учудваше от неговото състояние на духа.
Той се разхождаше тихо по терасата дълги и бавни крачки, с вид на човек, който знае какво прави въпреки някои разсеяни жестове. Той запали цигара, веднага я хвърли, запали нова, която незабавно запрати при другата до парапета. После, след като погледна часовника си, спря и каза, сякаш нравеше заключение от мислите си:
— В цялата тази работа има съвпадения, от които би било абсурдно да се безпокоим, но които не бива да пренебрегваме. Имате ли намерение да останете, госпожице?
Тя отвърна:
— Защо да напускам? Заради тази неясна заплаха ли?…
— Да.
— Няма да замина.
— В такъв случай ще ми разрешите ли и аз да остана? Часът е седем и четвърт. След два часа, ако нищо не се случи, както предполагам, че ще стане, ще си отида.
— Благодаря ви. Ще вечеряме тримата.
Те мълчаха доста продължително. Елен Рок беше подпрял високата си фигура на една от колоните на беседката и гледаше червените облаци, които потъмняваха. Той промърмори:
— Колко е красиво!
Натали веднага пое разговора от страх мълчанието да не се настани отново помежду им:
— Да, наистина е красиво! И си казвам, че у вас трябва да има някакви внезапни спомени… някои чувства, които изплуват на повърхността… и които разцъфват при подобни гледки.
— Наистина — съгласи се Елен Рок.
— Нали? Спомняте ли си часове като този тук?
— Може би — промълви той. — Във всеки случай, никакъв час не ми се струва толкова красив… иначе щях да си спомня.
Натали се овладя да не потрепери. Дали беше от вечерния хлад? Или от настъпващия мрак? Тя каза:
— Нощта пада. Ще трябва да запалим лампите.
Той се противопостави:
— Още не.
Това бе произнесено с категоричен тон, който засегна Натали. Тя очевидно не приемаше да я командват и затова повика домоуправителя.
— Запалете я, Доминик — каза, като посочи една висока петролна лампа, поставена на еднокрака масичка.
Но докато Доминик приготвяше на терасата втора лампа, Елен Рак го спря:
— По-късно. Достатъчно светло е.
— Бих предпочела… — вметна Натали.
— Моля ви. По-добре е да не се вижда никаква светлина.
Тя се предаде изведнъж и каза на домоуправителя:
— Можете да се оттеглите, Доминик.
Доминик не помръдна. Видно беше, че иска да каже нещо. Тя го запита:
— Но какво има? Какво чакате?
— Госпожицата ще ме извини — отговори прислужникът с неудобство, — но ние случайно открихме някои странни неща, които ни безпокоят… И след това г-н Максим ни информира.
