— Във всеки случай той се назовава с това име.
— Но как в действителност се нарича той?
— Това никой не знае, и на първо място той самият.
— Какво? Вашият герой не знае истинското си име?
— Точно така.
— Но тогава какво представлява този индивид?
— Това е индивид, загубил миналото си.
ВТОРА ГЛАВА
Човекът, загубил миналото си
Всички се струпаха около доктор Шапро. Натали жадуваше да научи нещо повече. Максим си спомни, че му бяха говорили за този странен персонаж, а сестрите Годуен го бяха забелязали един ден в Ница на крайбрежния булевард сред тълпа от хора, желаещи да го видят.
— Това, което ще ви кажа или по-скоро ще резюмирам — започна докторът, — не почива на легенди и не произлиза от преувеличения както в случая с Жерико. Повтарям ви, че колкото и странно да изглежда, това е самата истина. Научих историята не от непознати, а от един свидетел, който е бил замесен в нея по най-пряк начин… един от моите колеги, пенсионер като мен и мой съсед, доктор Верлаж.
Значи преди някакви си двадесет или двадесет и два месеца кораб на Източната компания се връщал от Индокитай и навлизал във водите на Ница. Морето било развълнувано, а видимостта много лоша заради облаците. И ето дежурният офицер сигнализирал малко преди да достигнат нос Антиб, че вижда нещо да се носи по вълните, нещо като отломък. И почти веднага всички забелязали, че на отломъка се различава човешка фигура.
— На труп — прекъсна го Максим с мрачен вид.
— Бога ми — продължи докторът, — изглежда, че човешкото същество, което прибрали на борда десет минути по-късно, в безсъзнание, бледо, със струпеи кръв по брадата, не е било далеч от това състояние и е трябвало истинско чудо от енергия, за да може този умиращ да се вкопчи в останките на лодката, от които са го откъснали.
— И все пак — отбеляза Максим — този труп е бил жив…
— Бил е жив. Колегата ми Верлаж, който се е намирал на борда като лекар и това е било последното му пътуване, е констатирал, че сърцето бие и че въпреки изключително сериозните рани корабокрушенецът може би щял да оживее.
— Случайни наранявания или такива, предизвикани от престъпни намерения? — попита Максим, като се правеше на полицай.
— Престъпни намерения без никакво съмнение. Рана с нож в рамото, не много дълбока, а по черепа удар с бухалка, който би убил всяко същество, но не и изключителен човек като този.
— Изключителен с какво?
— Именно с издръжливостта си. Верлаж често ми е казвал, че не е виждал по-красив човешки екземпляр, надарен с такава мускулатура и с такава невероятна жизненост. Пренесен едва ли не в агония в една марсилска клиника, той се възстановил пред погледа на доктора с бързина, която почти се равнявала на чудо.
— Откъде идвал? — попита Натали. — Кой е бил?
— Загадка. Ударът, който е получил, е бил толкова силен, че нищо не си спомнял.
— В началото, да… Но след това?
— След това? След три седмици изчезнал.
— А? Какво казвате?
— Един късен следобед дежурната сестра, влизайки в стаята му, не намерила никого. Той напуснал леглото си и избягал през прозореца, разположен на първия етаж на една пуста улица.
— Без дума за сбогом? Без да остави нищо?
— Напротив, оставил запечатан плик е надпис:
— Откъде тогава е взел тези десет хиляди франка?
— Нямам никаква представа за това, както и за останалото. Още повече че върху парцала, служил му за риза по време на спасяването, открили бродирай герб. Оттам и титлата и прякора, дадени му в клиниката — барон Елен Рок — и така е бил назован от единствения вестник, отразил приключението. Тогава преживявахме финансова и политическа криза и събитията не предизвика шум. Но баронът трябва да е прочел статията, защото: една година по-късно моят съсед Верлаж видял да му се представя у тях един господин, който казал, усмихвайки се: „И какво сега, скъпи докторе, не ме ли разпознавате? Барон Елен Рок?…“
Настъпи мълчание. После Натали промърмори:
— Вашата история е завладяваща. И какво е станало с тази любопитна личност през тази година?
— Направил състояние.
— Състояние!
— Да, купувал, продавал, откупувал, препродавал места и къщи по Лазурния бряг и в Париж, и станал милионер.
— Но вашият приятел разпитвал ли го е за миналото му?
— Десет пъти. Двадесет пъти. Но без резултат. Елен Рок не може да каже нищо за истинското си име, за миналото си, за страната, където е роден, за държавите, в които е живял. Той не знае нищо.
— Възможно ли е това?
— Възможно и естествено. Ужасният удар, който е получил по главата, усложнен от мъченията, преживени на отломката, мъчения от глад и студ, е мотивирал у него унищожаването на някои способности, което би могло да се приеме за временно, но което изглежда окончателно. Феноменът е, повтарям, ясен и логичен. Необходимо е само — продължи доктор Шапро — леко случайно натискане, даже не и мозъчно увреждане, по някои групи от нервни клетки, за да предизвикаме забравата на дадени спомени, на дадени периоди от живота — забрава, която един ден бихме могли да предизвикваме и по изкуствен начин?
— Колко би било удобно! — каза Максим. — Ще изваждаме някой лош спомен като зъб.
Но Натали се увличаше все повече и повече, докато Форвил не криеше раздразнението си.
— Какво прави той сега? Къде живее? — подхвана отново младото момиче.
— В старото селище Ез, на самия връх на скалата… в разрушен замък, който е възстановил.
— Може ли да се види? Движи ли се сред хората?
— От шест месеца — да.
— А вие, докторе, видяхте ли го?
— Само един път преди осем дни. Той е висок, слаб, не е красив — далеч съм от такава мисъл — но каква енергия излъчва лицето му! И каква нежност в същото време!… Той остави у мен незабравимо впечатление. И след това, толкова много се говори за него в цялата околност!
— Какво се говори?
— Най-напред за неговия случай, който учудва, и след това за други неща.
— Какви неща? С какво се занимава?
— С добрини, нрави големи добрини. Натали остана смаяна.
— Тогава той е филантроп?
— Не съвсем.
— Апостол?
— Още по-малко. По-скоро изправител на грешки. От моя приятел знам за него изненадващи истории за разкрити злосторници, за мошеници, заловени в капан, трагични ситуации, избягнати за всеобща радост…
Форвил се изсмя.
— С една дума, Монте Кристо… принц Родолф. Всичко това е много банално и смешно.
— Не е, ако познаваш Елен Рок, както изглежда. Това е мъж, суров мъж.
