— С какви средства?
— Любов от пръв поглед. Вярвам в любовта от пръв поглед.
Лицето на Форвил се намръщи. Той наистина страдаше.
— Значи никаква надежда?
— Човек винаги може да се надява.
— Вашият баща ми позволи, Натали. Той ме ценеше. Той знаеше колко съм привързан към вас, а вие си спомняте, че в Неапол но време на последната ни среща той се съгласи с молбата ми във ваше присъствие… и вие не казахте „не“.
Тя се пошегува:
— Има такова разстояние между „да“ и „не“, а вие сте толкова несръчен, бедни ми Форвил!
— В какво?
— Вие се движите пипнешком. Търсите слабото ми място.
— Вие нямате такова.
— Вие все пак го търсите… Бихте желал да ме хванете в примка като птичка. Впрочем, ако обичам силата и дързостта, то засадата, скритата атака, очите, горящи от желание, трескавата ръка, готова да ме сграбчи — всичко това ме ужасява.
Форвил, обзет от нетърпение, отвърна почти грубо:
— Но в края на краищата какво искате вие, Натали! Какво трябва да направя, за да успея? Признайте, че поведението ви към мен е отчайващо.
Девойката не отговори. Тя слушаше, люляна от музиката, и той имаше впечатлението, че думите му отиват напразно. Гласът на певицата я трогваше значително в по-голяма степен и тя се забавляваше с дебелащините на италианеца.
Когато музиката свърши, Максим почерпи музикантите с порто, после ги изпрати до решетката на градината, която затвори зад гърба им.
— Уф! — каза той на връщане. — Сега съм по-спокоен. Впрочем, разгледах обувките им. Те не отговарят на следите, които открих. Все пак да си отваряме очите.
Когато минаваше покрай Натали, той чу Форвил да повтаря:
— Кажете, Натали, какво желаете? Трябва да свършим с това. Какво желаете?
И Максим вметна:
— Любов, Форвил, но и уважение. Плам, но и подчинение. Действия, но и думи… Накратко, много противоречиви неща, сред които ще бъдете принуден да се изгубите. Жал ми е за вас, Форвил.
Те се върнаха на терасата и Форвил отново поде:
— Вие искате много от живота, Натали.
— Обвинявам се за това — отвърна тя, смеейки се. — Имам претенции и амбиции, които не отговарят никак на заслугите ми. Представям си, и то без никакъв повод, че съм предопределена за изключителна съдба и че целият свят е длъжен да ми доставя особени удоволствия.
— И това ви кара малко да презирате останалите — отбеляза Форвил.
— Напротив, другите ме интересуват много, но твърде бързо откривам, че са или много слаби, или много предпазливи, или много мъдри, или много ловки, а това ме отвръща от тях.
Докторът поклати глава.
— Вие никога няма да обичате, Натали.
— Започвам да го вярвам. Или ще трябва да открия синята птица.
— В какъв вид си представяте синята птица?
— Във вид на някакъв герой.
— Кого наричате герой?
— Наричам така тези, които прекрачват границите.
— Границите на какво? Тя избухна в смях.
— Границите на всичко, границите на правата им, границите на приличието, границите на задълженията им, даже предела на техните сили.
Форвил и се присмя.
— Вие сте романтичка, Натали.
— Не, аз съм мечтателка като в романите.
— Това е доста демодирано — каза Максим.
— Доста демодирано — съгласи се Натали. — Изоставам малко, даже много. За вас, Жанин, Анриет, любовта е чувство на разума, което се подчинява на необходимостите на живота. Що се отнася до мен, аз се придържам към някогашното юношеско схващане. През младежките си години поглъщах всички романи, които майка ми беше наследила от баба ми, и оттогава съм запазила пориви на ентусиазъм, които ще се сторят смешни за някои дръзки, личности, за някои персонажи като тези на Байрон.
— За героите на Уолтър Скот?
— Дори и за тези на Фенимор Купър.
— Вие не бихте желала все пак — каза Максим — да се ожените за последния мохикан.
— Да се оженя, не…
— Но да бъдете отвлечена от него, а? Или от един рицарствен корсар, от един мрачен пират?
— Точно така.
— Какво ще кажеш за Жерико?
— Нямам нищо против — отвърна весело тя. Форвил, който не разбираше съвсем шегата, се провикна:
— Но Жерико е само един прост бандит, убиец…
— Какво ли знаем ние? Никой не го познава. Няколко разкрития от избягали пленници или от арестувани съучастници, които между другото до едно си противоречат… За някои той е чудовище, за други — щедър човек… и казват, че всички жени го обожават. Има даже такива, които всичко са изоставили заради него.
— Преувеличения! — каза Форвил.
— Не всичко е преувеличено. А какъв размах разкрива това, което знаем за него?
— Да, обесвания, мъчения…
— Каква безразсъдна смелост! Какво пренебрежение към опасностите! Спомняте ли си абордажа на торпедоносеца „Аполон“! И атаката му на малкото селище на Мавърския бряг, когато събрал посред бял ден всички жители и ги принудил да му предадат всичкото злато на областта?
— Очарователно! — каза Максим.
— И колко още подвизи, доближаващи се до легендата! Кралят на Средиземноморието, както сам се нарича. „От Суец до Гибралтар, аз съм господарят на времето.“
— Господарят на убийствата — присмя се Форвил, — на изнасилванията, на кланетата, на мъченията, на грабежите… разбойник от средновековието!
— Не ви го представям като архангел. Но все пак, когато един човек става пират в наше време и с един май откраднат в Турция стар английски крайцер тероризира целия средиземноморски свят, то признайте, че този човек е забележителен!
Форвил сви рамене. Все пак доктор Шапро, който беше развеселен от разпалеността на Натали, подхвана отново:
— Добре тогава, щом желаете нещо приказно и екстравагантно, като не напускате действителността, тогава аз мога да ви предложа още по-странен герой, Натали.
— По-странен от Жерико?
— В много по-висока степен.
— Хайде де!
— Както имах честта да ви го кажа. Жерико е мит, личност, деформирана от въображението… докато моят герой е стъпил здраво на краката си.
— И как се нарича този ваш герой?
— Барон Елен Рок.
— Елен Рок ли? Та това не е име! Така може да се нарича градина, например фееричната градина на възвишението в Антиб.
