трябва да се вземат мерки.
— Срещу кого?
— Срещу Жерико!
Той се доближи и глухо промълви:
— Безмилостният Жерико е действал миналата седмица по италианското крайбрежие. Предвидлив съм, нали? Е добре, открих съвсем подозрителни отпечатъци на стъпки около вилата. Дебнат ни. Жерико се подготвя за атака.
— Откъде, господи! — отвърна тя, смеейки се. — Та терасата е построена на отвесна скала.
— Ами стълбите, нещастнице? — извика Максим. — Щурмовите стълби! Абордаж откъм морето! Бесилки! Мъчения! Дяволът и цялата му шайка! Не мислите ли за това, Натали?
— Мисля за това, че съм вървяла три часа из Естерел, Максим, че умирам от глад, и че Доминик ще подреди всичко отново преди идването на Форвил.
— Идването на Форвил ли? Но това е катастрофа! — запротестира Максим. — Как, вашият тежкотоварен Форвил, това проклето същество ще ни се стовари на гърба.
— Да, с един мой приятел, по-скоро стар приятел на баща ми, доктор Шапро, когото вие познавате, Максим. Този, дето написа хубавите етюди по психология. Те ще продължат за Марсилия веднага след чая и след като чуят серенадата, която току-що организирах в чест на Форвил.
— Каква серенада?
— На италиански музиканти, които вече бях срещала в хотел Трайас.
Максим сграбчи ръцете й с ужас.
— Италиански певци? Искаш да кажеш шпиони на Жерико? Значи не сте чела вестниците и не знаете, че го предшестват пратеници, които разузнават местата?
Натали го погледна. Този път той говореше сериозно. Анриет и Жанин изглеждаха смутени.
— Чакай, Максим — каза едната от тях, — накрая ще ни разтревожиш.
— Няма да е напразно. Във всеки случай живо настоявам тези лица да бъдат отстранени.
— Много е късно — каза Натали.
— Много късно ли? Надявам се, че не сте ги поканили да влязат.
— Напротив.
— Какво?
— Богородице, та те звъняха на вратата. Разпоредих се да им отворят.
— Ах! — простена Максим с мелодраматичен тон. — Врагът е в крепостта. Ние сме загубени!
Красотата на Натали Манолсен се пораждаше както от абсолютната безупречност на чертите й, така и от техния израз. Високомерна и съблазнителна, тя предизвикваше възхищение, без сама да го търси. Без, никаква кокетност, тя имаше вид на разцъфнало цвете. В нея нямаше никаква поза, а гордостта и благородството намираха израз в простото й и естествено държане. Косите й изглеждаха кестеняви или руси в зависимост от отраженията на светлината. Хубавите й очи бяха сини.
Останала без майка, по произход французойка, още като дете тя беше оставена на грижите на гувернантки и учителки, докато баща й пътуваше безспир. Г-н Манолсен, швед по произход и американец по рождение, беше от тези влюбени във Франция люде, които имаха любезността по време на инфлацията да я облекчат от куп ненужни неща като картини, предмети на изкуството, антики, златни монети. Агентите му събираха безразборно тези неща и ги изпращаха в САЩ. Между другото почтен човек, но безсърдечен, той малко се занимаваше с дъщеря си, която виждаше рядко според случайностите на пътуванията му.
Един ден я заведе с яхтата си до Неапол, където тя остана три седмици при него, преди той да се отправи за Сицилия. Петнадесет дни по-късно, в Париж, тя научи, че баща й е починал от слънчев удар в околностите на Палермо.
По времето на тази смърт тя беше на двадесет и три години. С неспокоен дух, желаеща покой, който не можеше никъде да намери, много ухажвана, но пазеща се от любовта, търсеща господар, но бягаща при първия усет на превъзходство, тя бродеше от Париж до Виена и от Лондон до Египет. Съвсем наскоро, след един престой в Ориента, беше наела за април и май тази вила „Мирадор“, чийто изглед към Кан и Леринските острови я очароваше. След като задоволи каприза си, тя замалко щеше да се разкае, ако Максим и двете му годеници не бяха дошли да я поразвлекат.
В пет часа те привършваха с чая на терасата в компанията на доктор Шапро и Форвил. В рамката на скалите, които образуваха беседката, се виждаше яркосиньото море, блестящо под слънчевите лъчи, и огромната извивка, който, минавайки но дължината на брега при Кан и Жюан ле Пен, водеше до нос Антиб. Откъм градината, която се простираше пред другата фасада и се изкачваше на стъпала но склона на хълма, се дочуваше ниският и леко дрезгав глас на певица, чиято песен се съпровождаше от китара.
Доктор Шапро се отличаваше с класически вид на стар учен или на демодиран магистрат — с бакенбарди, бяла вратовръзка и очила със златни рамки. Пенсиониран военен лекар, голям пътешественик, той бе извършил многобройни пътувания с приятеля си Манолсен, а след смъртта му не пропускаше никога възможността да дойде да види дъщеря му Натали. Той притежаваше малко имение в околностите на Монте Карло, откъдето Форвил, който пътуваше от Италия с кола, пътьом го беше взел.
Що се отнася до Форвил, дългогодишен секретар, а след това съдружник на г-н Манолсен, а сега и сам ръководител на износната търговска къща, беше най-упоритият и може би най-влюбеният от претендентите, които Натали въртеше около себе си. Думата „тежкотоварен“ напълно му прилягаше. Ръстът му, широките рамене, стойката създаваха впечатлението за брутална сила, от която като че ли самият той се страхуваше, ако се съди по често обезпокоения му вид и притеснената му походка. Натали също не й се доверяваше и въпреки че тази прекалена любов, изпълнена с ревност, сурова до враждебност, й харесваше, тя винаги беше нащрек.
Все пак Максим, който искаше да проучи „тройката на шпионите“, повлече доктора и двете момичета към градината. Доста висока стена обграждаше нейните портокалови и маслинови дръвчета.
Натали ги последва и остана малко назад заедно с Форвил. Млада жена, висока, много мургава италианка, почти хубава, бедно облечена със стара пелерина без ръкави, чийто вид контрастираше с блясъка на жълт шал — пееше романс с уморен, често подрезгавяващ глас, като на тези, които пеят на открито. Двама мъже свиреха на цигулки — единият дебел, раболепен, непрекъснато кланящ се, търсещ комичните ефекти, другият, явно подчинен, беше слаб и бледен. Лицата им бяха подозрителни. Те бяха от онези хора, за които се казва, че не е препоръчително да ги срещнеш сам в гората. Форвил промърмори:
— Все още ли харесвате тази музика?
— Да — Отвърна Натали. — Това е простовата поезия, но е трогваща, а вие знаете, че съм останала старомодна, въобще не съм модерна в артистичните си вкусове. Срам ме е да ви го призная, но още ми е мъчно за латерните.
След кратко мълчание той промълви:
— Натали…
Тя отговори, смеейки се:
— Не.
— Какво не?
— Не нравете декларации.
— Нямам намерение да правя декларация, Натали. Вие познавате чувствата ми.
— Познавам ги. Вие винаги се възползвате от лунните нощи или от залезите, за да ги изразявате, защото ви липсва естественост в Нормални условия.
— В момента луната не свети.
— Да, но се носят трелите на китарата. Той въздъхна.
— Колко сте смущаваща! Човек трябва постоянно да ви завладява.
— Първо трябва да ме спечели.
— Струваше ми се, че…
— Не, не. Виждате ли, Форвил, когато едно лице не е завладяно след многогодишно ухажване, това ухажване рядко стига до успех.
— Кой може някога да ви трогне?
— Някой непознат.
