— Информира за какво?
— За нападението, което ще започне след малко.
— Какво нападение? Няма да има нападение. Камериерката Сюзан също влезе, а Максим се появи още по-разтревожен, като викаше:
— Видях ги… Криеха се зад един храст… Нямаме време за губене… Видях ги и те избягаха.
— Но кого? — запита нетърпеливо Натали.
— Италианските певци… жената и двамата й придружители.
— Е и?
— Ами те именно ще подадат сигнала за бандата на Жерико. Барон Елен Рок няма да отрече… той е чул тази сутрин…
Той се мяташе като кукла и се мъчеше да бъде убедителен, но с толкова треперещ глас, че безпокойството на прислужниците ставаше все по-силно и едновременно с това комично. Шофьорът Александър на свой ред се втурна. Той беше открил, че ключалката на една малка врата, пред която бяха пели италианците, е счупена. Тогава настъпи паника. Шофьорът заяви, че трябва да се решат да заминат и направо предупреди Натали:
— Ако госпожицата държи да остане, това е неин проблем. Ние пък ще отидем в Кан с автомобила.
— Ще отидете с автомобила, ако ви позволя — отбеляза Натали.
— Госпожицата ще се убеди, че трябва да тръгнем незабавно. Това е един от случаите, когато човек трябва да мисли най-напред и главно за спасението си.
Вълнението на всички тези хора беше толкова силно, че Натали не се разсърди. Тя впрочем чувстваше, че нищо няма да ги спре.
— Така да бъде. Отидете в Кан. Готвачката ще сервира вечерята, освен ако и тя не се страхува. А, тя ще ви придружи? Добре. И кога ще се върнете?
— Към единадесет часа, госпожице.
— Да, когато всичко свърши. Вървете.
Още щом тръгнаха, Максим се приближи до нея и треперейки каза:
— Това е лудост. Не бива да се предизвиква съдбата. Да вървим.
— Аз оставам.
— И аз — каза той. — Ще откарам само персонала до Кан и веднага се връщам. Искам да съм до вас в опасния час. Но това е против волята ми й по задължение, тъй като сме изложени на най-големи опасности.
И той изчезна, докато Натали се смееше малко пресилено.
— Приятелят ми Максим не е самохвалко. Сигурно няма да се върне.
Цялата сцена продължи минута или две и беше сякаш изиграна от актьори, объркани от пристъп на лудост. Никакви разумни доводи не можеха да ги върнат в нормално състояние. За тях нямаше друго спасение, според думите на шофьора, освен незабавното бягство.
Елен Рок не беше произнесъл нито дума. Той се отправи към запалената лампа и намали леко фитила. Натали му каза:
— Щом се страхувате толкова от светлината, значи допускате, че сме наблюдавани?
— Допускам. В мен за сметка на изгубените ми способности съществува известна склонност да предчувствам… да отгатвам какво може да се случи…
— Предчувствията достатъчни ли са?
— Не. Но не липсват доказателства и се питам дали не би било по-предпазливо…
— Да се скрия ли?
— Да заминете с приятеля ви Максим.
— А вие, господине?
— Аз ще остана. Моят занаят и призванието ми са да търся злото навсякъде, където може да се срещне, и да се боря с него. И после, това ми харесва.
Тя каза закачливо:
— Вие сте мой гост, вашата визита имаше за цел да ми окажете услуга, нима искате да дезертирам? Впрочем много е късно… Чуйте, колата се отдалечава.
Така по стечение на обстоятелствата Натали се намираше сама в тази отдалечена вила в компанията на мъж, когото преди три часа не познаваше и при когото стоеше не толкова от учтивост или симпатия, колкото от горделивост. Ако беше тръгнала, щеше да признае страха си. А тя не искаше Елен Рок да забележи у нея чувството на страх, което не признаваше, както и смътното безпокойство, наложено от неизвестна опасност.
— Имате ли тук бижута? — попита Елен Рок.
— Никакви. Тогава защо е това нападение?
— Наистина, защо?…
Той отново се разхождаше надлъж и нашир по терасата с вид, който Натали намираше за тревожен. А най-много я притесняваха тишината и полусенките около тях. Как й се искаше да чуе някакъв шум, небето да се просветли, морето да се противопостави на настъпващия мрак!
— Нямам даже револвер в стаята си — каза през смях тя.
— Какво можем да направим с него? — каза Елен Рок. — Оръжията не служат за нищо.
— Ами ако нападението се осъществи?
— Достатъчно е да го предвидиш, за да го предотвратиш.
— Все пак не трябва ли да се вземат някакви предпазни мерки?
— В подходящия момент — да.
— А дотогава?
— Дотогава ли?…
Той се доближи до нея, натисна леко с върха на пръстите си раменете й, докато тя не се отпусна в един от ракитовите фотьойли на терасата, и довърши:
— Дотогава да поговорим, искате ли, госпожице?
Той отново заговори с весел и безгрижен глас. Натали тутакси се почувства освободена от тежестта, която я измъчваше, и любопитна за думите му.
— Няма да продължи дълго — започна той. — Само няколко минути търпение и ще разберете защо дойдох тук. Защото съществува друга причина освен желанието да ви предупредя и да ви предпазя… Не това беше претекстът, а възможността за една среща, която търсех и желаех… Слушайте ме добре и бъдете снизходителна, ако ви говоря за себе си и за драмата на личния ми живот… тази малко смешна драма, повтарям, на човек, загубил всякакво понятие за миналото си и който го търси навсякъде, както се търси изгубен предмет, свързан силно с цялото му съществувание. Защото за мен това е всичко: да се преоткрия, да позная детето, юношата и младежа, които съм бил преди, и да осветля загадъчните години, в които съм живял и действал по неизвестни за мен закони.
Той спря. Изглеждаше, че страда, и наистина призна:
— Да. Наистина, понякога е толкова болезнено! В продължение на часове в дните на криза аз живея затворен в себе си, надвесен над една бездна, в която очите ми се изтощават да търсят да видят невидимото. Или търся извън себе си със същата ожесточеност. Наблюдавам всички, които срещам. Дебна малкия жест на изненада, способен да ми разкрие, че не съм им непознат. Ах, как бих се привързал към непознатия, чиято памет би ми разкрила ключа на живота ми или чието лице, силует биха възстановили погребаното ми минало! Ето така един ден…
Натали почувства важността на това, което щеше да последва, и се стегна. Но той я отведе до запалената лампа, накара я да седне и като нагласи под светлината красивото лице на младото момиче, промълви:
— Беше преди девет дни. Разхождах се по площада на Монте Карло, когато изведнъж ви забелязах. Бяхте в костюм от бял фланелен плат и носехте шапката си в ръка. Залязващото слънце осветяваше лицето ви. Не бях имал подобно видение… Моля ви, не се отдръпвайте, не искам да ви изразя моето обожание, а моето объркване и вълнение. Имах чувството, че вече съм ви виждал, вас, чието име не знаех! Разбирате ли това? За първи път нещо трепна в мен. Бях изпитвал вече впечатлението от блестящата ви красота и сигурно съм бил силно развълнуван, защото екстазът ми отново оживя.
