— Да, те вярват, че съм сама… и идват… Ох, чувате ли?
— Да — каза той, — това е стържене на лодка по чакъла… Един от тях току-що скочи… Те са само на четиридесет метра от нас.
— Колко ужасно! — изстена тя.
Той се обърна към нея и се опита да я различи в тъмнината.
— Гласът ви леко трепери. Ако сте неспокойна, ако сърцето ви бие по-силно, можете да ми го кажете искрено.
— Това е женско сърце… то бие много силно… и тогава, нали?…
Тя се олюля. Наложи се той да я подкрепи за миг и тъй като тя веднага се изправи, мъжът се извини:
— Ох, извинете ме. Мислех само за собственото си удоволствие и забравих, че нервите на жените не бива много да се напрягат… Впрочем часът настъпи и тези вагабонти няма да ни изпуснат, ако им се оставим да ни изненадат.
— Наистина не биха ни пропуснали…
Той изведнъж взе решение и необходимостта от действие го преобрази… Засмя се и без да сниши глас заговори, като оглеждаше терасата.
— Да видим как да действаме? Аркебузите на приятеля ви Максим, врящият катран… малко е примитивно, нали? И съмнително като резултат? Не, по-добре е да възпрепятстваме нападението…
— Да, най добре е да възпрепятстваме нападението, Но вие можете ли? — каза Натали.
— Всеки може… стига да е сръчен…
— Побързайте.
— Ами, имаме време… Тридесет или четиридесет секунди.
— Не повече? Възможно ли е? Побързайте… — Натали броеше секундите наум и на всяка й се струваше, че нападателите са направили още един скок напред.
— Ох, моля ви… Моля ви… На края на силите съм. Вярвате ли…?
— Вярвам, че аз сега контролирам битката, а не те. Впрочем този, който контролира битката, я печели.
Той беше взел от една маса сноп вестници, които смачка един след друг на топка и ги захвърли на купчина до парапета. После поиска спирт. Натали намери малко сили в себе си и се затича до трапезарията, откъдето донесе една бутилка.
— Ракия от Шампан, реколта 1896, отлично! — извика той. — Да приготвим пунша.
Той отля от бутилката, запали хартията със запалката си и безразборно хвърли, в кладата всичко, което успя да намери — две кутии пури, кошница с ръкоделие, старо плетено от върбови клонки кошче за саксия, пръчките от стола, който разби, сламена рогозка. Пламъците лумнаха и запращяха, а той ги поливаше с ракията и с петрола от лампите.
— Това е елементарният сигнал за защита от отколешни времена — викаше той в състояние на възбуденост. — В случай на нападение са запалвани огньове по целия бряг, от нос до нос… поредица от пожари, командващи се един друг. И веднага във всяко село нощният наблюдател от върха на камбанарията биел камбаните отчаяно…
Той изтича до една камбана, с която се викаха за храна гостите и която беше закачена на фасадата, и започна да я бие продължително.
— Камбанният звън! Истинският глас на страната в опасност, която ляла се вдига за съпротива и победа! Звънете, бронзови камбани! Тишината е победена, както и тъмнината. Зовът на звука се присъединява към този на огъня. Цялата земя е развълнувана срещу объркания противник.
Той сновеше като капитан на корабния мостик. Това беше цялото буйство на същество, свикнало с опасността и придобило увереността, че нищо не може да устои на усилията му.
— Значи сме спасени? — каза Натали.
— Е, как искате тези днешни здравеняци да имат необходимата дързост да предприемат абордаж? Липсва вече сърцатост за големи начинания. За това са нужни специални люде, изключително здрави и закалени от векове енергия и варварство… като мен!
Сянката му изглеждаше огромна пред трептящия в небето пожар, и той повтори все със същия тон на приповдигната веселост, който смущаваше и разсмиваше Натали.
— Да, като мен! Ако съм изгубил миналото си на простосмъртен, чувствам друго, много по-далечно минало, свързващо ме чрез стоманени вериги с яростни векове. Да, аз съм там с цялото си тяло и с цялата си душа. Това, което най-сигурно усещам в мен, е тази жажда за предприемчивост и героизъм. Да наказвам лошите, да прогоня пиратите, да освободя красивите пленнички — ето елементите на живота и действието, с които се самоизграждам!
Той беше завързал бяла салфетка и червен парцал на края на една тояга, която размаха над огъня и после поби на парапета.
— Знамето на победата! Бягайте, маври и кастилци! Една кибритена клечка е достатъчна да прогони дивия звяр, една песен — да отблъсне нещастието!
Той биеше камбаната триумфално и забързано, като продължаваше:
— Край! Варварите си отиват! Ненужно е да чувате шума на греблата им! Те бягат само от един, мъж, а кралицата е спасена.
Кралицата, както той я наричаше, стоеше права, неподвижна, без сянка на страх да помрачи мислите й.
Този необикновен човек, който сякаш играеше театрална сцена — в такава степен запазваше непосредствеността си и толкова се забавляваше от собствения си ентусиазъм — и изглеждаше като защитник, срещу който и най-лошите заплахи се разбиваха.
Врагът бягаше. Тя беше сигурна в това само защото Елен Рок го беше казал. Освен това на съседния хълм гласът на италианската певица тихо се извиси. Звънът на китарата се отдалечи.
— Това е сигнал за оттегляне… Бихме могли да се завтечем след това трио. Но е рисковано, а имаме да вършим по-важни неща.
Те се заслушаха за момент в песента, донасяна с полъхванията на бриза. Отгласите утихваха. Нашествието на пиратите, изкачването, близкото нахлуване на дивите зверове — това бяха лоши спомени, прогонени от действителността! Тогава Елен Рок положи леко длан върху ръката на младото момиче и го поведе към къщата.
— Обещах ви да си отида веднага щом премине опасността, и тъй като не можете да останете тук сама, защо не ме придружите?
— Да ви придружа ли?
— Трябва да преследваме пиратите без минута почивка, докато не сме им изгубили следите.
Минавайки през вестибюла, той взе едно наметало, с което покри раменете й. Тя се оставяше Да я водят. След силния шок на мъчителното очакване беше замаяна и неспособна на съпротива. Впрочем той говореше с толкова почтителен глас, че тя не можеше да се усъмни, че има капан в молбата му или че не действа по уважителни причини. Той беше дошъл да я спаси, беше я спасил и продължаваше делото си. Тя дълбоко в себе ей чувстваше лоялността на този мъж.
Той отвори вратата на градината. Малко по-далеч вдясно се очертаваше скалистата пътека, която Натали често беше използвала и която слизаше до морето със стръмни завои. Елен Рок осветяваше пътя с електрически фенер, разпръсващ светлина пред краката на младото момиче сякаш беше разгърнат килим.
Долу, закотвен до един подмол, се люшкаше моторна лодка.
— Ето „Живо сребро“ — каза Елен Рок… — Един добър бегач, с чиято помощ осъществих добри експедиции. Бъдете моя пътничка, госпожице.
Тъй като тя се колебаеше, той настоя:
— Заклевам ви. Делото, което предприемам, ви засяга и вас самата, защото става въпрос да узнаете от кого сте била нападната. Какво е идвал да търси тук? Нямаше нито пари, нито бижута, а тези разбойници не действат слепешком. Тогава какво?… Целият ви живот от днес нататък ще бъде доминиран от ужасната заплаха, която Жерико насочва срещу вас, А това е прекрасен Противник, когото искам да демаскирам и да стисна за гърлото. Не понасям този вид чудовища.
