— Както и да е, барон Елен Рок, тъй като се отзовахте на повика ми, бъдете добре дошъл. Ние тъкмо говорехме за вас и бяхме очаровани от това, което докторът ни разказваше…
— Доктор Шапро — каза той, — изключителен приятел на моя приятел Верлаж и автор на толкова интересната книга със заглавие „Психоанализа“.
Той поздрави подред сестрите Годуен и Максим.
— Госпожица Анриет, нали? Госпожица Жанин?… Господин Дютийол?
Изненадата отново се появи.
— Нима познавате всички? — каза Натали.
— Не. Но си спомням… или отгатвам. Това е дарба, която се придобива с малко навици.
— Наистина ни бяха казали, че сте магьосник! — извика Жанин Годуен.
— Когато се налага, госпожице. Това влиза в малките ми таланти за пред обществото.
Младото момиче плесна C ръце.
— Магьосник! Господи, колко е интересно! Тогава ще можете да ми върнете кораловата огърлица, която загубих завчера на тази тераса?
— Нищо по-лесно, госпожице.
— Дайте я.
— Заповядайте.
И той измъкна от джоба си кораловата огърлица.
— Ах! — извика Жанин засрамена.
— Ами аз? Ами аз? Направете бързо едно чудо, моля ви, господине.
Елен Рок направи бърз жест, сякаш да сграбчи нещо върху китката на младото момиче, нещо, което смачка между пръстите си и хвърли надалеч.
— Какво е това? — попита леко обезпокоена тя.
— Пчела, тъкмо навреме я хванах.
— Дявол да го вземе! — извика Максим. — Какъв поглед! И твърдят, че сте изключително силен! Атлет…
— О, въпрос на тренировки — отвърна Елен Рок. Той взе колода карти от масата и я разкъса на две.
— Господи! — промълви смаяният Максим.
Всичко това стана много бързо, като Елен Рок изглеждаше така, сякаш се развличаше, забавлявайки Натали.
— А вие, Форвил — каза тя, — няма ли да разпитате барон Елен Рок?
Форвил, който дотогава беше стоял настрана, сви леко рамене и каза с подигравателен тон, примесен с враждебност:
— Виждам, че господинът притежава всички качества, които ни бяха изброени…
— Акробат, илюзионист… — прекъсна го Елен Рок.
— Не уточнявам — каза Форвил. — Но ако господинът случайно притежава способността да гледа в душата на човека, би ли могъл да прочете нещо в мен?
— Естествено — заяви Елен Рок.
— Тогава към кого са насочени мислите ми?
— Към една много красива жена.
Форвил погледна към Натали.
— Жена, чиято ръка желая ли?
— Жена, чиято снимка носите в портфейла си.
Натали се засмя.
— И тъй като не съм ви давала моята, Форвил, това доказва, че…
— Това доказва, че господинът се лъже… доброволно или не — декларира Форвил със сух тон.
— Тази снимка — поде отново Елен Рок твърде спокойно — е на красивата жена, която придружавахте вчера в операта на Монте Карло.
Лицето на Форвил почервеня от гняв. Натали, която го познаваше, се намеси, шегувайки се:
— Не се защитавайте, Форвил. Напълно допускам да бъда ухажвана.
— Като в същото време кокетираш с една мацка — довърши Максим. — Хайде, барон Елен Рок, вие сте майстор. Не ви остава нищо друго, освен да ни осветлите за душевното състояние на Натали Манолсен.
— Безсмислено е — каза Натали. — Споделям веднага, че душевното ми състояние се ограничава от необуздано любопитство.
— Мога ли да го задоволя? — каза Елен Рок. — Ще отговоря на всичките ви въпроси.
Натали се замисли, или по-скоро се опита да мисли. Тя, която винаги беше поддържала спрямо мъжете отношение на учтива незаинтересованост, сякаш нищо от думите или от действията им не можеше да я заинтригува, сега слушаше този тук с нарастващо вълнение, което не се опитваше да скрие.
— Три въпроса ще бъдат достатъчни — каза тя. — Най-напред най-незначителният. Защо сте напуснал клиниката в Марсилия?
— Скучаех.
— А десетте хиляди франка?
— Забелязах, че на пръста ми още се намираше един пръстен, чийто камък, много хубав рубин, беше обърнат навътре, и беше убягнал от вниманието на моите нападатели. Прозорецът гледаше към улицата. Дебнех някой минувач. Забелязах един с изключително почтена и наивна физиономия. Поверих му пръстена. Той го продаде на един бижутер и дойде да ми донесе парите. Оставих четвъртината като благодарност за оказаните ми грижи. С останалото се обогатих. Виждате същността на чудесата ми. Натали продължи:
— Втори въпрос. Вашето минало?
— Не го помня. Не зная нищо дори и за хората, които са ме ударили, за удара по главата, за мъченията, които са последвали след това, и за опасностите, на които съм бил подложен. Животът ми започва от момента, в който се събудих в клиниката. Съвсем нов живот, като този на дете, което отваря за пръв път очи и вижда пред себе си бяла стена, светли прозорци и медицинска сестра, която плете. Преди това, нищо… тъмнина… дълбока непроницаема тъмнина, в която се блъскам като в нещо масивно и твърдо.
— Все пак вашите способности не са били засегнати.
— Съвсем не, като изключим паметта. Всичко, което съм придобил като знания, се е запазило, освен това, свързано със собствената ми личност. Разсъждавам като нормален индивид, притежавам културата на образован човек. Наблюдавам. Представям си. Разбирам. Обожавам. Чета книги, които някога сигурно съм чел и от които съм се възползвал. Но първичното „аз“ е разрушено и не мога да го възстановя. Паметта за онова, което някога съм виждал, ми изглежда изгубена завинаги. Естествено, формите ми изглеждат естествени и видът на нещата не ме учудва. Но няма нито една, за която да мога да кажа: „Тази особена форма съм я виждал вече. Възхищавал съм се на този пейзаж.“
— Това трябва да е много мъчително.
— Най-вече е смешно.
— Смешно ли?
— Да, това крие един комичен елемент, на който аз пръв се смея. Някой разказа историята за човека, който изгубил сянката си. Но помислете си за човека, който е загубил миналото си и тича след него, сякаш гони избягалото си куче. И понякога това също е приятно. Разбира се, да не си обременен от спомени! Да търсиш себе си! Да бъдеш сам за себе си обект на неизчерпаемо любопитство! Кой съм аз?
— Французин във всеки случай, ако се съди по произношението ви.
— Първите дни си мислех същото. Но като чух един англичанин, разговорих се с него и той си помисли, че съм англичанин. По същия начин са ме смятали за германец или италианец.
— Но все пак вие имате някаква представа какво сте бил, като изхождате от настоящите си вкусове и инстинкти?
— Представа да, но е толкова странна и разнообразна, така объркана и противоречива! В мен е един хаос от идеи! Времето ми минава в подреждането и класирането им, с надеждата да открия изгубения порядък — това вдясно, това вляво. Напразно. Не мога повече да се оправям в моето царство. Всичките ми поданици тичат като луди и аз се питам дали този тук е мой, дали онзи там ми принадлежи. Каква бъркотия!
