Една красива яхта, фина, източена, чиито медни части и ценни дърворезби й придаваха изискан лукс, се люшкаше над вълните. Това беше „Лилия“, построена някога по личните планове на г-н Манолсен, винаги готова за тръгване на някое от пътуванията, които Натали предприемаше от време на време. Капитан Уилямс и шестимата от екипажа й бяха предани тялом и духом.
— На път, капитане — каза тя.
— В колко часа, госпожице?
— В два часа.
— Направление?
— Испания… Балеарските острови.
Точно в два часа „Лилия“ излезе от големия рейд и отплува в открито море.
Част от следобеда Натали прекара на палубата, излегната в шезлонг с вперени в брега очи. Тя не се опитваше да си обясни причините, които я отдалечаваха от Франция. Възможните неприятности от разследването, евентуалният разпит, вдигнатият шум около името й, точното възпроизвеждане на всичко, което се е случило — това бяха неща, които малко я вълнуваха и които тя не отчиташе в решенията си. Но мисълта да види отново Елен Рок беше непоносима за нея. Тя пазеше от срещата им чувство за поражение, което дълбоко нараняваше гордостта й, и то оставаше в нея толкова живо, че момичето се страхуваше от нова среща и от нов дуел на волите им.
Всъщност тя, която винаги е била много проницателна и волева, действаше подсъзнателно и, така да се каже, автоматично. Беше се спуснала по стръмния бряг като сомнамбул, разхождащ се, без да падне по ръба на стена. Чувстваше се по-слаба от противника си, предварително победена, и за да спечели малко поле за действие, да възвърне сигурността си и да се освободи от едно необяснимо влияние, тя бягаше.
Твърде справедлива към самата себе си, тя не се страхуваше да си го каже:
— Аз бягам. Няколко дни на самота и свобода и равновесието лесно ще се възстанови. Как ще се смея тогава на тази смешна тревога!
Бреговете на Франция се губеха в мъглата на хоризонта. В средата на деня вятърът се вдигна, морето леко се развълнува и от облаците заръмя. Натали се приюти в кабината си.
Очарователна и весела, цялата облицована с щампована басма от фабриките в Жуи, тази кабина с разнообразните си дребни украшения и полици с книги създаваше впечатлението за непрекъснато обитавана стая. Натали преоткри в нея живота в мига, в който го беше изоставила след едно пътуване в Турция. Тя взе една книга. Беше „Корсарят“ от лорд Байрон. В нея се виждаха пасажи, подчертани с червен молив. Зачете се напосоки:
„Той не притежаваше нищо, което да буди възхищение, макар че гъстите му вежди засенчваха огнен поглед… Но скоро този, който го наблюдаваше внимателно, различаваше в него онова нещо, отбягващо от погледа на тълпите, онова нещо, каращо те да се вглеждаш още повече и пораждащо необяснима изненада.“
Тя затвори нетърпеливо книгата. Отвори друга, не се зачете, отново взе „Корсарят“ и уцели следните думи:
Натали избухна в смях и каза на висок глас:
— Какво в края на краищата! Няма да се оставя да ме обземе мисълта за този човек.
Тя се изкачи отново на палубата и се заразхожда е нервни крачки. Все пак дъждът се усили, дъските бяха мокри, а корабът напредваше.
Наложи се да се облегне на една от мачтите, загърната в манто, и в такава романтична поза, че като си даде сметка за това, избухна в смях. Тя се отчайваше от себе си. Тогава изпита нужда да говори и като се приближи до капитанския мостик, каза на капитан Уилямс:
— Е, капитане, струва ми се, че напредваме с добър ход?
— С добър ход, госпожице. Ако няма буря, ще стигнем призори до целта.
— Мислите ли, че ще има буря?
— Не, но вятърът ще се засили.
Той се беше обърнал и отговаряйки на въпросите на Натали, насочваше далекогледа си назад, към посоката, от която бяха дошли.
— Любопитно — каза той през зъби.
— Какво ви изненадва, капитане?
Той отвърна:
— О, нищо.
— Какво има?
— Нищо, нищо… Един кораб се движи в същата посока, като нас.
— Е, какво, това е напълно естествено.
— Напълно естествено е. Това, което ме учудва, е че ни настига, макар че размерите му са по-малки от тези на „Лилия“.
— Така ли мислите?
— Погледнете сама, госпожице.
Тя долепи око до далекогледа, потърси и откри наистина една голяма тъмна точка, която се появяваше и изчезваше по вълните.
— Какво мислите, че е? — попита тя. — Торпедоносец?
— О, не!
— Може би подводница…
— Не, със сигурност не е…
Поговориха за други неща. Три или четири пъти капитанът повтори наблюденията си. Накрая каза:
— По дяволите, как ни застига! Човек би казал, че иска да ни догони… Не се отклонява от нашия фарватер.
— И вие знаете ли какво е това?
— Сега да.
— Е и?
— Моторна лодка.
— Какво?
— И се движи като стрела.
— Възможно ли е?
— Вижте тези две вълни отляво и отдясно, по-големи от самата лодка. Това е пяната, която я облива като два огромни мустака.
На свой ред тя погледна. Наблюдава дълго, приведена напред. Когато се изправи, беше много бледа и промълви:
— Има един изправен човек.
— Да, висок и слаб… Има и друг на кормилото… и има още някой…
— Значи са трима?
— Така ми се струва.
Лодката цепеше гребените на вълните, гмуркаше се, после изскачаше отново. Все по-близо и по-близо, тя действително следваше линията, по която се движеше „Лилия“.
Още десет минути минаха. Ясно можеха да се видят тримата пасажери на лодката.
— Двама мъже и една жена — промълви капитанът.
— Да, двама мъже и една жена — потвърди Натали. — Единият от мъжете и жената едва се различават. Но другият се вижда изцяло.
— Да, и човек може да се запита какво прави там, на понтона, сякаш се готви да скочи.
С намръщено лице, дълбоко в себе си Натали мислеше:
„Този правият е Елен Рок. Никакво съмнение… Това е Елен Рок.“
