ВТОРА ГЛАВА
Пленничката
В продължение на една дълга минута Натали стана неподвижна, цялата вцепенена, в плен на това име, чиито три срички повтаряше непрекъснато, и ла образа на този човек, изправен в предната част на лодката.
— Елен Рок… Елен Рок…
Кой го беше предупредил за заминаването й? Как бе успял да я догони? Какви бяха намеренията му? Всички мисли на Натали се блъскаха в главата и и объркването й беше толкова голямо, че беше принудена да се довери на капитан Уилямс, и то с думи, на които самата тя се учуди.
— Преследват ме, капитане… Познавам този мъж. Той ревностно ме преследва и се страхувам…
Капитанът се усмихна:
— Могат да ви преследват, госпожице. Но не могат да ви настигнат на палубата на моя кораб.
— Сигурен ли сте в това? Той е способен на всякакви дързости и на всичко, за да успее.
— Освен да ни вземе на абордаж, госпожице. Не сме вече във времето на флибустиерите.
— Какво възнамерявате да правите?
— Ами нищо.
— Нищо ли?
— Абсолютно нищо. Няма да стане дори нужда да се защитаваме. Една лодка с двама мъже едва ли ще нападне шестстотинтонен параход с пълен екипаж.
— Но ако все пак се опита?…
— Толкова по-зле за нея. Ще се самопотопи, а на нас няма да ни остане друго, освен да гледаме. Но има лудости, в които човек не се решава да се впусне.
Натали поклати глава.
— Този тук се впуска, за него лудости не съществуват…
Лодката напредваше с впечатляващо, упорство. С всяка секунда разстоянието намаляваше… Петдесет метра, четиридесет, тридесет… Натали различаваше дори лицето на Елен Рок. Изразът му не беше нито агресивен, нито намръщен, нито саркастичен, а просто замислен. С внимателен поглед Елен Рок измерваше разстоянието и избираше пътя си, като извикваше заповедите си със строг глас, надмогващ шума на вятъра.
Седнал на кормилото, морякът Бертьо се подчиняваше. До него се беше настанила жената — главата и раменете й бяха обвити с плетен шал от яркоцветна вълна. Натали знаеше, че тази жена можеше да бъде само италианската певица.
Когато приближи на двадесетина метра, лодката зави надясно, избягвайки дълбоката бразда и бушуващите вълни, които „Лилия“ оставяше след себе си. И почти веднага се изравни с яхтата.
— Проклет човек! — изръмжа капитан Уилямс. — Как може да се държи на ореховата си черупка, без да загуби равновесие? Стои като обтегнато въже, с ръце в джобовете.
Моряците от екипажа се бяха събрали около капитана си. Натали стискаше конвулсивно парапета и беше вперила поглед в бушуващата бездна, където подскачаше лодката. Елен Рок вдигна глава и свали фуражката си. Той изглеждаше все така безстрашен и наблюдаваше маневрата толкова спокойно, сякаш самото му присъствие отдалечаваше опасността. Лодката се доближи до яхтата.
— Това е лудост! — протестираше капитан Уилямс. — Какво прави? Ще потъне. На какво се надява?
На какво се надяваше Елен Рок ли? Да сграбчи едно въже, което висеше от яхтата. На два пъти за малко да го достигне. Но лодката силно се блъскаше в „Лилия“, която я отхвърляше надалеч като топка. Все пак на третия опит той подскочи, хвана се за въжето, остана увиснал над бездната, а после го видяха с невероятни усилия да се катери към парапета, помагайки си с крака.
Капитан Уилямс бе обзет от гняв. Преживяваха абордаж като в старите времена и това го отчайваше.
— А, не, не! Няма да стане, човече! Няма да разправят, че капитан Уилямс е позволил подобно безобразие!… Хайде, момчета, удар с брадва по въжето! И удряйте здраво! Ние сме си вкъщи тук, нали?
Подобен изблик на ярост обземаше и Натали и тя одобри заплахата на капитана. Тя също не искаше „проклетият човек“ да се появи до нея и окуражи моряците, като подсили заповедите на капитана.
— Побързайте де! Няма да се подчиним… Толкова по-зле за него!
Прекалената възбуда беше временна. След първия удар на брадвата върху въжето тя хвана ръката на този, който удряше, улови брадвата и я хвърли надалеч, след това се надвеси отново над бездната. Острието само беше докоснало въжето, без да наруши здравината му. Елен Рок беше достигнал металните напречници на парапета и се издигаше със силата на мишиите си.
Целият екипаж се събра, за да му прегради пътя! Някой насочи револвер.
— Стой или ще стрелям! — изкрещя капитанът, като доближи дулото до лицето на нападателя.
Но Натали се намеси. Без нито една дума, с протегнати ръце тя пазеше Елен Рок. Цялата група отстъпи под натиска й. Пред Елен Рок се отвори празно пространство, той скочи на палубата, смеейки се, повторно свали фуражката си и се поклони леко, изпълнен със същата веселост и по същия безгрижен начин както на терасата на вила „Мирадор“.
— Извинете ме — каза той. — Идвам тук като натрапник. Но се налагаше за ваше добро, госпожице.
За ваше добро, госпожице… Човек би карал, че той изпълняваше един от тези жестове на куртоазия и на банална привързаност, които един добре възпитан мъж трябваше да проявява към жената на своите симпатии. Веднага след това той се зае с друго дело. Краят на въжето беше увит около медна макара. Той го отвърза и го хвърли зад борда.
— Хайде — извика на съпровождащите го. — Готов ли си, Бертьо?
Бертьо беше изоставил кормилото, а жената се беше изправила. Морякът направи клуп, а тя пъхна в него краката си и хвана въжето, което Елен Рок намота около макарата и задърпа към себе си.
Сцената се разви като номер по акробатика в цирка без погрешни движения и ненужни жестове, без никакво усилие, сякаш е била репетирана много пъти над предпазна мрежа. Половин минута по-късно жената стъпи на палубата; шалът й беше паднал и разкриваше лицето й. Както беше предвидила Натали, това беше италианската певица.
Лодката по заповед на Елен Рок зави и се отправи към френския бряг.
Така Елен Рок извърши невероятен, немислим подвиг. Два пъти Натали беше бягала и ето че той беше отново пред нея, осуетил всички предпазни мерки, които тя беше взела. Победата му беше толкова явна, че тя дори не се опита да й се противопостави, а той от своя страна не изпита нужда да се оправдае. Нямаше никакво обяснение помежду им. Действията, които той щеше да предприеме, щяха да послужат за обяснение. Натали се отправи към кабината си, оставяйки свободно поле на победителя. Капитан Уилямс и екипажът трябваше да му се подчиняват.
Между другото веднага се видя, че той беше от тези хора, които имат правото да бъдат слушани, защото! умеят да командват. Начинът, по който той пое кормилото и заповяда да се промени посоката, беше на роден професионален водач. Десет минути след абордажа „Лилия“, изоставяйки югозападното направление, т.е. към Испания, се устреми на югоизток към Италия или по-точно към Сицилия. Елен Рок беше господар на кораба, а както изглежда, и над събитията.
Ако Натали не се беше овладяла, тя трябваше да изкрещи от ярост и унижение. Пленничка, истинска пленничка както по времето на пиратите и на неверническите кораби. Тя не беше освободената кралица, както каза Елен Рок през първия ден, а пленена робиня, подчинена на волята му. Тази певица от улиците и мръсните кръчми играеше ролята на кралицата, като фаворитка, от която не можеш да се отдалечиш и която водиш със себе си, за да присъства на триумфа.
Натали не разбираше. Затворена в кабината си, тя беше вперила поглед в кръглото прозорче, откъдето бледа светлина се мъчеше да се пребори е мрака на нощта, и отправяше мислите си към часовете на първата им среща във вила „Мирадор“. Тя забеляза, че помнеше точно всички думи, произнесени от Елен Рок, както помнеше и най-дребните подробности от тази вечер. Той беше повдигнал лампата и гледайки Натали в лицето, беше казал:
— Виждал съм ви някога. Имахте слънчев ореол около главата си. Бяхте права пред някакъв фонтан в една градина, с венец цветя на челото. Да, една минута от вашето минало присъства и в моето, и затова ви
