действа. Трябваше това да се случи. То беше съобразено с разума и със справедливостта, и тя изпитваше едновременно ужас и задоволство…
Но в момента, когато Паскарела се стегна за последното, усилие, у нея се почувства нещо като огъване на цялото й същество, непредвидено изгубване на волята й. Ръката омекна. Оръжието падна. Изразът изведнъж стана по-човешки и отчаян. В действителност актът превишаваше силите й. Тя не би могла, тя не можеше да удари този, когото обичаше в дъното на сърцето си. И започна да плаче на колене пред него, да плаче, без да разбира, без да прощава, но и без да мрази.
Когато Максим се върна от безплодното си преследване, Паскарела беше изчезнала. Натали се беше затворила в стаята си…
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
Замъкът Плуванек
ПЪРВА ГЛАВА
Очакващата годеница
Старият Жофроа, пазач и единствен обитател на замъка Плуванек, чиито величествени руини са разположени на края на Бретан, близо до морето и в покрайнините на вековна гора, правеше всекидневната си обиколка. Куцукайки, подпирайки се на чепатия си бастун, облечен в късо сако с кадифени галони и изтъркан черен панталон, той премина през останките на разрушените кули и на срутената капела, хвърли поглед към централната кула и се добра до крепостната стена. Стигнал там, недалеч от постоянно отворената решетка, той се спря пред четвъртата бойница отдясно — защото наистина тази стена със зъбери и подпори имаше както прикрития, така и бойници — той се наведе и откри няколко пресни следи върху влажната земя.
След като ги преброи, се върна при главната кула, единственото му възможно убежище. Той спеше на тавана, като поддържаше на партера и на първия етаж залата на стражите и трите малки стаи, обитавани някога от починалите му господари. Жофроа изкачи петнадесетте стъпала, водещи към широка площадка, от която се влизаше в залата на стражите, и, изглежда не беше учуден да види там непознати нему лица. Това бяха посетители, господин и дама, влезли вътре, докато той е обикалял.
Той им каза с доверителен тон и с усмивка, огряваща цялото му прорязано от бръчки лице:
— Тази сутрин пак са идвали, за четвърти път… Видях следите им… Трима са… Това трябва да са тримата мародери, които са се настанили в празните колиби на дърварите, докато търсят работа.
Залата беше голяма, овална като кулата, а двата огромни прозореца сякаш пробиваха стените й. Те гледаха към останките на зле поддържана градина, в която гърбиците на заровените камъни надигаха килими от бръшлян. Залата беше уютна и като гледа огромната камина с горящите пънове, подредените мебели, свежите цветя, книгите, стария часовник, чието махало се движеше насам-натам, ловните рогове, чекръка, сбирките от саби, шпаги и пушки, както и колекцията стари портрети, наредени по стените, човек би казал, че тя винаги е била обитавана.
Ала от долната страна на стълбището женски глас извика:
— Жофроа!
— Ах, вие ли сте, госпожице Армел — отвърна старецът, като се върна на площадката. — С какво мога да ви услужа?
— Няма ли го там?
— Не, госпожице.
— Никакви новини ли няма?
— Никакви.
— Остава за утре. Днес слез да набереш цветя. Хвърли тези от вчера.
— Добре, госпожице.
Като се обърна към двамата туристи, им каза поверително:
— Това е госпожица д’Анилис… от замъка Анилис на един час оттук. Много красива дама! По-рано идваше с магарето си. Но то умря от старост.
След като каза това, той се отдалечи, без да се безпокои повече за господина и дамата.
Те чуха стъпките му и почукването на бастуна по стълбището, а през единия от прозорците го видяха да се отдалечава, придружавайки висока натежала жена, облечена в демодирани дрехи, даващи й вид на нещо средно между селянка и благородничка. Те разговаряха оживено.
Господинът и дамата започнаха да оглеждат залата, като четяха заглавията на книгите и надписите от портретите на предците.
— Искате ли да ви кажа какво мисля, Натали? — извика посетителят. — Ами ето, стаята създава впечатление, че не е обитавана, въпреки че благоговейно е поддържана във вида, сякаш някой живее в нея. Това между впрочем ни казаха и в хотела в Брест. Господарката на Плуванек се е споминала, синът й също, а старият управител, който не е с всичкия си, се грижи за имението, както може, т.е. зле.
Натали възрази:
— В такъв случай какво правим тук, Максим?
— Търсим. Търсим от четири дни насам, както пожелахте.
— Сведенията ни са толкова смътни.
— Какво искате? Паскарела смяташе, че е разбрала че замъкът, в който е отгледан Жерико, се е наричал Плувен… или нещо такова… Направих списък. Но си мисля, че и този път усилията ни са напразни.
— Да си ходим оттук. Тези руини навяват тъга…
— Както всички руини — отвърна Максим.
Той огледа колекцията, повъртя в ръце някои оръжия, после хвърли последен поглед върху работната маса. Тъкмо щеше да се откаже от проучванията си, когато изведнъж извика: „Ах, това е много любопитно, Натали. Не съм очаквал подобна находка!“
— За какво става дума? — каза Натали, учудена от вълнението му.
— Вижте — каза Максим — тази разтворена книга!… Вижте заглавието!… И в полето тази бележка с червен молив…
Тя се приближи бързо. Но едва прочела първите думи на цитата, тя отскочи назад.
— „Корсарят“!… Ох, да тръгваме, Максим… Той е тук… това е сигурно… Как бихте могъл да допуснете? …
Той обясни:
— Но не, Натали. Елен Рок е в Париж. Видях го пак в деня, когато тръгвахме.
— А тази книга?…
Тя не искаше нищо да слуша. Повлече Максим с такъв ужас, сякаш Елен Рок й се беше явил, и те излязоха в градината, а после напуснаха владението.
Автомобилът на Натали чакаше на триста стъпки оттам, на края на гората. Тя каза на шофьора:
— Връщаме се в Брест. Бързо. Искам да взема влака за Париж… или влака за Нант… не зная… Побързайте.
Две седмици след събитията, които я бяха разтърсили така силно, Натали помоли Максим да организира това пътуване в Бретан. Тя не можеше да се откаже да вярва, че Елен Рок е Жерико. Разумът и логиката й се прекланяха пред тази действителност, неоспорима поради многото факти. Но инстинктът й се бунтуваше. Тя искаше повече яснота. Търсеше очевидността и признанието на фактите.
От нейна страна това не беше проява на слабост или подлост, а още по-малко на онова желание за отмъщение, движило Паскарела и което, напускайки я във върховния момент, остави италианката без сили, ридаеща на колене пред този, когото обичаше. Не. Тя искаше да знае, просто да знае дали Елен Рок, т.е. Жерико, беше убиецът на баща й и дали имаше право да се отдаде на тази омраза, чиято ярост чувстваше в себе си.… Ето защо, веднъж завърнали се в Брест, Максим не изпита никаква трудност да я задържи.
— Не искам от вас да се срещате с Елен Рок и много добре разбрах объркването ви. Но следата е сериозна. Върнете се в Париж, ако това ви устройва, но първо ме изслушайте. Защото от петнадесет дни насам ние живеем, или по-скоро вие живеете в такова вълнение, че не можете да кажете една разумна дума и да развиете един разумен довод. Щом произнеса името Елен Рок или Жерико, и вие сте готова да
