— Тридесет и две години… — отвърна Армел.
— Висок ли беше?
— Да, висок, едновременно слаб и много силен… истински господар.
— Вие роднина ли сте му, госпожице?
— Аз съм годеницата му.
ВТОРА ГЛАВА
Засадата
Натали потрепери.
— Ах, вие сте била негова годеница?
— Да — каза Армел, усмихвайки се — …и все още съм.
— Но как така?
— Жан беше пленен през август 1914 година. Два месеца по-късно той фигурираше в немския списък на починалите пленници. Майка му се спомина, когато научи новината. Аз пък не й повярвах напълно.
— Защо?
— Защото, тръгвайки, той ми каза, че ще се върне: „Армел, при първия отпуск ще си дойда по коридора, който беше някога зазидан и който възстанових, и през тази малка вратичка. Искам да видя най-напред теб, Армел“. Ето, тази вратичка, скрита до големия шкаф за съдове. Коридорът води далеч навън в руините и е преграден с решетка, чийто ключ Жан криеше под един, голям камък.
Натали изглеждаше съвсем объркана. Попита:
— Достатъчно е било да ви обещае, че ще се върне, за да не приемете смъртта му, така ли?
— Да, госпожице.
— Вие сте му вярвала толкова…
— Напълно. И всички, които го познаваха, също му вярваха. Той беше различен от всички както по дух, така и в действията си. Тукашни селяни твърдяха, че бил „чудотворец“. Аз не… Но винаги ме е учудвал.
— С какво?
— Не зная точно. Може би с миловидната хитрост, начин да се забавлява, да покаже нещата под друг ъгъл, с дарбата да представи желаното от него за желано от всички. Нали, Жофроа?
— Няма друг мъж като нашия Жан — заяви старият управител.
— С една дума, без никакви недостатъци? — попита Натали, чийто глас се беше променил.
— Без недостатъци ли? О, напротив, и то големи. Нали, Жофроа?
Старецът отвърна с весела благосклонност:
— Негодяй, госпожице. Лекомислен… избухлив… побойник. На петнадесет години беше главатар на всички негодници от областта. Имаше си лодка и по море обикаляше крайбрежието да обира градините и курниците. И колко от другарите си е пребил, когато не го слушаха! И какво е ограбил! Ами как бракониерстваше! Непрокопсаник, какво! Но с дух на главатар!
— Както всичките му предци — допълни гордо Армел. — Погледнете портретите им. До един корсари, като всеки е оставил име в историята.
— А майка му? — запита Натали.
— Ах — извика г-ца д’Анилис — добрата господарка Дьо Плуванек страдаше от това. Понякога беше отчаяна, плачеше от мъка и му се караше с всичка сила. Но тя толкова го обичаше, а той знаеше да размеква сърцето й: „Наистина, мамо, синът ти е негодник. Само че слушай. Ето, осем дни съм се държал като бандит. За петнадесет ще изкупя вината си.“ Тогава отиваше при бедните. Работеше за тях, караше им колички сухи дърва. И най-вече разсмиваше добрата господарка! Водеше я при галерията с предците и въпреки че в замъка ги боготворяха, а той най-силно от всички, се провикваше: „Да поговорим за «морските касапи»“ (както ги назовават тук) и им се подиграваше, като импровизираше схихове:
Веселостта на Армел объркваше Натали. Можеше да се отгатне, че каквото и да е извършил Жан дьо Плуванек, то щеше да бъде одобрено от младото момиче.
— Значи — каза тя, — вие го очаквате?
— Идвам всеки ден — отвърна г-ца д’Анилис. — Идвайки тук, сърцето ми бие както първия път. Извиквам на Жофроа: „Там е, нали? — Не. — Добре, но е писал? — Не.“ Тогава подреждам цветята си. Преглеждам дали всичко е наред. Тук документите. Там лулите му. Портретът на майка му ето тук. И после, на тази маса, книгата, която четеше в момента, когато заби камбаната в селото за мобилизацията. „Кое е очарованието, което групата корсари намираха у главатаря си?…“
— Да — прошепна Натали, — това е фикс-идеята у него.
— Но не — каза Армел, — това е от кръвта на Плуванек. Но у него имаше и друга, също толкова силна кръв, наследена от добрата господарка Дьо Плуванек, по баща Мари дьо Сен Мари. По такъв начин беше едновременно буен и много нежен, учтив и груб, разсъдлив, екзалтиран, готов на всякакви добри дела, мразещ злото, и в същото време непокорен на никаква дисциплина, и най-вече в плен на страстите си. Така един след друг поред ту Плуванек, ту Сен Мари вземаха надмощие. На лицето му се четеше двойното влияние. Погледнете портрета му, госпожице, и ще можете сама да констатирате това.
Тя измъкна изпод томчето на Байрон една снимка, обвита във фина хартия, и я подаде на Натали, добавяйки:
— Той винаги се обличаше така… двуредно синьо сако със златни копчета… и моряшка фуражка.
Натали не направи никакво движение от изненада. Тя знаеше предварително. Снимката на Жан дьо Плуванек беше тази на Елен Рок, с петнадесет години по-млад.
— Хайде, малка госпожице, не говорете прекалено за нашия Жан. Това са неща, които интересуват само нас.
— Наистина — каза тя. — Но не мога другояче, когато ме разпитват за него. Продължете посещението си, госпожице. Може би ще ви видя пак сред руините, когато мина оттук след края на службата.
Тя поздрави и последвана от Жофроа и Максим, който искаше да я доразпита, си отиде.
— Ще се върна да ви взема, Натали — извика Максим от стълбището.
— Върнете се с г-ца д’Анилис — отговори тя. — Нямаме бърза работа.
Натали остана сама както желаеше, а очите и не се откъсваха от снимката. Елен Рок! Това наистина беше той, с високия си слаб и здрав силует, страстното си лице с енергично изражение и с авторитетната си стойка. Но не можеха да се открият някои бръчки, издълбани от живота, нито твърдостта на погледа, нито тази загадъчна атмосфера, обгръщаща сегашния му лик.
Впрочем Натали, докато траеше съзерцанието й, се отдалечаваше постепенно от Елен Рок, който сякаш се разтваряше във все по-гъста сянка, за да отстъпи място на младия човек, описан от Армел д’Анилис. Образът на този младеж беше тъй жив, че тя виждаше само него. Никакъв знак на този портрет не разкриваше бъдещите Жерико и Елен Рок. Съществуваше само Жан дьо Плуванек, бретонски благородник, син на Мари дьо Сен Мари, годеник на милата Армел, герой от войната. Тя си казваше, гледайки жилките на малката и ниска дървена врата на другия край на залата срещу прозорците:
„В деня, когато той се върне на мястото на детството си и се приближи до крепостните стени, цялата истина ще се възроди у него. Той ще си припомни всяка от тези руини и всяко дърво, а когато влезе тук през тази малка врата, той ще знае цялото си минало. И може би неговата годеница ще бъде тук, за да го посрещне.“
Тя повтори в себе си:
„Неговата годеница… Армел д’Анилис…“
Тя изпита смътна тъга и за да се разсее, реши да се поразходи из владението. Преди това постави снимката в книгата, но там откри друга, показваща Жан дьо Плуванек на единадесет години, облечен в костюм за първо причастие. Той се усмихваше. Имаше весел и щастлив вид. Нищо не предвещаваше у него ужасните инстинкти, които щяха да разцъфтят.
