апартамента на самия мосю Никола Гасир.
Не намериха нищо. Бешу мислеше с тъга за своите дванайсет „африканки“.
Към обед депутатът Туфемон се прибра. Сериозен парламентарист, носещ тежката си чанта на бивш министър, той беше уважаван от всички партии за голямото си трудолюбие, а от редките му, но решителни интерпелации трепереха всички правителства. С отмерена стъпка той се запъти да вземе кореспонденцията си от портиерската стаичка, където Гасир го посрещна и му разказа за кражбата, на която бе станал жертва.
Депутатът Туфемон го изслуша със съсредоточеното внимание, което изглежда отдаваше и на най- незначителните неща, обеща съдействието си в случай, че Гасир реши да подаде оплакване, и настоя да претърсят апартамента му.
— Кой знае — рече той, — някой може да е влязъл с шперц.
Направиха обиск. И пак нищо. Работата явно не вървеше на добре; Гасир и инспекторът се мъчеха да повдигнат взаимно духа си с успокоителни фрази, но те звучаха фалшиво.
Решиха да се подкрепят в едно малко кафене, разположено, разбира се, отсреща, тъй че да могат да държат къщата под око. Но Бешу не беше гладен: дванайсетте „африканки“ му тежаха на стомаха. Гасир се оплака от виене на свят. Тъй че двамата се заловиха да разглеждат въпроса от всички страни, за да търсят някакъв лъч на надежда.
— Много просто — каза Бешу. — Някой се е промъкнал у вас и е откраднал акциите. Но тъй като този „някой“ не е могъл да се измъкне, значи е още в къщата.
— Така е, тю да му се не види! — съгласи се Гасир.
— А щом е в къщата, моите дванайсет „африканки“ също са там. Та не могат, дявол да ги вземе, дванайсет „африканки“ да изхвръкнат през покрива!
— А още повече цял пакет ценни книжа! — додаде Никола Гасир.
— Следователно — продължи Бешу, — стигаме до безспорния извод, че…
Той не се доизказа. Изведнъж в очите му се изписа ужас. Гледаше към другата страна на улицата, отдето с весела стъпка към къщата приближаваше някакъв индивид.
— Барнет! — Промърмори инспекторът. — Барнет!… Но отде е разбрал?
— Вие ми споменахте за него, за агенция „Барнет“ на улица „Лаборд“ — призна Гасир малко смутен, — та реших, че в такова затруднено положение не е зле да се обадя там.
— Но това е идиотщина! — смотолеви бързо Бешу. — Кой ръководи следствието? Вие или аз? Барнет няма нищо общо с това! Барнет си пъха носа където не му е работа и трябва да се пазим от него. Дума да не става, по-далеч от Барнет!
Съдействието на Барнет му се стори изведнъж най-опасното нещо на тоя свят. Да влезе Джим Барнет в къщата, да се намеси Джим Барнет в това дело, значеше, ако следствието завършеше успешно, пакетът с акции и най-вече дванайсетте „африканки“ да изчезнат като дим.
Ядосан, инспекторът прекоси улицата и когато Барнет понечи да почука на вратата, застана пред него и произнесе тихо, с треперещ глас:
— Пръждосвайте се. Нямаме нужда от вас. Погрешно са ви извикали. Веднага си вдигайте чукалата.
Барнет го изгледа учудено.
— Ах, тоя Бешу! Но какво има? Ти не изглеждаш на себе си!
— Кръгом!
— Значи това, което ми казаха по телефона, е наистина сериозно? Задигнали са ти спестяванията? Нямаш ли в такъв случай нужда от малко помощ?
— Омитай се — скръцна със зъби Бешу. — Зная я аз твоята помощ. Минава през чуждите джобове.
— Страх те е за твоите „африканки“, а?
— Да, ако ти си пъхнеш носа в тази работа.
— Е, тогава да не говорим повече. Оправяй се сам.
— Отиваш ли си?
— Напротив. Имам работа в къщата.
И се обърна към Гасир, който в момента се бе приближил до тях, държейки вратата притворена:
— Извинете мосю, тук ли живее мадмоазел Авлин, учителка по флейта, получила втората награда на консерваторията?
Бешу кипна.
— Аха, питаш за нея, понеже видя името й на табелката…
— Че какво от това? — отвърна Барнет. — Нямам ли право да вземам уроци по флейта?
— Но не и тук.
— Съжалявам, ала страстно обичам флейтата.
— Аз категорично забранявам…
— Втасахме я!
Барнет влезе спокойно, без никой да посмее да го спре. Бешу гледаше разтревожен как изкачва стълбата. Изглежда се бе разбрал с мадмоазел Авлин, защото само след десет минути от третия етаж се чуха колебливите звуци на флейта.
— Подлец! — изсъска Бешу, който все повече се тревожеше за своите дванайсет „африканки“. — Няма отърване от това говедо!
Той отново се запретна трескаво за работа. Претърсиха незаетия партер, а също и портиерската стаичка, където в краен случай биха могли да подхвърлят пакета акции. Напразно. И на всичко отгоре цял следобед флейтата свирука досадно и насмешливо от третия етаж. Как да работиш при такива условия? Най-после, когато удари шест часа, се показа Барнет, който подскачаше и си тананикаше, с голяма картонена кутия под мишница.
Картонена кутия! С възклицание на възмущение Бешу я сграбчи и вдигна капака. Вътре имаше стари калъпи за шапки и проядени от червеи кожи.
— Тъй като няма право да излиза, мадмоазел Авлин ме помоли да изхвърля тия неща — произнесе Барнет сериозно. — Знаеш ли, бива си я тая мадмоазел Авлин! И каква талантлива флейтистка! Казва, че съм имал изумителни дарби и че ако постоянствувам, ще мога да заема мястото на слепец върху стъпалата на някоя църква.
Цяла нощ Бешу и Гасир стояха на пост, първият — вътре, вторият — отвън, за да не би някой съучастник да подхвърли пакета през прозореца. А на сутринта пак се заловиха за работа, но и този път усилията им останаха невъзнаградени. Дванайсетте „африканки“ на единия и ценните книжа на другия упорито продължаваха да се крият.
В три часа след обед Джим Барнет се появи отново с празна кутия под мишница и като поздрави учтиво с вид на човек, чието време е абсолютно запълнено, влезе направо.
Урокът по флейта започна. Гами. Упражнения. Фалшиви ноти. И изведнъж настъпи продължителна необяснима тишина, която много озадачи Бешу.
„Какво ли може да прави, дявол да го вземе?“ — питаше се той, представяйки си Барнет зает в ония системни издирвания, които неизменно завършваха с някакво необикновено откритие.
Той се изкачи на третия етаж и се ослуша с У преподавателката по флейта — нито звук. Ала от стаята на съседката й, мадмоазел Льогофие, стенографка-машинописка, се чуваше мъжки глас.
„Това е неговият глас“ — помисли си Бешу, чието любопитство се бе съвсем разпалило.
Неспособен да се сдържа повече, той позвъни.
— Влезте! — извика Барнет отвътре. — Ключът е на вратата.
Бешу влезе. Мадмоазел Льогофие, много красива брюнетка, седеше до пишещата машина на масата си и стенографираше на хвърчащи листчета това, което й диктуваше Барнет.
— Идваш на обиск, а? — каза той. — Не се стеснявай. Мадмоазел няма какво да крие. И аз също. Диктувам мемоарите си. Позволяваш ли?
И докато Бешу надничаше под мебелите, Барнет продължи:
— „Днес инспектор Бешу ме завари у очарователната мадмоазел Льогофие, на която ме препоръча младата флейтистка, и се залови да търси дванайсетте «африканки», които все му бягат. Под канапето намери три прашинки, под гардероба — пета от чорап. Инспектор Бешу не пропуска и най-дребната
