подробност. Какъв занаят!“
Бешу се изправи, показа на Барнет юмрук и го изруга. Другият продължи диктовката си. Бешу си излезе.
Малко по-късно Барнет заслиза със своята кутия. Бешу, който стоеше на пост, се поколеба. Но страхът взе връх и той отвори кутията. В нея имаше само стари вестници и парцали.
Животът на злочестия Бешу ставаше нетърпим. Присъствието на Барнет, насмешливите му подмятания и закачки все повече го вбесяваха. Барнет идваше всеки ден и след всеки урок по флейта или всяка диктовка показваше картонената си кутия. Какво да се прави? Бешу подозираше, че това е някаква нова дяволия и че Барнет му се подиграва. Ами ако все пак Барнет този път случайно изнася ценните книжа? Ако бяга с дванайсетте „африканки“? Ако се възползува от случая, за да измъкне плячката си? Тогава, ще не ще, Бешу се принуждаваше да претърсва, да изпразва кутията, да рови трескаво с ръка между най-различните предмети — скъсани кърпи, парцали, метлички с оскубани пера, счупени метли, пепел от огнището, обелки от моркови. А Барнет се превиваше от смях.
— Тук са! Няма ги! Намери ги!… Не ги намери!… Ах, какъв си дявол, Бешу, как ме разсмиваш!
Така продължи една седмица. Бешу пропиляваше цялата си отпуска в тази отчаяна борба и на всичко отгоре ставаше за смях на квартала. Всъщност Никола Гасир и той не можеха да попречат на наемателите да си гледат работата, макар че позволяваха да ги опипват и претърсват. Носеха се клюки. Разчу се за нещастието, сполетяло Гасир. Уплашените клиенти се втурнаха към кантората му да си искат парите. От своя страна мосю Туфемон, депутат и бивш министър, който четири пъти на ден при влизане и излизане беше свидетел на тоя кипеж и при това чувствуваше привичките си нарушени, посъветва Никола Гасир да се обърне към полицията. Това положение не може да продължава повече.
Една случка ускори развръзката. Веднъж привечер Гасир и Бешу чуха врява от ожесточен спор, която идеше от третия етаж. Тупане с крака, женски крясъци — работата изглеждаше сериозна.
Изкачиха бързо трите етажа. На най-горната стълбищна площадка мадмоазел Авлин и мадмоазел Льогофие се биеха свирепо; дори Барнет, когото впрочем тази сцена забавляваше много, въпреки усилията си не можеше да ги усмири. Коковете бяха разчорлени, блузите — разкъсани, разменяха се проклятия.
Най-после успяха да ги разтърват. Машинописката получи нервна криза, та се наложи Барнет да я пренесе до стаята й, докато учителката по флейта продължаваше да излива яда си.
— Заварих ги двамата, нея и него — крещеше мадмоазел Авлин. — Барнет, който първо ухажваше мен, я целуваше. Голям измамник е тоя Барнет. Трябва да го запитате, мосю Бешу, защо се върти тук от осем дни, непрекъснато ни разпитва и си пъха носа навсякъде. Мога да ви заявя например, че той знае кой е крадецът. Портиерката е, да, мадам Ален. Защо тогава ми забрани да не ви казвам нито дума? А и за акциите знае истината. Съдя от думите му: „Те са в къщата и все пак извън нея; извън къщата и все пак в нея“. Пазете се от него, мосю Бешу.
Джим Барнет, който бе свършил с машинописката, улови мадмоазел Авлин и бързо я заблъска към стаята й.
— Хайде, скъпа моя учителко, стига врява и не говорете това, което не знаете. Гледайте си флейтата и не дрънкайте много-много.
Бешу не го дочака да излезе. Разкритията на мадмоазел Авлин за това, какво мислеше Джим Барнет, моментално му бяха изяснили цялата работа. Да, мадам Ален беше виновницата. Как не се бе сетил! Подтикван от това убеждение, той се втурна яростно по стълбата, следван от Никола Гасир, и нахълта в портиерската стаичка.
— Моите „африканки“! Къде са те? Вие сте ги откраднали!
Никола Гасир влезе подире му.
— А акциите ми? Какво си направила с тях, крадло?
Двамата друсаха пълната жена, всеки я бе уловил за по една ръка и я обсипваше с въпроси и ругатни. Тя не отговаряше. Изглеждаше зашеметена.
За мадам Ален настъпи кошмарна нощ, последвана от два не по-малко мъчителни дни. Нито за миг Бешу не допускаше, че Джим Барнет може да е сбъркал. Впрочем в светлината на това обвинение всичко се изясняваше. При почистването на апартамента портиерката навярно е забелязала необикновения пакет на нощната масичка, а тъй като единствено тя имаше ключ и знаеше навиците на методичния мосю Гасир, могла е да влезе в апартамента, да грабне ценните книжа, да избяга с тях и да се скрие в стаичката си, където Никола Гасир я бе намерил.
Бешу започна да се отчайва.
— Да, няма съмнение — казваше той, — тази мошеничка е свършила работата. Но загадката пак си остава. Не е толкова важно кой е виновният — портиерката или някой друг, щом не знаем какво е станало с моите дванайсет „африканки“. Допускам, че ги е замъкнала в стаята си, но по какво чудо са излезли оттам между девет часа и времето, когато я претърсихме?
Въпреки заплахите, въпреки душевния тормоз, на който беше подложена, пълната жена отказваше да обясни тази загадка. Тя отричаше всичко. Не видяла нищо. Не знаела нищо. И макар че нямаше никакво съмнение във виновността й, остана непреклонна.
— Трябва да приключим тази работа — каза една сутрин Гасир на Бешу. — Знаете, че снощи депутатът Туфемон свали правителството. Журналистите ще го интервюират. Имаме ли право да ги обискираме?
Бешу призна, че са в безизходица.
— Но след три часа ще зная всичко — заяви той.
Подир обед почука на вратата на агенция „Барнет“.
— Аз те чаках, Бешу. Какво искаш?
— Твоята помощ. Не мога да се оправя без теб.
Отговорът беше искрен, постъпката — достойно оценена. Бешу молеше за прошка.
Джим Барнет се засуети около него, улови го приятелски за раменете, стисна му ръката и с подкупваща деликатност му спести униженията на поражението. Това не беше среща между победител и победен, а помирение между двама другари.
— Право да ти кажа, драги ми Бешу, малкото недоразумение помежду ни ме измъчваше безкрайно. Двама приятели като нас — врагове! Колко жалко! Просто бях загубил съня си.
Бешу свъси вежди. Съвестта му на полицай го упрекваше жестоко за неговите приятелски отношения с Барнет и се възмущаваше, че съдбата го бе направила сътрудник и длъжник на този човек, когото смяташе за ловък крадец. Но, уви, има обстоятелства, при които и най-честните се огъват, и едно от тях е загубването на дванайсет африкански акции!
Превъзмогвайки скрупулите си, инспекторът промърмори:
— Портиерката е, нали?
— Тя е, между другото и защото само тя може да бъде.
— Но как е способна на такова нещо тази доскоро толкова почтена жена?
— Ако си бе направил поне малко труд да събереш сведения за нея, щеше да узнаеш, че тази нещастница има син, който е най-големият нехранимайко и й измъква всичките пари. Заради него се е поддала на изкушението.
Бешу подскочи.
— Значи е успяла да му прехвърли моите „африканки“? — възкликна той, разтреперан.
— О, не, не бих допуснал такова нещо. Твоите дванайсет „африканки“ са нещо свято.
— Къде са тогава?
— В твоя джоб.
— Не се шегувай, Барнет.
— Аз не се шегувам, Бешу, когато се отнася за такива важни неща. Провери.
Бешу пъхна плахо ръка в посочения джоб, попипа и извади един голям плик, украсен със следния надпис: „На моя приятел Бешу.“ Разпечата го, видя своите „африканки“, преброи, че са дванайсет, пребледня, олюля се и се наложи да помирише едно шишенце с амоняк, което Барнет му поднесе под носа.
— Вдъхни, Бешу, и гледай да не припадаш.
Бешу не припадна, но обърса скришом няколко сълзи. Не можеше да продума от радост, от вълнение. Разбира се, никак не се съмняваше, че Барнет още с влизането си и по време на излиянията им бе пъхнал
