Почти се стреснах, когато разбрах, че несъзнателно съм започнала да тананикам песничката, която бях чула Джили да пее в гората: „Алис, къде си ти?…“
Чух шум от конски копита и отидох до прозореца. Не се виждаше никой. Поляните изглеждаха свежи и прекрасни с ранната утринна роса. Каква красива гледка, помислих си. Палмите й придаваха тропически вид, а утрото беше от онези, които обещават великолепен ден.
— Сигурно един от последните за това лято — казах на глас, отворих широко прозореца и се надвесих от него, като дебелите ми плитки с цвят на мед, със сини панделки на края, които бях вързала, преди да си легна, увиснаха надолу.
Затананиках пак „Сладка и мъничка“, когато Конън Тремелин се показа от обора. Видя ме, преди да успея да се скрия, и почувствах как почервенявам като рак от смущение, че ме е видял с пусната коса и по нощница.
— Добро утро, госпожице Лий — извика той оживено.
В този момент си казах, че съм чула неговия кон. Дали беше яздил рано сутринта или през цялата нощ? Представях си как е посетил някоя от дамите за забавление в околността, ако въобще ги имаше тук. Такова беше мнението ми за него. Бях сърдита, че изобщо не се смущава, докато аз се бях изчервила — поне така изглеждаше всяка моя видима част.
— Добро утро — отвърнах аз и гласът ми прозвуча хладно.
Той се приближаваше бързо през поляната и се надяваше — бях сигурна в това, да ме смути още повече, като ме види отблизо в спалното ми облекло.
— Прекрасна сутрин! — провикна се той.
— Изключителна — отговорих. Дръпнах се навътре и го чух да казва:
— Здравей, Алвиън! Значи и ти си станала.
Вече бях доста навътре от прозореца, когато чух момичето да отвръща:
— Здравей, папа!
Гласът й беше мек и нежен, с онази нотка на копнеж, която бях открила у нея предишния ден, когато говореше за баща си. Знаех, че е възхитена от това, че го е видяла, че е била будна в стаята си, когато е чула гласа му, че се е втурнала към прозореца и че би била безкрайно щастлива, ако той спре и поговори с нея.
Но той не го направи, а влезе в къщата. Застанала пред огледалото, аз се огледах в него. Доста неприлично, помислих си. И лишено от достойнство. В розова нощница, закопчана догоре, с неприбрана коса и с лице, което дори и сега имаше цвета на бархета!
Сложих си халата и съвсем спонтанно пресякох учебната стая, за да отида при Алвиън. Отворих вратата и влязох. Тя беше прекрачила един стол и си говореше:
— Няма нищо страшно, наистина. Трябва само да се държиш здраво и да не се страхуваш… и няма да паднеш.
Беше толкова съсредоточена в заниманието си, че не беше чула вратата. Постоях няколко секунди, загледана в нея, докато тя беше с гръб към вратата на учебната стая.
Научих много в този момент. Този неин баща беше добър ездач и искаше и дъщеря му да язди добре, но Алвиън, която отчаяно искаше да спечели неговото одобрение, се страхуваше от конете.
Тръгнах към нея, като първата ми мисъл беше да говоря с нея, да й кажа, че ще я науча да язди. Поне това можех да правя наистина добре, защото винаги сме имали коне и от петгодишната си възраст участвахме с Филида в местните конни състезания.
Поколебах се обаче, защото бях започнала да разбирам Алвиън. Тя беше нещастно дете. Трагедията й се беше отразила по няколко начина. Беше загубила майка си и това беше най-голямото нещастие, което едно дете може да преживее. Обожаваше баща си, докато той явно я пренебрегваше, и това правеше нещастието още по-голямо.
Тихо затворих вратата и се върнах в стаята си. Видях слънчевата светлина върху килима и радостта ми се върна. Щях да успея. Щях да се преборя с Тремелин, щом иска така. Щях да го накарам да се почувства щастлив с дъщеря си. Щях да го принудя да й отделя вниманието, на което тя имаше право и което само звяр би й отказал.
Тази сутрин уроците бяха цяло изпитание. Алвиън закъсня, защото беше закусвала с баща си, както беше обичаят в семейството. Представих си ги на голямата маса в стаята, която бях открила, че се използва като столова, когато нямат гости. Наричаха я малката трапезария, но тя беше малка само според стандартите на Маунт Мелин.
Представях си как той чете вестника или преглежда пощата си, а Алвиън седи на другия край на масата и се надява да й каже поне една дума, но разбира се, той не го прави.
Трябваше да изпратя да я доведат за уроците й, а тя ненавиждаше това. Опитах се да ги направя по- интересни и изглежда успях, защото въпреки неприязънта си към мене, не можа да скрие интереса си към историята и географията.
Алвиън обядва с баща си, докато аз се нахраних сама в учебната стая, след което реших да говоря с Конън Тремелин.
Докато се чудех къде да го намеря, видях, че излезе от къщата и отиде в обора. Веднага го последвах и когато влязох, го чух да нарежда на Били Трихей да оседлае Роял Ръсет.
Изненада се, когато ме видя, след това се усмихна и бях сигурна, че си спомня последния път, когато ме беше видял неглиже.
— О, ето я и госпожица Лий! — каза той.
— Надявах се да разменя две-три думи с вас — казах аз с официален тон. — Но може би сега не е удобно.
— Зависи от това колко думи искате да разменим. — Извади часовника си и го погледна. — Давам ви пет минути, госпожице Лий.
Усещах присъствието на Били Трихей и ако Конън Тремелин се подиграеше с мене, предпочитах никой от прислугата да не разбере.
— Хайде да се разходим по поляната — каза той. — След пет минути ще си готов, нали Били?
— Да, господарю.
Тръгна към поляната и аз го последвах.
— Когато бях малка — започнах, — не слизах от коня. Струва ми се, че и Алвиън иска да язди. Моля ви да ми разрешите да я науча.
— Имате разрешението ми да се опитате, госпожице Лий.
— Като че ли се съмнявате, че ще успея?
— Страхувам се, че да.
— Не разбирам защо трябва да се съмнявате в моите преподавателски възможности, след като не познавате уменията ми.
— О, госпожице Лий — каза той почти подигравателно, — вие ме разбирате погрешно. Не се съмнявам във вашите преподавателски способности, а във възможностите на Алвиън.
— Искате да кажете, че някой друг се е опитвал да я научи, така ли?
— Аз не успях.
— Но сигурно…
Той вдигна ръка.
— Странно е, че едно дете може да се страхува толкова много. Повечето деца се научават много лесно.
Гласът му звучеше насечено, а изразът на лицето му беше суров. Исках да изкрещя:
— Има и хора, които никога не могат да се научат да яздят — продължи той.
Избухнах, въпреки че се опитах да се овладея:
— Има хора, които не могат да преподават.
Той се спря и се втренчи учудено в мене. Разбрах, че никой в тази къща не си беше позволявал да говори с него по този начин.
