Аз паднах на колене пред нея, взех ръката й и я целунах. По страните ми потекоха сълзи.
— Ще остана, Алвиън… Завинаги ще остана с теб! — Вдигнах поглед и срещнах очите на Селестин, която ме наблюдаваше от другата страна на леглото. Усещах и присъствието на Конън зад себе си. В мен заговори гувернантката:
— Ще остана, докато съм необходима.
Алвиън остана доволна.
Щом тя заспа, напуснахме стаята и аз понечих да се оттегля, когато Конън каза:
— Елате за малко в библиотеката, г-це Лий. Лекарят иска да обсъди случая с вас.
Така че отидох в библиотеката заедно със Селестин, Конън и д-р Пенджъли, където обсъдихме лечението на Алвиън.
— Ще идвам всеки ден — рече Селестин. — Даже си мисля дали да не остана тук, докато Алвиън оздравее. Все ще помогна с нещо.
— Трябва добре да я забавлявате, докато зараснат костите.
— Ще я забавляваме — отвърнах аз. — Ще препоръчате ли някаква диета, докторе?
— През първите два дни — по-лека храна. Задушена риба, млечен пудинг, яйчен крем. След това може да яде, каквото пожелае.
Развеселих се и главата ми се замая от рязката смяна на чувствата.
След като лекарят приключи с наставленията си, Конън заяви на Селестин, че няма да нужда да остава в Маунт Мелин, защото той бил сигурен, че г-ца Лий щяла да се справи сама. Г-ца Нанзълок го увери, че винаги може да разчита на помощта й.
— Прав си, Конън. Хората говорят какво ли не. Ако остана тук… Слугите са такива клюкари…
Ако Селестин останеше в Маунт Мелин, щяха да се пуснат слухове, че е любовница на Конън, докато моето присъствие в замъка не учудваше никого — аз бях проста гувернантка.
— Как дойде дотук, Селест? — с усмивка попита Тремелин.
— На гърба на Спелър.
— Ще те изпратя до Маунт Уидън.
— Благодаря ти, Конън. Колко мило от твоя страна! Все пак няма нужда да си правиш труда…
— Глупости! Ще те изпратя — заяви той и се обърна към мен: — А вие ми изглеждате твърде изтощена, г-це Лий. Бих ви посъветвал да си легнете и добре да се наспите.
Сигурна бях, че няма да мигна, а изразът на лицето явно издаваше състоянието ми, защото лекарят каза:
— Ще ви дам успокоителни капки, госпожице. Изпийте ги пет минути, преди да си легнете. Гарантирам ви здрав сън.
— Благодаря ви — рекох аз и чак сега усетих колко съм изтощена. Надявах се, че на сутринта ще се събудя отново уверена в себе си и способна да се справя с всичко.
Прибрах се в стаята си, където ме очакваше поднос с храна. Пилешката кълка изглеждаше доста съблазнителна, но тази вечер ми липсваше апетит.
Порових из чинията и хапнах няколко залъка, но наистина бях твърде притеснена, за да ям.
Реших да изпия капките на д-р Пенджъли и да си легна.
В този момент някой почука на вратата.
— Влезте — извиках и на прага се появи г-жа Полгри. Изглеждаше разстроена. Нищо чудно — събитията сложиха отпечатъка си върху всички в замъка.
— Случи се нещо ужасно — рече икономката.
— Докторът каза, че тя ще се оправи — бързо я успокоих аз.
— О, да, чух. Ама аз се безпокоя за Джили, госпойце.
— Джили!
— Още не се е прибрала. Не съм я виждала от обед.
— Сигурно се скита из горите. Дали е видяла…
— Хич не ми е ясно за кой дявол е отишла на празника, като я е толкоз страх от коне. Сякаш някой ме удари с чук по главата, като чух, че е била там. А сега… я няма.
— Знаете, че тя обича да се разхожда сама.
— Да, но винаги си е тук за следобедния чай. Страх ме е, че й се е случило нещо лошо.
— Претърсихте ли замъка?
— Да, госпойце. С Кити и Дейзи проверихме навсякъде. Детето го няма.
— Ще ви помогна да я намерите — рекох аз.
Така че вместо да си легна, аз хукнах да търся Джилифлауър.
Бях силно разтревожена, защото този злокобен ден не предвещаваше нищо добро. Какво ли се бе случило с малката Джили? Въображението ми рисуваше хиляди ужасни картини. Може би се бе разхождала по брега и приливът я бе отнесъл, представих си как морето изхвърля крехкото телце в залива, там, където преди осем години е лежал безжизненият труп на майка й.
Не, такова кошмарно съвпадение не бе възможно. Джили сигурно е тръгнала да се разхожда и е заспала някъде. Сетих се, че често съм я виждала да броди сама из гората, но можеше ли да се загуби, след като я познаваше великолепно?
Въпреки това се отправих натам. Вървях и виках: „Джили! Джили!“, а гъстата мъгла заглушаваше гласа ми.
Внимателно претърсих гората, защото интуицията ми подсказваше, че детето е там и не е изгубено, а се крие.
Излязох права. Джили лежеше на една полянка, обградена от борове. Два-три пъти я бях виждала на това място и предполагах, че това е тайното й убежище.
— Джили! — извиках аз. — Джили! — Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: — Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.
Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице — Джили приличаше на приказна малка фея.
— Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?
Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше да ми каже, да ми обясни!
— Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам — като господарката.
Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.
Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.
— Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.
Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.
Стиснах я здраво за рамото и казах:
— Видях те на състезанията, Джили.
Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.
Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!
След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.
Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия — не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.
Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял — в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.
В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:
