— Хей, кой е там? Аз я намерих!
— Аз съм, г-це Лий!
Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.
Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.
Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.
— Тя е тук — провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: — Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.
Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:
— Не! Не!
Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.
— Джили — обърнах се към нея, — качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Тя поклати глава.
— Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.
Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.
— Вдигнете я — казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.
Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:
— На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.
Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.
Така завърши този странен ден.
Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.
Качих се в стаята си, опиянена и ликуваща. В душата ми имаше и малко тъга, но обзелата ме радост бе толкова силна, че помете всичко друго.
Добре разбирах какво ми се е случило — събитията през изминалия ден ясно го показаха. Бях извършила най-голямата глупост в живота си.
За първи път бях влюбена, и то в човек, който принадлежеше на друг свят. Влюбена бях в господаря на Маунт Мелин и имах неприятното усещане, че той е разгадал чувствата ми.
На нощното шкафче забелязах капките на д-р Пенджъли.
Заключих вратата, съблякох се, изпих лекарството и тръгнах към леглото.
Преди да си легна, се погледнах в огледалото — розовата ми бархетна нощница бе закопчана догоре. Присмях се на нелепите си мисли и си казах със строгата интонация на гувернантка:
— Дано като се наспиш, ти дойде ума в главата.
Следващите няколко седмици бяха най-щастливото време, което бях прекарала досега в Маунт Мелин. Скоро се изясни, че Алвиън не е пострадала тежко от злополуката. Детето гореше от желание отново да язди и живо се интересуваше от състоянието на Блек Принс, който бе получил леки натъртвания.
На втората седмица възобновихме учебните занятия и Алвиън беше много доволна. Научих я да играе шах — тя схвана правилата с учудваща бързина. Когато играех без царица, Алвиън ме побеждаваше с лекота.
Не само бързото й възстановяване ме правеше толкова щастлива. Гневните ми нападки явно бяха оказали силно въздействие върху Конън, защото той често се появяваше в класната стая с интересни книги и игри за Алвиън.
— Има нещо, което й харесва много повече и от най-скъпия подарък — веднъж му казах аз. — Това е вашата близост.
— Какво странно дете! — отвърна той. — Как може да ме предпочита пред книга или игра!
Аз му се усмихнах и той отвърна на усмивката ми. Стори ми се някак променен.
Понякога сядаше до нас и наблюдаваше как играем шах. Често двамата с Алвиън се съюзяваха срещу мен. Аз се бунтувах и исках царицата си.
Детето заговорнически му се усмихваше, а той казваше:
— Виж сега какво ще направим. Ще преместим офицера и г-ца Лий ще трябва да се погрижи за защитата си.
Алвиън се кикотеше и ме гледаше тържествуващо, а аз бях толкова щастлива, защото съм с тях, че играех непредпазливо и губех играта. Но не винаги. Макар че се сражавахме само на шахматната дъска, исках да докажа на Конън, че съм негов достоен съперник.
Един ден той каза:
— Щом Алвиън оздравее, ще отидем във Фоуи на пикник.
— Защо да ходим чак до Фоуи, като си имаме толкова хубав плаж? — попитах аз.
— Скъпа г-це Лий — той бе придобил навика да ме нарича така, — винаги чуждите плажове ни се струват по-привлекателни от собствените.
— О, да, татко! — възкликна Алвиън. — Толкова много искам да отидем на пикник!
Тя толкова много искаше да оздравее, за да тръгнем по-скоро, че изяждаше всичката храна, която й се поднасяше, и безспир говореше за предстоящото събитие. Д-р Пенджъли бе във възторг от бързото й възстановяване, както и всички ние.
Един ден казах на Конън:
— Вашето присъствие и внимание й подействаха толкова добре. Вие я направихте истински щастлива, г-н Тремелин.
Тогава той направи нещо изумително. Прегърна ме и ме целуна по бузата. Тази целувка беше много по-различна от онази, в нощта на бала. Беше бърза, приятелска и искрена.
— Не — рече Конън, — вие я направихте щастлива, скъпа г-це Лий.
Стори ми се, че иска да добави още нещо, ала не посмя и бързо се отдалечи.
Не бях забравила Джили. Исках да се боря за нея така, както се борих за Алвиън, но за това трябваше да разговарям с Конън, Мислех си, че той е приятелски настроен към мен и ще отстъпи пред желанието ми. Нямаше да се учудя обаче ако, след оздравяването на Алвиън той възприемеше предишния си маниер на поведение — пълна липса на интерес към момичето и пренебрежително отношение към мен. Така че реших да се застъпя за Джили сега, когато имах шансове за успех.
Една сутрин влязох смело в салона за пунш и поисках разрешение да разговарям с него.
— Разбира се, г-це Лий — отвърна Конън. — За мен е удоволствие да разговарям с вас.
Без никакви заобикалки хванах бика за рогата:
— Искам да помогна на Джили.
— Моля?
— Мисля, че тя не е смахната. Никой досега не е правил опит да й помогне. Чух, че е станала жертва на злополука, но преди това си е била напълно нормално дете. Не смятате ли, че е възможно разумът й отново да бъде пробуден?
Забелязах насмешка в очите му, когато той рече:
— За Господ и за г-ца Лий всичко е възможно.
Не се засегнах от обидната забележка и продължих:
— Моля за разрешение да й давам уроци.
— Скъпа г-це Лий, нима не посвещавате цялото си време на възпитаницата си?
— Дори и гувернантките разполагат с малко свободно време. Бих могла да отделям по няколко минути и за Джили, г-н Тремелин, освен ако вие не възразявате.
— Сигурен съм, че дори и да ви забраня, вие пак ще намерите някакъв начин, затова по-лесно ми е да ви кажа: „Правете, каквото сметнете за добре. Желая ви успех.“
— Благодаря ви — рекох аз и понечих да изляза.
— Г-це Лий — спря ме той и аз зачаках.
