— Искам да отидем на пикник, колкото се може по-скоро. Ако се наложи, ще нося Алвиън на ръце до каретата.
— Много добре, г-н Тремелин. Ще й съобщя веднага. Сигурна съм, че тя ще е във възторг.
— А вие не сте ли доволна, г-це Лий?
За миг ми се стори, че той се приближава към мен, и отстъпих назад. Страх ме беше, че ще ме докосне и ще издам чувствата си.
— Всичко, свързано с благополучието на Алвиън, ми доставя удоволствие, г-н Тремелин — студено отвърнах аз и изхвърчах, за да съобщя новината на възпитаницата си.
Настъпиха прекрасни седмици, които никога вече нямаше да се повторят.
Провеждах редовни занимания с Джили и успях да я науча да пише няколко букви. Тя обичаше да разглежда рисунки — съзерцаваше ги цели часове. Мисля, че харесваше уроците, защото всеки ден в уречения час се явяваше в класната стая.
От време на време проронваше по някоя дума. Знаех, че всички обитатели на Маунт Мелин следят с интерес експеримента.
Наближаваше моментът, когато Алвиън отново щеше да се появи в класната стая, и аз трябваше да се подготвя за конфликта. Възпитаницата ми не можеше да понася Джили. Понякога я водех в стаята на Алвиън, която щом забележеше нещастното създание, се намръщваше и гледаше подозрително. Трябваше да намеря начин да ги помиря.
Много хора посещаваха Алвиън. Селестин идваше всеки ден и й носеше плодове и подаръци. Питър също навестяваше детето, което много му се радваше.
Веднъж той й каза:
— Виж какъв добър чичо съм ти, Алвиън! Колко често те навестявам!
— Да, но ти не идваш само заради мене, чичо, а най-вече заради г-ца Лий — възрази му тя.
— Идвам и заради двете. Истински съм щастлив, че имам възможността да посещавам такива прекрасни млади дами — отговори Питър в характерния му шеговит стил.
Един ден се появи лейди Треслин със скъпи книги и цветя, ала Алвиън я прие много студено и почти не обели дума.
— Тя не се чувства добре, лейди Треслин — опитах се да извиня поведението на възпитаницата си. Благородната дама ме дари с такава ослепителна усмивка, че чак дъхът ми секна. Тази жена наистина бе забележително красива.
— Разбира се! Горкото дете! Г-н Тремелин ми каза, че тя се е държала много твърдо, а вие много сте й помогнала. Казах му, че има късмет с такова съкровище като вас, защото от собствен опит знам, че това е рядкост в наши дни. Припомних му как готвачката ми напусна тъкмо в разгара на една официална вечеря. Тя бе истинско съкровище, също като вас.
Наведох глава, за да не забележи омразата в погледа ми — ненавиждах я не само защото ме сравни с готвачката си, но и заради красотата й. Носеха се упорити слухове, че е любовница на Конън, и аз усещах, че в тях има немалка доза истина.
Конън ставаше съвсем различен, когато тази жена гостуваше в замъка. Той изобщо не ме забелязваше. Чувах смеха им и се мъчех да отгатна за какво си говорят. Проследих ги в градината и реших, че дори и жестовете им издават интимната им връзка.
Разбрах каква глупачка съм била да храня чувства и надежди, които сега ми се струваха смешни и нелепи. Опитвах се да си внуша, че не съм влюбена в Конън, че всичко е плод на въображението ми, ала уви! Това не беше вярно.
Не се осмелявах да кроя планове за бъдещето.
Един ден Селестин покани Алвиън да погостува в Маунт Уидън.
— За разнообразие — каза тя. — Конън, ти ще дойдеш на вечеря и ще я върнеш вкъщи.
Той се съгласи. Разочаровах се горчиво, тъй като не ме поканиха. През тези седмици си бях изградила много фалшиви представи, но време бе да стъпя на земята. Кой ще ти кани една гувернантка на вечеря в Маунт Уидън!
Присмях се на собствената си наивност, ала в смеха ми прозираха тъга и горчивина. Сякаш се пробуждах в мразовито утро, настъпило след безкрайни слънчеви седмици. Мислех си, че те ще траят вечно, но, уви, буреносни облаци се бяха скупчили в небето.
Конън отведе Алвиън в Маунт Уидън и аз за първи път от пристигането си останах сама и без никакви задължения.
Позанимавах се с Джили, но тъй като не желаех да я изморявам прекалено, не след дълго я отведох при баба й и се зачудих какво да правя.
Внезапно ми хрумна нещо. Защо да не яхна коня и да не се поразходя сред хълмовете?
Спомних си деня, в който с Алвиън посетихме леля Клара. Почувствах нарастваща възбуда, защото горещо желаех да разгадая тайната на Алис, която бе напуснала мислите ми през последните блажени седмици. Дали пък интересът ми към тази жена не се бе пробудил отново, защото исках да се отвлека от собствените си чувства и проблеми?
Рекох си, че леля Клара сигурно ще се зарадва, като научи, че племенницата й се е възстановила напълно след злополуката. Миналия път тя ясно ми даде да разбера, че винаги ще съм добре дошла в нейния дом. Може би не беше съвсем редно да я посещавам без Алвиън, но все пак по време на гостуването ни останах с впечатлението, че тя гори от желание да разговаря с мен.
В края на краищата реших да я посетя.
Отидох при г-жа Полгри и я помолих за един почивен ден.
Икономката се бе привързала силно към мен, откакто започнах да се занимавам с Джили. Тя наистина обичаше внучката си. Въобразяваше си, че особеният й характер е цената на греха, извършен от родителите й, но не я смяташе вече за малоумна.
— Никой не заслужава почивка повече от вас, госпойце — рече ми тя. — Къде искате да идете?
— Ще се разходя сред хълмовете и ще обядвам в някое ханче.
— Няма ли да ви е страх самичка?
— Мога прекрасно да се грижа сама за себе си — с усмивка отвърнах аз.
— Ама там има тресавища, мъгла, че и гномове, както викат някои.
— Истински гномове ли?
— Не им се присмивайте, госпойце, не им харесва, кат им се подиграват хората. Някои викат, че били виждали тъдява гномове с островърхи шапки. Кат не те харесат, те отвеждат на някое затънтено място и преди да се усетиш, току-виж те глътнало тресавището.
От думите й ме побиха тръпки.
— Ще внимавам да не обидя феите и гномовете. Ако срещна някой от тях, ще бъда много любезна.
— Смейте се, госпойце, ама да не съжалявате сетне.
Отидох в обора и попитах Тапърти кой кон да взема.
— Майско утро е свободен, госпойце.
Казах му, че възнамерявам да се разходя сред хълмовете.
— Искам да опозная този край — добавих.
— Не е нещо кой знае какво — рече той, сетне се усмихна под мустак на някаква си своя мисъл и ме попита лукаво: — Сама ли ще се разхождате, госпойце?
Отвърнах му, че ще бъда сама, ала той явно не ми повярва.
Ядосах му се, тъй като той явно подозираше, че отивам на среща с Питър Нанзълок. Откак направи онази глупост с коня, непрекъснато ни одумваха.
Чудех се дали слугите са забелязали сближаването ми с господаря. Ужасявах се от тази възможност. Стараех се да не мисля за приказките за мен и Питър Нанзълок, които със сигурност се разменяха зад гърба ми, но щеше да бъде съвсем различно, ако говореха така за мен и Конън.
