независимо къде отвеждат стъпалата. Направих крачка напред — все същия покой. Усещането ми за спокойствие се засилваше. Разбирах, че съм близо до някаква голяма тайна, до някакъв ключ към загадките на живота. Да, рекох си, а може би и към смъртта. Явно навлизах в дълбините, за които говореше пашата. От тях израстваше Дървото на познанието и неговите забранени плодове. Забързах се. На края на стълбата видях широко отворена врата. Предстоеше ми да откъсна ябълката и да я захапя!
„Байрон, мой Байрон.“
Размърдах се.
„Мой Байрон!“
Отворих очи.
„Хайде.“ Седнах в леглото и я целунах. Тя ме прегърна силно, после стана. Бе по-красива от всякога, но бледа, смъртно бледа. „Трябва да се връщам при него,“ пошепна, „но утре — утре заминаваме.“
„Беше ли… Добре ли си?“
„Да.“ Тя се усмихна и отново пламенно ме целуна. „А провизиите,“ попита, докато ме докосваше с устни, „готови ли са?“
„При брат ти са.“
„Трябва утре сутринта да му предадете, че тръгваме по пладне.“
„Ще направя всичко възможно, има само един проблем — малка пречка.“ Замълчах и я загледах изненадано. „Минала си през Янакос,“ рекох аз.
Хайде погледна към вратата. „Да,“ отвърна тя. Наведе се и вдигна разпятието. „Убий го,“ прошепна безчувствено, докато ми го подаваше.
Взех кръста. „Опитах. Но изглежда той се оправя твърде лесно от раните, които му нанасям.“
„Удряй в сърцето“, тихо каза Хайде и пое към вратата. „Янакос“, викна тя тихо, „Янакос.“
Съществото се появи като тромава мечка. Хайде му попя, галейки го по страните. През цялото време го гледаше в очите. В тях за миг се появи отчаяние. По бузата на Хайде се изтърколи сълза и падна в шепата на Янакос. Той се вторачи в нея, после вдигна глава към момичето. Опита се да се усмихне, но мускулите на лицето му изглежда бяха атрофирали. Хайде ми кимна. Тя целуна съществото по страните, а после го прободе с разпятието право в сърцето.
Янакос изкрещя — ужасен неземен звук. Фонтан от кръв плисна по балкона. Съществото рухна на земята и там, пред нашите очи, започна да се разпада — мускулите се отделяха от костите, вътрешностите се сливаха в отвратителна каша. Наблюдавах го погнусен. „Сега,“ рече тихо Хайде, „го хвърли в реката.“ Затаил дъх увих трупа в един гоблен и го пуснах от балкона в Ахерон. Обърнах се към Хайде. „Какво представляваше той?“ попитах. „Кой беше?“
Тя ме погледна. „Брат ми“, рече най-сетне.
Бях ужасен. „Съжалявам“, прошепнах аз. „Много съжалявам.“ Взех я в ръцете си. Усетих как по тялото й премина тръпка. После вдигна лице към мен и понечи да тръгне към вратата. „Трябва да вървя,“ рече тя с далечен глас.
„Утре“, попитах я, „къде ще се видим?“
„В селото. Нали знаеш развалините на старата църква?“
„Голямата базилика ли? Да.“
„Точно там. Поръчайте да донесат провизиите и аз ще дойда при вас до обяд. Налага се да избягаме, докато има слънце.“ Тя вдигна ръцете ми до устните си. „След това, скъпи ми Байрон, трябва да се молим на свободата и да се надяваме, че тя ще ни се усмихне.“ Пак целуна ръцете ми, обърна се и докато се усетя, изчезна. Не я последвах. Струваше ми се, че не съм в състояние нито да кажа, нито да направя нещо. Върнах се на балкона. Умората ми се бе изпарила. На изток първите розови отблясъци вече оцветяваха снежните планински върхове.
Щом съмна, се промъкнах в конюшнята, а оттам — на пътя. Трите порти бяха отворени и никой не се опита да ме спре. Стигнах до селото незабелязан. Спънах коня пред къщата на Георгиу, после влязох и повиках Петро. От ъгъла на стаята ме гледаше малко момче. Лицето му бе изпито и бледо от глад. Предложих му една пара, но то нито помръдна, нито дори мигна с очи. „Баща ти тук ли е?“ попитах аз. Въртях монетата из дланта си. Момчето изведнъж се втурна през стаята и я грабна от ръката ми. Ноктите му ме одраха по дланта. Момчето замръзна на място, защото от одрасканото потече кръв, която облизах с език. „Къде е баща ти?“ отново го попитах. Момчето ме зяпаше, после се опита да ме хване за ръката. Пернах го леко по главата и за миг помислих, че в отговор ще ме захапе. Тогава влезе Петро. Той се скара на момчето и то избяга от стаята. Петро го изгледа, после се обърна към мен. „Да, господарю?“ попита той. Гласът му беше странно далечен. Очите му горяха както винаги. Казах му каквото трябваше. Петро кимна и обеща, че всичко ще бъде приготвено за нас.
„В старата базилика, нали?“ реших да проверя аз.
Петро отново кимна. „В старата базилика. В далечния край, до разрушената кула.“ Благодарих му за помощта. Той се поклони сковано — не помнех да го беше правил преди. Попитах дали баща му е добре. Той кимна. „Много добре“, промърмори. Видях, че искаше да го оставя сам.
„Радвам се“, рекох и отстъпих към вратата. „Предай му моите поздрави.“ Петро не отвърна нищо. Аз се качих на коня и поех по пътеката. Той ме изгледа — почти осезаемо чувствах погледа му върху гърба си.
Спомних си, сякаш осъзнавайки за първи път, че Янакос беше и негов брат. Дали Петро знаеше истината? Надявах се да не е така. Можеше ли да има нещо по-ужасно от това да видиш собствената си кръв, превърнала се в такова чудовище? Много по-хубаво би било да вярваш, че е мъртъв. Но Хайде знаеше — тя бе живяла с него ден след ден. Беше жена, гъркиня и робиня. Да, помислих си, свободата свети най-ярко между стените на зандана. Духът не може да бъде окован — той лети високо, въпреки тежките вериги. Щях да се моля на свободата, както ме посъветва Хайде, но ми се искаше богинята да носи нейното лице.
Слязох надолу по планинската пътека, за да проверя, дали няма нещо, което да спре бягството ни. Пътят изглеждаше чист. Напред, в далечината се чернееха куп облаци, но небето грееше лазурно и светло. Погледнах към слънцето. То бе точно над мен — вече е пладне, рекох си. Върнах се в селото и отидох в базиликата. Отвъд главната врата не се виждаше нищо — просто празна черупка. Копитата на коня ми прокънтяха сред развалините. Забелязах веднага кулата — петнайсет, двайсет стъпала над обсипания с отломки и плевели под, на мястото, където някога е бил олтарът. Там нямаше никого. Погледнах часовника си — още не беше дванайсет. Почаках в сянката на кулата, но хората, които очаквах, не се появяваха. Започнах да се притеснявам — времето минаваше. Тишината започна да трепти подобно маранята пред очите ми. „По дяволите!“ изругах. „Дори провизиите ги няма.“ Отново се качих на седлото и отидох до къщата на Петро. Почуках на вратата. Никой не отговори. Влязох вътре и извиках името на Петро — отговор не последва. Огледах се отчаян наоколо. Дали пашата не бе разкрил нашите планове? Дали Петро и Цялото му семейство не са арестувани? Отвън, вързан за един стълб стоеше кон, красиво животно, което той би могъл да купи само с моето злато. Отвързах го и го поведох към кулата на базиликата. Спънах животното в сянката на стъпалата, после извадих часовника си. Беше почти два. Бързо скочих на коня си и препуснах с все сила по пътя към замъка.
Наоколо отново бе пусто. Не се виждаше жива душа — жегата вече беше непоносима — обгръщаше плътно белите зъбери на планината. Преди да мина през портата, погледнах назад. Хоризонтът бе обагрен в тъмномораво, а в мрака на наближаващата буря проблясваха светкавици. Трябва да побързаме, рекох си. Тъмнината, подобно на прокрадващ се хищник, бавно се надигаше да погълне слънцето.
Втурнах се по безбройните пусти коридори. „Хайде!“ виках аз. „Хайде!“ Знаех, че няма да получа отговор — всяка стая, всеки коридор ме посрещаше празен като предходния. Озовах се в лабиринта.
Спрях, за да проверя пистолета си, и продължих, викайки както преди. В един момент почувствах, че ме обхваща отчаяние и страх — познатият, сковаващ страх, който явно се носеше във въздуха на лабиринта и обезсилваше всеки, осмилил се да влезе. Този път не забелязах нищо в сенките — нямаше ги предишните внезапни раздвижвания. Озовах се пред мозайката с девата-демон и нейното наподобяващо Христос дете. Опитах се да не поглеждам към тях — продължих напред през завесата, към залата. Спрях и се заозъртах. Над мен се издигаше огромният купол. Наоколо бяха колоните и масивните каменни стени. Стълбите изглеждаха празни. По каменния под предишните прегърбени фигури ги нямаше. „Хайде!“ Изкрещях. „Хайде!“ Отчаяно започнах да се взирам в огнената пирамида и нагоре — където се извисяваха пламъците.
