После раменете ми увиснаха. Сведох очи. Погледът ми спря върху кьошка в средата на залата.
Бавно и внимателно подготвих пистолета си. Отново се огледах. С премерени стъпки се отправих към входа му. Пристъпих и зачаках. Не стана нищо — вътре нямаше никой — никой, който да ми попречи да тръгна надолу по стъпалата. Вперих поглед към онова, което беше пред мен — както преди, стъпалата се губеха в мрака. Поех по тях. С всяка нова крачка, стисках все по-силно и по-силно оръжието си. Мракът ме обгръщаше плътно, също като застоялия неподвижен въздух. Спрях, за да проверя дали очите ми няма да свикнат с тъмнината. В края на краищата се наложи да опипвам пътя пред себе си. „Долният свят, милорд, е само за умрелите.“ Чух отново думите на пашата. В същия момент усетих нещо пред мен. Вдигнах пистолета, поех дълбоко дъх и отново го свалих. Намирах се пред една врата. Потърсих дръжката и я отворих. Зад нея се виеше стълбище, осветено от слаба, мигаща рубиненочервена светлина. На стената видях фрески в арабски стил. Като че ли илюстрираха историята на Адам и Ева. Само че Ева стоеше встрани, бледа, останала без кръв, а Адам се намираше в ръцете на друга жена. Тя пиеше кръвта му. Лицето й беше като на жената над вратата на кьошка. Продължих напред. Мяркащите се по каменните стени сенки станаха по- високи и по-червени. Започнах да си мисля, че може би древните са били прави — стъпалата наистина водеха към ада. После видях, че свършват. Нататък се показа нещо като каменна стая. Почувствах, че се намирам много дълбоко под земята — това можеше да бъде единствено гробница. Вдигнах пистолета, готов за стрелба. Пристъпих през прага и влязох в криптата.
Лорд Байрон замълча. Ребека, стояла безмълвна толкова дълго, нямаше желание да говори, за да подкани вампира да продължи. Остана неподвижна, с вперени в него очи. Той също се взираше, но не в Ребека, а в онази открита преди толкова много години каменна стая. С безизразно лице лордът погали брадата си с върха на пръстите. В очите му проблясваше загадъчна усмивка.
— Имаше пламъци — рече той най-сетне. — Пламъци, които се издигаха от бездната в далечния край на помещението. Пред тях стоеше стар олтар с посвещение на Хадес, богът на смъртта. До олтара видях Хайде. Лежеше по гръб, красива и нещастна, фереджето й беше свалено, туниката — разкъсана на гърдите. Пашата се бе впил в тях като бебе, което суче от майка си. От време на време той спираше, галейки гърдите и с устни и страни. Разбрах, че си играе с изтичането на кръвта й. Хайде се движеше и стенеше, но не можеше да стане, защото мъжът я държеше за китките, а тя бе слаба, много слаба. Колко нежно я изпиваше пашата. Отново я погали. По зърната на гърдите й от езика му остана кръв. Момичето изведнъж изхълца, пръстите й се свиха конвулсивно във въздуха. Тя стисна краката си около пашата. Успокоявайки ръката си, аз вдигнах оръжието. Пристъпих крачка напред. Допрях цевта в тила на Вакел.
Той бавно се обърна и ме погледна. Очите му горяха в сребристо. Страните му изглеждаха издути и дебели. По устните и мустаците му имаше петна кръв. Усмихна се, оголвайки към мен дългите си, бели зъби — помислих, че ще скочи да се впие във врата ми. Когато го натиснах по-силно с пистолета по главата, той се олюля и падна, като пиян кърлеж. Тогава си дадох сметка, че това сравнение съдържа самата истина. Пашата лежеше на едната си страна, червендалест, подут, пълен с кръв. Опита се да стане, но успя само да положи главата си в основата на олтара. Прилича на пиян, рекох си. На отровен от алкохол, който едва се движи.
„Убийте го“, прошепна тихо Хайде. Тя бе успяла да се изправи на крака, но се опираше на ръката ми. „Убийте го“, отново повтори тя. „Простреляйте го в сърцето.“
Пашата се разсмя. „Да ме убие?“ злорадо рече той. Гласът му прозвуча неочаквано приятно в ушите ми — дори Хайде изглеждаше очарована от него. Изведнъж тя се мушна в тъмното и видях как взима един меч. Изглежда го беше скрила там по-рано, за да има готовност в момент като този.
„Куршумът хапе по-дълбоко“, рекох аз. „Моля те, Хайде, остави меча.“
Пашата отново се изсмя. „Виждаш ли, моя прекрасна робиньо? Твоят освободител никога няма да ме убие, защото много държи да се добере до моите знания.“
„Убийте го“, повтори Хайде и изведнъж извика. „Убийте го веднага!“
Ръката ми върху пистолета бе спокойна като преди. „Базиликата“, прошепнах аз, „разрушената кула — чакай ме там.“
Хайде ме погледна. „Не се изкушавайте.“ Тя вдигна ръка да ме погали, после едва чуто промълви: „Не ме предавайте, Байрон, иначе ще бъдете низвергнат в ада.“ Обърна се и тръгна към стълбата. „До скоро в разрушената кула,“ каза и изчезна. Ние с пашата останахме сами. Пристъпих към него. „Ще ви убия,“ насочих пистолета право в сърцето му. „Не се заблуждавайте, ваша светлост, че няма да го направя.“
Пашата лениво се усмихна. „Да се заблуждавам ли?“
Вгледах се в него и ръката ми започна да трепери. Успокоих я отново. „Какво сте вие?“ попита: „Що за същество?“
„Вие знаете какво съм.“
„Чудовище, върколак, кръвопиец.“
„Трябва да пия кръв, да.“ Пашата кимна. „Но някога бях човек, като вас. А сега, както добре знаете, драги лорд Байрон, владея тайната на безсмъртието.“ Той ми се усмихна и отново кимна. „Както добре знаете…“
Поклатих глава. „Безсмъртие ли?“ изгледах го с отвращение. „Че вие не сте жив. Вие сте мъртъв. Може да се храните от живота, но сам не го притежавате. Дори не си го помисляйте — грешите, грешите.“
„Не, милорд“ той вдигна ръка. „Не виждате ли? Безсмъртието се намира в друго измерение — отвъд живота. Трябва да пречистите тялото си от калта, а ума — от мислите за смъртта.“ Вакел докосна пръстите ми и аз почувствах нещо топло и живо. „Не се плашете, милорд. Бъдете млад и стар. Бъдете човек и бог. Бъдете над живота и над смъртта. Ако успеете да постигнете всичко това в мислите и в съществуването си, милорд, значи вече сте открил безсмъртието.“
Погледнах го. Гласът му бе нежен и изпълнен с мъдростта на ангел. Ръката ми се отпусна встрани. „Не разбирам,“ рекох безпомощно аз. „Как може това да бъде вярно?“
„Съмнявате ли се?“
Не му отговорих. Продължих да се взирам в него — очите му станаха дълбоки като водите на красиво езеро и като че ли охладиха моя страх и отдръпване. „Преди много години,“ тихо каза пашата, „бях учител по естествени науки в град Александрия. Занимавах се с химия, медицина, философия. Четях древните мъдреци — египетски и гръцки. Овладях отдавна погребани мъдрости и забравени истини. Започнах да мечтая някой ден да победя смъртта. Представях си как ще открия еликсира на живота.“ Той замълча. „Отвратителна идея, при това тя определи съдбата ми. Осени ме в двайсетата година на Мюсюлманската ера, по време на царуването на халиф Отман. По християнското летоброене — през 642-а година.“
Чувствах как потъвам в очите му. Трябваше да повикам на помощ скептицизма си. Да повярвам, че той лъже. Не можех. „Значи открихте,“ рекох аз, „еликсира на живота.“
Пашата поклати глава. „Не, нито тогава, нито по-късно, макар че го търсих и в модерните науки, така както и в древните. Ако въобще съществува такъв еликсир, защото досега той ми убягва…“
„Как тогава…?“ направих аз жест с пистолета. Гласът ми замря.
„Не можете ли да се досетите?“
Можех, разбира се. Не казах нищо, но наистина се досещах.
Пашата отново ме хвана за ръката и ме дръпна към себе си. „Бях прелъстен“ прошепна той. „Цяла година в Александрия се носеше викът: «Лилит дойде! Лилит, кръвопийцата е тук!» Откриваха обезкръвени тела по полето и по пътищата. При мен идваха хора, защото изпитваха страх — бях много прочут. Казвах им да не губят смелост, твърдях, че няма никаква Лилит, никаква блудница-принцеса, която може да изпие кръвта им. Но дори когато им говорех това, знаех, че не е така, защото Лилит посещаваше самия мен. Тя ми показа, както сега аз на вас, висините на безсмъртието.“ Той стисна ръката ми. „Тези висини, милорд, са реални. Ако ви разказвам случилото се с мен, правя го, за да разберете какво ви предлагам — мъдростта, насладата, неземната сила. Чувал ли сте Лилит? Знаете ли коя всъщност е тя? Според еврейската легенда била първата жена на Адам, макар че мъжете я боготворели още в зората на времето. В Египет, в Ур, сред ханаанците тя била известна като Кралица на сукубите7. Кралица на всички, които като мен, се сдобиват с мъдрост, пиейки човешка кръв.“ Той ме погали по шията, после прокара пръст по ризата ми. „Разберете това, милорд. Аз не ви предлагам живот, не ви предлагам и смърт. Предлагам ви нещо, старо като самите скали. Подгответе се за него. Подгответе се, милорд и бъдете благодарен.“
Той яростно ме целуна. Почувствах върху устните си зъбите му, усетих вкуса на кръвта в устата му.
