— Бяхте прав — каза Франке. — Вие и старецът също. През цялото време сте били прави. Има неща, които не могат да бъдат обяснени с нашата наука, но това не означава, че ги няма. Съжалявам.
— Франке…
— Няма време за това — прекъсна го Франке. — Това е знак. Може би последният шанс, който ни остава. Използвайте го. Отидете до хижата на Зарутер. Там ще разберете защо е трябвало да дойдете.
— До хижата на Зарутер? — изненада се Варщайн. — Откъде знаете за нея?
— Бях там.
— Вие?
— Нали ви казах — съжалявам. Бях там, малко след като вие… напуснахте. Да. Имате право — знаех. Но не исках да знам. Мисля, че мога да оправя нещата. А сега изчезвайте, Варщайн. Не пропилявайте и последния шанс, който може би имате. — Той въздъхна шумно. — Дайте ми пилота!
Варщайн подаде микрофона на пилота. Облегна се назад в седалката. Чувстваше се леко замаян. Дори не успя да изпита омраза към Франке.
— Доктор Франке?
— Как е бурята навън? — поиска да разбере Франке.
— Става по-лошо — пилотът погледна към сянката от отсрещната страна на площада. Нещото бе започнало полека да се измъква от скривалището си. Всички усещаха как се приближава към тях, бавно и с търпението на нападател, който знаеше, че жертвите му не могат да избягат. — Тук има още н…
— Можете ли да стигнете горе високо в планината? — прекъсна го Франке.
— По-високо?! — Пилотът беше ужасен. — Невъзможно!
— На около хиляда метра. Варщайн ще ви покаже пътя. Трябва да опитате. Невероятно важно е!
Пилотът замълча. По лицето му личеше как трескаво мисли, гледайки играещите светлини по небето. Ръката му така силно стисна микрофона, че пластмасата изпука.
— Това е безумие! Не знам дали машината ще издържи.
— Ще издържи — увери го Франке. — Трябва само да поискате и ще стане!
— Вие всички сте луди! — изпъшка Ломан. — Искам да се махна! Веднага!
— Не мога да ви задължа да го направите — продължи Франке. — Мога само да ви помоля. Опитайте!
Пилотът не каза нищо. Лицето му бе застинало в безизразна маска. Изминаха десетина секунди. После колебливо окачи микрофона и сложи ръце върху лоста за управление. Миг след това двигателят заработи и хеликоптерът подскочи нагоре в зейналата паст на ревящата буря.
Дори тук, вътре грохотът на бурята заглушаваше всички други звуци, Франке изключи радиостанцията. Даже и да бяха казали още нещо пилотът или Варщайн, така или иначе нямаше да ги чуе.
Погледът му се разходи по изгасналите и разрушени контролни уреди, пръснатите екрани и мъртви компютри. Не изпитваше нищо нито при вида на натрошената техника, нито, когато гледаше мъртвите, налягали един върху друг в безформена купчина от стърчащи ръце и крака. Странно, — преди когато все още смяташе, че разбира света и го делеше на ясни категории — такива, които разбира, и такива, които не разбира, — се страхуваше от смъртта — и когато я видеше пред себе си и когато помислеше за собствения си край.
Сега не го вълнуваше. Изпитваше само леко съжаление, че животът на всичките тези хора е трябвало да свърши по такъв безсмислен начин. Но нищо повече. Не се питаше защо — вече знаеше отговора.
Потърси с поглед единствените два работещи монитора. Не бе никак случайно, че точно тези две камери и свързаните с тях монитори все още работеха в целия хаос. Вече знаеше, че такова нещо като случайността не съществува. Това също бе едно от нещата, над които само допреди няколко часа би се изсмял, но бе разбрал, че по някакъв начин всичко се направлява и планира. Случайност нямаше, както нямаше и произвол и нищо безсмислено във Вселената. Зад всичко се криеше направляваща, съзнателна сила, воля, която действаше според критерии и по начин, които човек никога няма да разбере. Но съществуваше. Самата мисъл за това действаше невероятно успокоително.
Единият от двата монитора показваше празния площад. Хеликоптерът бе излетял и се бе изгубил в нощта. Миг след това и призракът се бе оттеглил обратно в скривалището си от другата страна на Действителността, така безшумно и бързо, както се бе появил. Франке бе сам. Чудовището вече не можеше да му направи нищо, защото бе стигнал до състоянието, което се намираше отвъд страха.
Вторият монитор показваше дупката. Картината се предаваше от инфрачервена камера, която изкривяваше нещата и ги представяше в малко страшни и недействителни цветове. Срещу себе си виждаше черния, перфектен кръг на адска пропаст сред хаос от бушуващи, непрекъснато менящи се цветове и очертания. Тази адска бездна бе негово творение.
Бе го разбрал, когато стоеше долу в тунела и слушаше воя на сирената, виждаше пулсиращата предупредителна лампа, известяваща настъпващата катастрофа, и чуваше писъците на техниците и това, което Варщайн изкрещя на Ломан: „Ще избухне, защото вие така искате!“
Пропастта се бе появила само заради това. Бе неговият, на Франке, кошмар. Част от него, сиамски близнак, роден от ясната мисъл на учения и страховете на уплашеното дете, боящо се от тъмнината и неизвестното. Един друг, който знаеше, че черната дупка действа точно така: отваря пукнатина в Света, през която всмуква Действителността. Така и бе станало. Просто, защото така искаше.
Франке стана и тръгна към вратата. Излъга Варщайн, когато каза, че не може да излезе навън. Близо до земята бурята далеч не бе толкова силна, колкото изглеждаше. Щеше да му е нужна цялата му сила и трябваше да побърза, за да успее навреме. Знаеше, че ще успее. Това също бе част от Големия план. Излезе от колата, обърна се на юг и тръгна.
19.
— Ето там! Наляво! — Варщайн крещеше с всичка сила, но гласът му нямаше никакви шансове срещу вилнеещия ураган. Пилотът реагираше само на жестовете му и променяше курса на люлеещата се машина. А тя беше като играчка за разгневените природни сили и бе вече почти неуправляема. Всичко, което пилотът можеше да направи, бе да се опита да надхитри бурята и така да извърти хеликоптера, че той да се движи приблизително в тази посока, която искаха.
— Полудяхте ли?! — викаше с цяло гърло Ломан. — Ще ни убиете!
Варщайн по-скоро отгатна думите по движението на устните и отчаяните му жестове, а не ги чу. Освен това нямаше никакво намерение да му противоречи, защото и сам не бе убеден, че знае какво върши. Когато излетяха, си каза, че не може да стане кой знае колко по-лошо, но това беше по-скоро една от основните заблуди на хората — можеше да стане още по-лошо!
Светлините бяха започнали да слизат от небето и сега бяха пред тях, зад тях, до тях, над и дори под хеликоптера. Той се клатушкаше през тайфуна от пращяща енергия, светкавици и унищожителни напори на вятъра и по всички закони нямаше право да съществува. Само една милионна част от енергията, връхлитаща върху тях, бе достатъчна да го превърне на прах. Ставаше това, което каза Франке: досега ги спасяваше единствено желанието да стигнат до целта.
Пред тях изникна неясна сянка от светлина и движение. Познати очертания, линия, която вече бе виждал — Варщайн не можеше да определи точно. Летяха на сляпо, но и при нормално време нямаше да е много по-различно. Той бе идвал тук един-единствен път преди повече от три години и тогава бяха се изкачили пеша. Но трябваше да намерят хижата, защото иначе ги очакваше… краят.
— Върнете се! — изрева Ломан. — По дяволите, връщайте се! Този идиот не знае накъде лети!
Бурята сякаш малко се успокои. Хеликоптерът продължаваше да се клатушка като лодка в открито море, но пилотът поне успя да го задържи изправен, когато се приближиха до скалната тераса, която бе видял Варщайн. Скалата приличаше на тази, зад която се намираше убежището на Зарутер, но Варщайн все пак не бе много сигурен. Погледнати отгоре, всички скали си приличаха. Можеше само да се надява и да се моли да е така.
— Престанете! — викна отново Ломан. Обзет от паника, той дори се опита да посегне към пилота.
Роглер го дръпна силно назад, натисна го грубо върху седалката и му зашлеви шумна плесница. Журналистът извика от болка и се сви на мястото си.
