— Бъдете нащрек! Ако се случи нещо неочаквано, излитайте веднага. Не ме чакайте.
— Трябва да побързате — каза мъжът. — Бурята като че ли се усилва. Ако се забавите, няма да мога да излетя.
Сякаш, за да потвърди думите му, бурята изрева с още по-голяма сила. Хеликоптерът се разтресе. Нещо тупна върху покрива му с глух удар и отскочи. Зелени, червени и сини светкавици разцепиха небето. Варщайн не посмя да погледне през прозореца. Светът загиваше, и то не в преносния смисъл на думата.
— Загубил е ума си! — каза Ломан, гледайки след Франке, който напусна хеликоптера и затича приведен към влекача. Препъна се няколко пъти и с огромна мъка успяваше да се пребори с напора на ураганния вятър. — Какво ще търси още тук?! Всички са избягали!
— Информация — обади се Роглер и посочи колата. — Това там е нещо като команден пункт.
У Ломан като че ли се пробуди професионалното любопитство на журналиста.
— Бил ли сте вътре? Как изглежда?
Роглер сви рамене.
— Много техника, куп компютри и разни подобни. Не разбирам от такива неща. Иначе имаше много войници. — Той плъзна поглед по къщите отсреща. — Не разбирам къде са всички. Сигурно бяха стотици. Какво ли може да се е случило?
Варщайн помисли за Аскона и ужасяващите картини, които бяха видели там. Тогава си мислеше, че по- лошо не може да бъде, но сега разбра, че не беше прав. Гледката на това запуснато, опустошено от бурята място бе още по-неприятна. Сигурно се бе случило нещо невероятно ужасно.
— Избягали са — каза Ломан. Варщайн знаеше, че не е така, но не каза нищо. — Направили са единственото разумно нещо и са изчезнали — продължи журналистът. — И ние трябва да направим същото, докато още можем! Той предизвикателно изгледа останалите трима, но нито Варщайн, нито Ангелика реагираха.
Роглер поклати силно глава.
— Оставаме тук. Той няма много да се бави.
Ломан издаде отвратителен звук.
— Вашият шеф май здраво ви държи юздите, а?
— Не — отвърна спокойно Роглер. — Не ми е шеф. Но съвсем случайно смятам, че е прав.
— За какво? — попита Ломан.
Роглер направи физиономия и демонстративно се обърна настрани. Погледът му срещна този на Варщайн и за момент на него му се стори, че вижда вътре нещо като усмивка. Инстинктивно отговори със същото. Беше много странно, защото почти не познаваше този човек. Откакто се запознаха, бяха разменили само няколко думи. Всичко, което знаеше за него, бе научил от Франке, а то не беше никак много. Въпреки това просто му бе по-симпатичен от Ломан. Роглер бе също толкова уплашен като него или Ангелика и също толкова изнервен, но излъчваше спокойствие и сигурност, които явно нищо не можеше да сломи.
— По дяволите, колко още ще се бави?! Какво прави там? — ядосано попита Ломан.
Варщайн погледна и се ужаси. В малкото секунди, през които не бе гледал навън, картината драстично се бе променила. Бурята като че ли малко бе позатихнала, но отблясъците по небето се бяха засилили. Сякаш целият връх гореше. Непрекъснато променящите се светлини изпълваха пространството между къщите с объркани, странни сенки и движения.
— Вижте там! — изведнъж каза Ангелика. — Какво е това?
Варщайн проследи с поглед ръката и която сочеше навън. В първия момент не видя нищо друго освен пробягващи сенки и танцуващи светлини, но след това… Нещо се раздвижи между къщите от отсрещната страна на площада. Не можеше да различи съвсем ясно какво беше — масивно, черно, твърде голямо, за да е човек или сянката му. Без да знае защо, но веднага разбра, че това е причината, накарала хората да напуснат Порера.
Пилотът също бе забелязал нещо и реакцията му показа, че това, което видя Варщайн, не е плод на страха и опънатите му нерви. Мъжът изпсува тихичко и включи двигателя на хеликоптера. Ръцете му пробягаха по арматурното табло, задвижиха бутони и ръчки и бързо натиснаха няколко копчета едно след друго. Докато турбината ужасяващо бавно загряваше, той посегна към микрофона и го включи.
— Доктор Франке? Чувате ли ме? Моля обадете се! Макар че никой не се надяваше, отговор наистина последва.
— Чувам ви! — долетя гласът на Франке, накъсан от атмосферни шумове, но въпреки това ясен. — Всички… всички са мъртви! Избили са се един друг! — В гласа му се усещаше нескрит ужас. — Ужасно е! Подобно нещо не съм виждал!
Пилотът обезпокоено погледна навън. Сянката не се беше приближила, но по някакъв неопределен начин бе станала сякаш по-материална и от нея идваше нещо заплашително и зло.
— Не знам точно какво, но…
— Излитайте! — прекъсна го Франке. — Веднага!
— Направете каквото казва! — обади се Ломан.
Пилотът го погледна сърдито. Варщайн усети как и в него се надига гняв.
— Млъкнете, Ломан!
Ломан се обърна и го стрелна с гневен поглед. Лицето му се изкриви и за част от секундата Варщайн прочете в очите му не просто яд, а убийствен, кипящ гняв.
— Не мисля, че имате право да ми казвате какво да правя и какво не!
Ръцете на Варщайн трепнаха. Обзе го единственото желание да набие Ломан.
— Вие…
— Престанете! — кресна им Ангелика. И нейният глас трепереше от напрежение. Лицето и беше тебеширенобяло. Върху челото и блестяха капчици пот. — Престанете! Още ли не разбирате? Вече не говорите вие, а онова нещо!
Тя посочи навън. Очертанията бяха станали още по-ясни и Варщайн различи нещо огромно и грозно, с люспи и хищни лапи, с червени искрящи очи, чудовище с плющящи пипала, които щеше да забие в душите им, за да ги напои с отрова. Бе чудовището, преследвало Ломан, дошло от Другата страна, Другата страна на самия Ломан. Бе отново тук, никога не си бе отивало. Ангелика бе права. Нещото отсреща бе въплътена в образ омраза, материализация на страховете и кошмарите им, определени да разрушават, унищожават и да убиват. Ето какво се бе случило на хората в Порера. Как бе могъл да си въобрази, че е имунизиран срещу действието на чудовището?
— Побързайте, доктор Франке — продължи пилотът. — Не знам дали ще мога още дълго да чакам.
— За Бога, излитайте! Не мога да мръдна оттук!
Варщайн се наведе напред и дръпна микрофона от ръката на пилота.
— Помислете, Франке! Ще ви убие! С вас ще стане същото като с останалите тук! Връщайте се!
— Не мога — отговори спокойно Франке.
— Франке…
— Бъдете разумен, Варщайн! — прекъсна го Франке. Варщайн изведнъж долови в гласа му решителност, на която не можеше да противопостави нищо. — Не мога да се върна. Дори и да искам. Едва успях да стигна дотук, при това вятърът духаше в гърба ми. Сега няма да стане. Освен това има още нещо, което…, което трябва да уредя.
— Какво?
— Вече знам какво трябва да направя. Мисля, че и вие знаете. Погледнете навън, в небето…
Варщайн го послуша. Това, което видя, го накара да отвори широко очи от ужас.
Светлините над тях отново се бяха променили. Вилнееха и избухваха ожесточено, както и преди, но фигурите вече бяха други — не произволни, а образуваха линии и вълни, въртящи се кръгове и припламващи и изгасващи слънца в повтарящ се порядък. От единия до другия край на хоризонта небето бе обхванато от танцуващите пламъци.
— Различавате ли го? — попита Франке.
Варщайн кимна с глава, но се сети, че Франке не можеше да го види.
— Да. Вече бе виждал всичко това два пъти. Първия път в тунела, когато откри Бергер и другарите му, и втория — в една отдалечена планинска хижа на хиляда метра височина.
