че никой не може да им стори нищо.
— Къде са тогава?
— Във всеки случай не тук — каза Франке и тихо допълни със странен глас: — Може би вече въобще не са тук. Кой знае? Да се качваме! Няма смисъл да стоим повече.
Ангелика и Роглер ги очакваха при отворената врата.
— Е? — попита тя.
— Няма ги — каза Франке. — Мисля, че още са живи.
— И каква е ползата ви от това, ако смея да запитам? — Ломан с пъшкане се качваше след Франке и Варщайн. — Ако правилно съм ви разбрал, тези мъже не са разменили нито дума с вас и са говорили само неразбрани неща. Мислите ли, че това изведнъж ще се е променило?
— Може би ще говорят с нас — каза бързо Варщайн, преди Франке да успее да каже нещо и да се скарат с Ломан. — Мисля, че Франке е прав. Не са дошли тук случайно. Не и точно сега. Сигурно са направили нещо.
Той погледна през отворената врата към езерото, което вече бе само черна тиня. И тримата знаеха какво са направили друидите. Питаше се защо няма смелост да го каже на глас.
— Може би старият мъж е при тях — каза Ангелика.
— Старият мъж? — Варщайн сбърчи чело.
— Зарутер, нали така се казваше?
— Той е мъртъв — припомни Варщайн, а Франке каза:
— Щях да го позная, ако беше сред тях. Сигурен съм.
Изминаха няколко секунди, преди и двамата да забележат, че бяха говорили с разменени роли. Изведнъж Варщайн бе този, който във всичко се съмняваше, а Франке — този, който знаеше.
Но в това, което каза Ангелика, имаше нещо много важно. За момент Варщайн изпита чувството, че знае отговора на въпроса, защо бяха извикани и къде трябваше да отидат. Но когато реши да посегне към него, той беше изчезнал.
— Излитайте! — нареди Франке. — Към Порера.
Над Лаго Маджоре се въртеше торнадо от светлина. Зелени, сини и жълти светкавици, копия от пламъци и невиждани досега цветове и танцуващи кълба чиста енергия разкъсваха небето. Редът на Нещата бе нарушен. Където досега бяха властвали закони, по-стари от времето, сега се ширеше хаосът и в центъра на този все по-бързо и по-бързо движещ се въртоп се зараждаше нещо ново и в същото време прастаро, което можеше да съгражда и закриля, но притежаваше и могъща разрушителна сила. Времето бе задвижило лоста на Аристотел, за да повдигне света от неговите основи.
Друидите бяха стигнали целта си. Около тях се простираше необичайната гледка на безводното езеро, сива пустош от тиня и загиващи водни растения, мъртви животни и отломки, трупани поколения наред в търпеливите дълбини на езерото. Пред тях бяха островите в северната част на Лаго Маджоре — няколко малки, прилични на яйца парчета суша, които сега се бяха превърнали в подредени в менхиров кръг високи триста метра отвесни скали, издигащи се право в небето като пръсти от гигантска лапа.
Мъжете чакаха. Над главите им борбата между светлината и тъмнината ставаше все по-ожесточена, а около тях илюзията, наричана от хората с името Действителност, започна окончателно да се разпада на парчета. Но това не интересуваше никого от тях. Те просто стояха неподвижно, мълчаливо и търпеливо както онези, на които дължаха знанията си, търпеливо бяха чакали през еони и ери момента, за който никой не знаеше ще дойде ли или не. Бяха най-мъдрите от Мъдрите, може би и най-старите на света — вълшебници и шамани, друиди и лечители, дервиши и факири — имената им бяха много, но определението им бе едно. Бяха Пазителите, Защитниците на прастаро знание, което бе по-старо от хората, по-старо от света, може би по-старо и от Вселената, към която принадлежаха. То бе скрито дълбоко в тях, изплъзващо се от всякакво научно обяснение и всеки човешки разум, неразрушимо и абсолютно като самия живот. Никой от старите мъже не можеше да каже защо е тук и какво го е извикало, но когато дойдеше часът на Решението, всеки щеше да знае какво трябва да прави. Моментът вече не бе далеч. Скоро щеше да дойде. Друидите чакаха…
Полетът към Порера, който при нормални обстоятелства продължаваше десетина минути, се превърна за четиримата пътници в малка вечност, а за пилота и машината — в сериозно изпитание. Вятърът непрекъснато менеше посоката си, после изведнъж утихваше съвсем и в следващата секунда се превръщаше в бушуващ ураган, който мощно разтърсваше хеликоптера и няколко пъти принуди пилота да прави самоубийствени маневри, за да запази машината и хората и нея.
Франке искаше да им покаже от високо дупката, за която досега само бяха слушали от неговите разкази, но бе невъзможно. Турболентните движения бяха твърде силни и след третия неуспешен опит пилотът каза, че е твърде опасно да се приближават повече. Варщайн и другите въздъхнаха с облекчение, но не само, защото машината се носеше от вихъра като сухо листо из въздуха.
По-късно, когато си спомняше, на Варщайн му изглеждаше истинско чудо, че стигнаха Порера. С приближаването им бурята се превърна в някакъв апокалипсис. Воят на вятъра стана толкова мощен, че заглуши рева на моторите и вътре не можеха да си чуят думите. Хеликоптерът непрекъснато се люлееше. Пилотът вече не можеше да държи прав курс. Хеликоптерът ту пропадаше надолу, ту рязко подскачаше нагоре. Корпусът му се разтърсваше от връхлитащите пясък, прах, камъни, дори летящи отчупени клони и изтръгнати от земята храсти, които се носеха из въздуха. Когато най-накрая стигнаха Порера, Варщайн бе бял като тебешир. Чувстваше се зле от непрекъснатото клатене и безумния полет през урагана. Ангелика се притискаше с всичка сила в него, но той не бе много сигурен кой на кого помага.
Хеликоптерът се спускаше все по-ниско. Вече опираха върховете на дърветата. Изведнъж попаднаха в такъв силен вихър, че падането им изглеждаше неизбежно. Въпреки това пилотът не посмя да се вдигне по-нависоко, защото там бурята бе несравнимо по-силна и машината просто щеше да се разпадне на парчета.
Най-сетне стигнаха селото. И тук нещата не бяха по-добри. Бурята бушуваше със същата сила по опустелите улици, блъскаше по покривите и стените и сякаш бе прогонила всичко живо. По заповед на Франке хеликоптерът направи три кръга над Порера, но така и не видяха жив човек. Селището под тях бе пусто.
Хората бяха избягали. Високата колкото човешки ръст решетъчна врата, препречваща единствения вход в селището, зееше наполовина изкъртена. Малката наблюдателна кула до нея бе разрушена, част от къщите по тази улица също. Варщайн видя отнесени покриви, срутени стени и никъде не светеше лампа, никъде не се виждаше движение.
— Къде са всички? — викна силно Ангелика.
Воят на бурята давеше думите и. Франке сигурно се досещаше какво е питала, защото само вдигна рамене. После се наведе към пилота и му изкрещя нещо. Хеликоптерът престана да кръжи и се приближи към малкия площад в центъра. И той бе пуст като всичко наоколо, но в южния му край се виждаше огромен влекач в маскировъчен цвят. И в него явно нямаше никой, защото вратата на шофьорската кабина бе отворена и вятърът я блъскаше с всичка сила. От покрива на огромната, прилична на сандък, машина стърчеше счупена антена.
Варщайн изживя поредните минути, изпълнени с ужас и страх, когато пилотът кацна точно до влекача. Дори тук, между къщите, вятърът бе толкова силен, че хеликоптерът се клатушкаше.
Шумът понамаля малко, когато пилотът изключи двигателя и перките престанаха да се въртят, но машината продължаваше да трепери. Франке разкопча предпазния колан и се изправи.
— Какво сте намислил? — изкрещя Варщайн.
Франке посочи влекача.
— Трябва да отида там. Искам да разбера какво е станало.
— Обезумяхте ли? — викна Ломан. — Няма никой, не виждате ли? Не излизайте! Трябва да се махаме!
— Да се махаме? — Франке поклати глава. — И къде ще отидем?
— Но… — Ломан сконфузено спря.
Франке се обърна към пилота:
