Варщайн, Ангелика и Ломан направиха същото.
За няколко секунди вътре стана много тихо. Никой не говореше, никой не помръдваше, сякаш никой от шестимата не се осмеляваше и да диша. Гледката бе толкова невероятна и ужасяваща! След малко пилотът снижи машината и бавно се заспуска към езерото. Лъчът от прожектора се заби надолу, пробяга по върховете на дърветата и храстите, а след това по блестящата мокра тиня, където трябваше да бъдат водите на Лаго Маджоре.
Езерото го нямаше. На негово място под тях се простираше черна равнина, излязла сякаш от нечий кошмар. Недалеч от мястото, където преди беше брегът, лежаха останките на малък кораб, който явно бе заседнал и след това се бе обърнал върху тинестото дъно.
Пилотът следваше отвесно спускащата се пропаст и след малко се озоваха дълбоко под предишното ниво на езерото. От водата нямаше и следа. Тук-там в мократа тиня проблясваше някоя локва или се стичаше малка вадичка, но езерото просто го нямаше, Франке даде знак на пилота да се връща. Той направи широк кръг и взе да се издига.
— Чакайте! — каза изведнъж Франке. — Върнете се! На юг.
Пилотът безропотно се подчини, макар че заповедта никак не му хареса. Още веднъж се снижиха, този път не толкова много, и застанаха над предишното ниво на водата. Машината продължи в указаната посока.
— Там отпред има нещо — каза Франке след малко.
Никой не отговори. Всички добре виждаха какво бе открил Франке, но никой не можеше да каже какво е. Бе нещо голямо и блестящо. Към шума на роторите се прибави далечен, но мощен тътен, който се усилваше с приближаването им към черната стена.
За втори път през изминалите няколко минути в хеликоптера стана много тихо. Сега тишината бе по- скоро упойваща и това, което видяха в светлината на силния прожектор, притисна шестимата пътници като осезаем физически и душевен товар. Хеликоптерът намали скорост и накрая спря. Измина една минута, после още една и още една.
Ломан пръв наруши тежкото мълчание. Това бяха първите му думи, откакто бяха напуснали тунела. Но те почти се изгубиха в грохота на бушуващите водни маси.
— Е, господин доктор Франке, още ли смятате, че ще намерите научно обяснение за всичко това?
Франке мълчеше. Не можеше да отговори. Не можеше даже да помръдне. Погледът му бе прикован в титаничната искряща стена, издигаща се от двете им страни — стена от вода, широка много километри и висока триста метра, стигаща до края на хоризонта. Вода, която с рев падаше в пропастта и там изчезваше така тайнствено, както бе изчезнала и тази част на езерото, над която кръжаха. Нито риф, нито стена задържаха водата, а само една невидима бариера, създадена единствено от нечие желание тя да бъде тук.
— Връщайте се! — каза след малко Франке.
Мълчаха през целия път обратно към Аскона. Варщайн забеляза, че този път пилотът летеше доста над предполагаемата повърхност на езерото, сякаш се страхуваше, че чудото изведнъж може да се окаже само зрителна измама, и водата да се появи по същия невъзможен начин, както бе и изчезнала.
Откриха мъртвите, когато стигнаха до брега. Първа ги видя Ангелика. Извика задавено и закри устата си с едната ръка, а с другата посочи вляво, на около километър източно от тях. Без изрична заповед на Франке пилотът смени курса и увисна над бойното поле. Защото това под тях бе точно това.
— Сега вече знаете какво се е случило с вашия взвод войници — прошепна Ломан. Думите му бяха изпълнени с горчивина и болка. Варщайн изпитваше същите чувства, смесени с гняв заради безпомощността им.
Не само войниците на Франке бяха намерили смъртта си на брега. По-голямата част от убитите бяха цивилни. Варщайн с ужас установи, че не бяха само мъже. Мнозинството простреляни от картечния огън на войниците бяха жени, деца и възрастни. Дори за Варщайн, който нямаше особени познания по стратегия, не бе трудно да се досети какво се бе разиграло. Войниците се бяха окопали плътно до водата, а нападателите бяха прииждали на вълни от улицата и ги бяха нападнали сляпо, без страх и явно без всякакво оръжие. Той се отказа да брои жертвите, но сигурно бяха стотици. Автоматичните оръжия бяха всявали ужас пред себе си, но в определен момент вече не са могли да помогнат на мъжете в тъмнозелени униформи. Може би накрая са свършили мунициите, помисли си разсеяно Варщайн.
— Слезте по-ниско! — заповяда Франке. В гласа му се долавяше нещо, което накара Варщайн да наостри слух.
— Какво има? Франке неохотно махна с ръка и долепи челото си о страничното стъкло, за да може да вижда по-добре. — Дайте прожектора по-наляво! И опитайте да успокоите машината!
Кръгът бяла светлина послушно се плъзна наляво и спря върху купчина безразборно нахвърляни едно върху друго разкъсани, кървави тела. Варщайн погледна и бързо дръпна глава, но това не помогна. Гледката не изчезна от погледа му.
— Сега бавно се вдигнете! Посока парка. Но много бавно. И движете прожектора!
— Франке, моля ви! — каза Ломан. — Не ви ли стига вече?
— Затваряйте си устата! — Франке съсредоточено гледа няколко секунди под себе си, после каза: — Не са долу.
Варщайн го погледна.
— Кои?
— Те — повтори Франке. — Магьосниците. Вълшебниците или друидите или както искате ги наречете. Не са между убитите.
Той взе силно да ръкомаха към пилота, но не се дръпваше от прозореца.
— Кацнете! Но внимателно и дръжте парка под око!
Машината се отдалечи малко от дърветата и се приземи съвсем близо до убитите войници. Франке скочи от седалката си, още преди да бяха спрели съвсем. Направи жест към Варщайн и Ломан да го последват. Роглер също се надигна от мястото си, но той поклати силно глава.
— Вие останете тук. Наблюдавайте парка и… и нея. Ако само нещо помръдне, предупредете ни. И не се колебайте да стреляте! Виждате какво е станало тук.
Той отвори вратата, излезе навън и нетърпеливо зачака Варщайн и Ломан, които го последваха след кратко колебание.
— Какво значи това? — викаше Ломан, напрягайки всички сили, за да надвика шума на роторите. — Не ви ли е достатъчно това, което видяхте отгоре?
— Трябва да се уверя сам! Трябва да сме убедени, че наистина не са тук!
— Кои „те“?
— Ще ги разпознаете веднага. Говоря ви за вълшебници, разбирате ли? Друиди, индиански шамани, Харе Кришна… Гледайте за мъже в необичайни дрехи.
Ако се съдеше по израза на лицето на Ломан, той сериозно се съмняваше в разума на Франке и хвърли питащ поглед към Варщайн.
— Направете, каквото казва! — изкрещя Варщайн. — Не питайте, просто го направете. И побързайте! Нямаме много време.
Заобиколиха хеликоптера на голямо разстояние и се заеха със зловещата си задача. Макар и жестока, кланицата се бе разиграла на малко пространство. Разстоянието от плажа, което трябваше да претърси Варщайн, не бе широко и сто метра и макар че следващите минути бяха най-зловещите в живота му, те не продължиха дълго. След малко тръгна обратно.
Стигна до хеликоптера заедно с Ломан, който бе побелял като платно. Журналистът трепереше целият и в очите му се четеше ужас, който може би никога нямаше да преодолее напълно. Едно беше да пишеш за насилствената и жестока смърт, да четеш за нея или да гледаш снимки в списание или по телевизията и съвсем друго — да я преживееш.
— Е? Варщайн поклати глава и се обърна към Франке, който също бе приключил с търсенето си и се връщаше. — Нищо. Няма ги там. Ако са убити, то не е тук.
— Живи са — каза Франке. — Сигурен съм, усещам го…
— Така ли? — Ломан явно полагаше огромни усилия да влезе в старата си роля. — И как?
— Вие не сте ги видели, но аз ги видях. Не можах дори да се доближа до тях. Войниците също. Мисля,
