се приближи. Той извади от джоба си карта, разгъна я, внимателно се вгледа в мястото, към което отиваха, и поклати глава. Варщайн не знаеше какво имаше върху картата. За него всичко наоколо бе еднакво. Още преди час бяха напуснали маркирания път, който водеше нагоре към снежната граница.
— Не, не сме. Всъщност вече би трябвало да сме пристигнали.
— Сигурен ли сте, че описанието е вярно? — Варщайн с копнеж си спомни за малкия хеликоптер, който винаги стоеше на разположение на строителния обект. С него щяха да стигнат дотук само за някакви си десет минути. Но след всичко, което бе чул за странния тип на име Зарутер, със сигурност щяха да го прогонят, ако бяха пристигнали с шумната машина. А и щеше да му трябва разрешението на Франке, за да ползва хеликоптера.
— Абсолютно сигурен. Аз самият още не съм идвал тук, но долу в селото всички го познават. Сигурно отдавна ни е видял и сега ни наблюдава. — Той огледа наоколо с погледа на кавалерист, който ясно съзнава, че апачите го следят, но той просто не може да ги види.
— Ами да продължаваме тогава — въздъхна Варщайн. Разбра, че бяха направили грешка, спирайки. Когато човек бе толкова уморен като него, тръгването изискваше огромно усилие, което поглъщаше малкото сила, спечелена през почивката. Хартман явно имаше трудности със сгъването на картата. Ругаеше и се опитваше да се пребори с хартията, която правеше всичко друго само не и това, което той искаше. В един момент изведнъж послушно и сякаш с някакво вълшебство като че ли сама се сгъна и изчезна в джоба на якето му.
— Проклета техника! Защо глупакът не живее като всички разумни хора на нормална улица в града? Варщайн не бе много сигурен дали тези думи не се отнасяха отчасти и за него и затова предпочете да не казва нищо. Хартман не би се осмелил да го критикува открито, но, разбира се, му бе ясно, че тайничко никак не му се искаше да посещава Зарутер. Бе прочел няколко пъти протоколите от разпитите и знаеше, че Хартман бе свършил работата си безупречно. Нямаше много неща, за които да пита Зарутер. Във всеки случай не и такива, които и най-малко да оправдаваха изкачването дотук.
Но не бе дошъл тук да задава въпроси на Зарутер. Това можеха да свършат и хората на Хартман, а в краен случай и полицията в Аскона — и то по-добре от него. Варщайн не бе забравил лудия самотник, макар че бяха изминали две седмици, откакто го видя за последен път. Не бе забравил и странния начин, по който го гледаше, преди да влезе в тунела. Това бе истинската причина, поради която двамата с Хартман бяха тук. Разбира се, не можеше да говори с никого за съмненията си, но дълбоко в себе си бе убеден, че Зарутер знае много повече за странните случки в планината, отколкото всички те заедно.
— Мисля, че е тук отпред — Хартман вдигна лявата ръка пред лицето си и посочи с другата пред себе си. Варщайн проследи с поглед посоката, но му трябваха няколко секунди, докато разбере какво бе открил Хартман — първо, нещото, което той сочеше, бе на около половин километър разстояние и второ, малката планинска хижа бе така покрита с мъх и разни пълзящи растения, че бе практически невидима. Даже и при внимателно вглеждане трудно можеше да се различи къде свършваше скалата, на която се опираше хижата, и къде започваха дъските и покривът. Къщата не бе голяма и имаше само един прозорец. От покрития с груби плочи покрив стърчеше нисък комин. Самата хижа бе построена от напряко подредени дънери, дебели най-малко тридесет сантиметра, като фугите бяха замазани с хоросан. Варщайн се запита как бяха попаднали тук тези дървета, защото докато идваха насам, не видя нищо, по-дебело от китката на ръката му.
— Странно — промърмори той.
— Какво? — Хартман се обърна към него, без да спира. — Да не би да сте си я представяли другояче?
— Не, точно обратното.
Малката постройка толкова много отговаряше на представата му за дома на отшелник, че му стана смешно. Всичко отговаряше на клишето: от грижливо подредените насечени дърва за огрев пред вратата до малката дъсчена тоалетна на гърба на къщичката. Още бяха далеч, за да се види, но Варщайн бе сигурен, че Зарутер бе издълбал малко сърце във вратата.
— Нали ви казах, че е смешно човече — продължи Хартман. Варщайн със задоволство забеляза, че и неговото дишане вече не бе така спокойно и равномерно, както досега. — Не чакайте много от него. От отговорите му на моите въпроси косата на човек може да се изправи.
— Изглежда е жилав човек — каза Варщайн, дишайки тежко. — На колко години е, казахте?
— Никой не знае точно. Някои казват, че е на годините на планината. — Той се изсмя, но усмивката му се изкриви в гримаса, когато видя ужасения поглед на Варщайн. — Във всеки случай е на доста години. Поне на осемдесет.
— Мили, Боже, и всеки ден изминава това разстояние само за удоволствие?! Ако трябва да продължа още само един километър, ще получа инфаркт!
— Тези стари отшелници наистина са много жилави — потвърди Хартман. — Но така и трябва да бъде — иначе нямаше да са толкова стари.
Приближаваха към къщата. Варщайн погледна към прозореца, за да различи някакво движение, но в малката хижа нямаше никакъв знак за живот.
— Какво ще правим, ако не е там? — попита Хартман. Погледите на Варщайн не му бяха убягнали.
— Ще чакаме. Независимо колко дълго. Хич не ми се иска да съм извървял целия път напразно.
В очите на Хартман ясно се четеше въпросът защо въобще го бяха направили. Но той се въздържа да го изрече на глас и двамата мълчаливо извървяха остатъка от пътя. Варщайн почука, но бе твърде изтощен, за да чака дълго за отговор. Вратата беше отключена, те се поколебаха малко, но накрая влязоха.
Вътрешността на хижата се състоеше от едно-единствено изненадващо голямо помещение, така че веднага можаха да разберат, че Зарутер не си е у дома. Варщайн уморено се заклатушка към грубата дървена маса, която заедно със столовете и широката камина заемаше почти половината от мястото. Изтощението го покри като оловен плащ, но вече бе приятно, като след тежка работа, която най-накрая си свършил. Нямаше да направи повече крачка, ще седи тук, докато стане на осемдесет и се вкамени.
Варщайн се наслади на усещането, че повече няма да върви, след това отвори очи и се огледа около себе си. През единствения прозорец не влизаше много светлина, но бе достатъчно, за да се потвърди първото му впечатление: отвътре хижата бе много по-голяма, отколкото отвън. Само три стени бяха от дърво. Задната стена бе всъщност масивна скала и Зарутер — или който и да бе, който е построил къщата — бе издълбал метър и половина от нея, за да спечели пространство. Гледката бе толкова странна, че Варщайн забрави умората си и стана, за да разгледа отблизо задната част на помещението. Стената бе съвършено права и гладка и изглеждаше като покрита с изкуствена материя. Варщайн вдигна ръка и докосна камъка в първия момент толкова предпазливо, сякаш пипаше печка, за която не бе сигурен дали не е включена. Камъкът бе съвсем обикновен. А как иначе? Какво очакваше?
— Това е лудост — промърмори той.
— Какво? — попита Хартман.
— Това тук — Варщайн посочи скалата и се обърна към Хартман. — Издълбал е почти два метра от стената.
— За да спечели място, предполагам. Какво е толкова невероятно?
— Невероятно е, защото това тук е твърд като стомана гранит — каза Варщайн. — Не мислите ли, че е било по-просто да построи тези два метра отвън?
За момент Хартман изглеждаше съвсем объркан, после се отърси от мисълта за това, което му предлагаше Варщайн, и попита:
— Добре, какво ще правим сега? Зарутер не е тук.
— Ще дойде — отвърна троснато Варщайн. Опита се да се овладее, за да не се насочи разочарованието му от напразното идване към Хартман.
— Може и да се забави. Тук не може да е отишъл до будката за цигари или до пощата. Днес може и въобще да не се появи.
— Глупости! Ако беше така, щеше да заключи вратата.
Хартман не каза нищо, отиде до вратата и я отвори. Варщайн разбра какво искаше да му покаже — вратата нямаше ключалка.
— Колко можем да чакаме? Имам предвид да се върнем долу по светло?
Хартман погледна часовника си и измери Варщайн с поглед, сякаш се опитваше да отгатне настроението
