smoking“. Успя да дръпне два пъти, преди стюардесата отново да дойде и да го накара да я загаси.
Лошото време се задържа и докато кацаха. Облаците се разкъсаха в последния момент, но Варщайн и без друго нищо не видя от кацането. Седеше вдървен и със стиснати устни, докато усети, че опряха в земята. Когато отвори очи, срещна погледа на Ангелика. Този път в очите и искреше игриво пламъче.
— Какво е толкова смешно?
— Нищо, само че вие мъжете не се ли смеете, когато при вида на мишка жените скачат върху масата?
— Аз не съм се качил на маса.
— Но ти се иска да се пъхнеш под нея, нали?
Той се засмя против волята си.
— Вярно, така е. Напомни ми като си тръгнем, да си взема масичка. Малка, сгъваема.
— Вие двамата няма ли да престанете да дърдорите глупости? — ядосано попита Ломан.
— Забравихте да кажете „на мои разноски“ — кротко допълни Варщайн.
Ломан го прониза с поглед, но нищо не каза.
Машината спря и понеже бяха единствените пътници в първа класа, първи слязоха. Не ги очакваха почти никакви митнически формалности, защото имаха много малко багаж. Паспортният контрол се състоеше в отегчен поглед в паспортите им, за който дори не забавиха крачки.
— Изчакайте тук — каза Ломан. — Наел съм кола. Само ще погледна къде е гишето на ОЙРОПКАР.
Той изчезна, без да дочака отговора им. Варщайн и Ангелика отстъпиха крачка встрани, за да направят място на идващите след тях пътници.
— За какво, по дяволите, му е автомобил? — попита Варщайн. — да не би да иска да пътуваме с кола до Аскона?
— Защо не?
— А защо, мислиш, пет години дълбахме планината? За да има железопътна връзка с…
— Тунелът е затворен — прекъсна го Ангелика.
Варщайн премига:
— Как така?
— Не знаеше ли? — Ангелика бе искрено изненадана. — Мислех, че си следил развитието на нещата по телевизията.
— Не всичко. Не, не е възможно. Не могат да затворят отсечката до Аскона за цяла седмица. Движението в цяла Швейцария ще бъде блокирано!
— Точно това се случи. Само не казвай, че нищо не знаеш!
Той наистина не знаеше, но всъщност не трябваше да се изненадва — това бе просто следващата фигура от мозайката, която точно пасваше на мястото си.
— И какво е обяснението?
Ангелика вдигна рамене и се замисли.
— Може би искат да се уверят, че експлозията не е повредила тунела.
— Това е смешно! И какво са използвали така наречените терористи? Атомна бомба?
— Влакът наистина изглеждаше зле — напомни Ангелика.
— При експлозия, увредила тунела така, че да го затворят, от влака не би трябвало и помен да остане. Има някаква друга причина за затварянето.
Зад тях се чуха възбудени гласове, но не се различаваха отделни думи. Тласкан от любопитството си, Варщайн се обърна.
Митничарят се събуди от унесеността си, но не бе чудно — при вида на трите пъстро облечени фигури, пристигнали явно със същия самолет като Варщайн, Ангелика и Ломан, всеки би се събудил.
Бяха негри. Кожата им не бе просто кафява, а наситено черна, каквато рядко се среща дори при чистокръвните африканци от стотно поколение. Главите им бяха обръснати, но така осеяни от церемониални и племенни знаци, че сякаш бяха със странни прически. И тримата бяха загърнати в пъстри одежди, които се различаваха по фигурите и шарките си, но, общо взето, си приличаха. Не бе нужно човек да е етнолог, за да разбере, че са племенен вожд и двамата му шамани или поне нещо от този род. Макар че не бе никак топло, мъжете не носеха никакви обувки. Този, когото Варщайн прецени като вожд, се подпираше на дълго около два метра копие с дървен, остър като бръснач връх. Варщайн се запита как е успял да мине с него през охраната.
— Май имат проблеми с паспортите си — предположи Ангелика.
— Сигурно, макар да е учудващо, че изобщо имат паспорти.
— Бедничкият митничар явно има същия проблем — Ангелика посочи към стъписания чиновник, който със съвсем безпомощен вид прехвърляше документите ту в едната, ту в другата ръка.
— Някой трябва да му помогне — каза Варщайн.
— Само трябва малко да опресня знанията си по суахили — отвърна Ангелика. — Малко съм го позабравила.
Наблюдаваха още малко странната тройка, докато обезсърченият чиновник се предаде и ги пропусна да минат. Варщайн гледа след африканците, докато тълпата ги погълна.
Само секунда след това усмивката изчезна от лицето му и то се вкамени. До този момент не го бе смятал за възможно, но сега усети как пребледня.
— Какво ти е? — попита Ангелика разтревожено.
— Франке. — Не бе сигурен, че гласът му се подчинява.
— Какво?
Без да каже дума, Варщайн посочи мъжа с посивяла коса и добре скроен костюм, който с енергични крачки се приближаваше към тях. Беше Франке. Изглеждаше малко уморен и облечен по начин, който Варщайн не очакваше от него, но беше той. И се движеше към тях не случайно, а съвсем целенасочено крачеше към Варщайн.
— Това ли е Франке? — попита Ангелика.
В първия момент въпросът се стори на Варщайн направо смешен. Но после се сети, че тя не познаваше Франке. Въпреки цялата олелия в пресата тогава, той бе успял да запази лицето си от пресата. Доколкото му бе известно, нито една негова снимка не се бе появила във вестниците.
Не успя да отговори на Ангелика. Франке застана пред тях и едва сега Варщайн видя, че не бе дошъл сам. Придружаваха го двама яки мъже в евтини костюми и със слънчеви очила, на които от петдесет метра им личеше, че са платени бодигардове.
— Варщайн! — започна Франке. Говореше високо, недружелюбно и не си и направи труда да ги поздрави. — Мислех си, че последния път доста недвусмислено ви казах, че не искам да ви виждам в тази страна.
— Франке, откъде…откъде се появихте?
— Мога да ви отговаря, че случайно минавам оттук, но няма да е вярно. Истината е, че идвам заради вас, скъпи приятелю. И това не ме радва особено.
Варщайн изгледа последователно него и двамата му придружители. Отблизо изглеждаха още по-тъпи, но и още по-опасни.
— Да не би да са ви включили напоследък в списъка за заплати на мафията, Франке? — Варщайн бе преодолял първоначалния шок от внезапното появяване на Франке.
— Казах ви, че не съм в особено добро настроение. Спестете си шегите за някой по-достоен за хумора ви. Какво правите тук?
— В отпуск съм — отвърна троснато Варщайн.
— Колко смешно! — Франке отмести поглед от него и изпитателно огледа Ангелика. — Може би и вие сте тук в отпуск, госпожо Бергер? Съвсем случайно, разбира се?
— Знаете името ми?
— Знам всичко, което трябва да знам. Това явно не се отнася за вас. Иначе щяхте да знаете, че не е особено препоръчително да се движите около Варщайн. Той носи нещастие, знаехте ли? Повечето от тези, които са били около него, много или малко са пострадали. Спомнете си за вашия мъж.
Ангелика се стресна.
— Вие…
