ни спре.
— Ще има да взема! — каза ядосано Варщайн. — Тук сме в Швейцария, не в Русия. Господата швейцарци може и да са малко странни, но въпреки всичко това е свободна държава и никой не може да ни спре да отидем, където поискаме.
— Но може да ти попречи да се приближиш до планината!
— Не може! — заинати се Варщайн. Докато Ангелика се грижеше за болната ръка на Ломан, той много внимателно бе прочел писмото на Франке. — Забранено ми е да влизам на територията на строителната фирма — каза той натъртено, — а не на планината. Чак такава власт няма.
— Като че ли не го интересува особено какво му е разрешено и какво не.
Ангелика извади пакет цигари и щракна запалката, но вятърът бе толкова силен, че угаси пламъка. Тя опита седем-осем пъти и накрая се предаде.
— Допускам, че ще се опита да ни спре по някакъв начин.
Варщайн мислеше същото. Дори нещо повече — бе сигурен, че Франке им е подготвил някаква коварна изненада. Само че не го беше страх. Бе дошло време да застане срещу него и да си изяснят нещата веднъж завинаги. Мисълта за Франке го накара да си спомни за един въпрос, който му се искаше да зададе.
— Защо отхвърли предложението му?
— Чие предложение?
— На Франке — търпеливо отвърна Варщайн. Ангелика много добре знаеше за какво говори. — Предложи ти да ти помогне да намериш мъжа си.
— Не говориш сериозно, нали?
— Напротив. На твое място бих приел. Дори и да казва истината, че не знае къде е мъжът ти, все пак има много повече възможности да го открие, отколкото аз или Ломан. Освен това ти не си се карала с него.
Ангелика мълча доста време, но лицето и издаваше какво става вътре в нея. Извади нова цигара и този път се бори със запалката, докато накрая успя.
— Кой ти е казал, че не съм?
— Само допреди час не го познаваше!
— Човек може да се кара и с някого, когото въобще не познава — каза тя нервно.
— Той лъже!
— Знам. Но ти откъде знаеш?
— Той твърди, че не знае къде са Франк и другите, но това не е вярно. Знае много добре!
— Откъде си сигурна? — Варщайн наостри слух.
— Защото знам! — Ангелика избягваше погледа му и нервно дърпаше от цигарата.
— И как разбра? — не се отказваше Варщайн.
— Не знам къде е Франк — отвърна тя, бе да го гледа. — Но знам къде са най-малко трима от останалите. А е близо до ума, че другите са наоколо. Или не мислиш така?
— Къде са? — Варщайн не бе много изненадан, но бе отчаян и ядосан. В самолета мълчаливо бе дал дума, че ще бъде откровен с нея, и се надяваше това да е взаимно, но явно е постъпил доста наивно.
— В Аскона. Не точно там, а в едно село наблизо. Видели са ги там. Ломан ги е открил. А щом той знае, няма как и Франке да не знае.
— Защо не ми каза нищо?
— Защо? Защо! — Тя хвърли ядосано цигарата на земята и я стъпка с тока на обувката си. — Ако си забравил, нека ти припомня, че вчера ме изхвърли от жилището си. Нямах никаква възможност да ти кажа!
— Значи имаше възможност да ми съобщиш, че мъжът ти е изчезнал, и да ме молиш да ти помогна да го намериш, — Варщайн едвам се сдържаше да не се разкрещи, — но нямаше възможност да ми кажеш това? Започвам да се питам какво търся тук. Прочете отговора в очите и и направо побесня. — Ломан. Тя гледаше на другата страна.
— Той искаше да дойда, нали?
Прииска му се да я сграбчи и да я обърне към себе си, за да го погледне в очите. Но гневът му се изпари, преди още да е вдигнал ръка.
— Това беше условието, за да ти помогне, нали? Да дойда с теб. Надява се на малка сензация, да грабна камък и да счупя главата на Франке!
— Все ми е едно какво иска Ломан — каза Ангелика. Обърна се и го погледна, макар че и беше много трудно. Варщайн го долови по изражението на лицето и. — Не го прави, за да намеря Франк. Ти си прав, ако беше заради това, изобщо нямаше да си му нужен — каза тя с твърд глас.
— Колко вълнуващо! А на теб за какво съм ти? Да отклонявам вниманието на Франке, може би?
— Ти веднъж вече им помогна…тогава. Сигурно ще успееш и сега…
— Онова беше друго нещо! За Бога, изобщо не знам какво съм направил, ако въобще съм го направил. Може и да е било чиста случайност. Просто бях първият, който стигна до тях. А можеше да е всеки друг.
— Но не беше! — упорстваше Ангелика. — И за каква случайност ми говориш? Питам се дали изобщо има такова нещо.
Първо се бе изпарил гневът му, а сега и разочарованието. Продължаваше да се чувства наранен и сигурно щеше да му е нужно дълго време, докато преодолее това чувство, но изведнъж я разбра. Това, което толкова много го бе разгневило, Ангелика не бе направила заради някакви свои сметки, а просто от отчаяние. Бе като удавник, който се хваща за всяка сламка. На нейно място и той сигурно щеше да постъпи точно така.
— Сигурно много обичаш мъжа си?
— А, Ломан се връща. Но без кола!
Варщайн изненадано се обърна. Ломан наистина се връщаше от същата посока, в която бе изчезнал, целият прогизнал от дъжда и с изражение на лицето, в сравнение, с което небето над града изглеждаше направо ведро.
— Какво става? — попита Варщайн. — Къде е колата?
— Добър въпрос. Ще го задам на глупавата кокошка от сервиза. И Бог да и е на помощ, ако няма под ръка най-гениалното оправдание на века!
Той профуча край Варщайн и Ангелика, без дори да удостои с поглед багажа си, и за малко да се блъсне в автоматичните врати, които се отваряха доста по-бавно.
Варщайн взе куфара и чантата му и тръгна след него. Макар че вървяха доста бързо, Ломан бе вече на гишето, когато двамата дойдоха. Гласът му се чуваше поне на трийсетина метра.
— Не е никак весело, повярвайте ми! На този ключодържател пише ли място 2133? И аз отидох точно там! Само че няма никаква кола! — Той ядосано разклати ключовете пред лицето на млада жена, облечена в зелената униформа на фирмата за автомобили под наем. Тя внимателно го слушаше, но не изглеждаше особено впечатлена от изблика на гняв на клиента си. Сигурно бяха свикнали на подобни сцени. Изчакваше го спокойно да свърши тирадата си.
— Сигурна съм, че е недоразумение, което бързо ще изясним. Ако може да получа клю…
Ломан трясна ключовете на тезгяха. Младата жена ги взе с неподвижно лице, хвърли бегъл поглед на табелката и написа нещо на компютъра си.
— Да, ето…
— Глупаво недоразумение, надявам се? — обади се ехидно Ломан.
— Страхувам се, че не. Колата е била повредена.
— Моля? — не повярва Ломан.
— Искахте бялото БМВ, нали? Страхувам се, че колата вече не е при нас. Много съжалявам, но преди половин час някой я е блъснал на паркинга, давайки заден ход. Закарали са колата в сервиз.
— Не може да бъде! — възмутено викна Ломан. — Вчера от Мюнхен…
— Вчера вечерта всичко беше наред — прекъсна го жената. — Също и преди един час, когато взехте документите. — Тя продължаваше да е невъзмутимо спокойна, докато Ломан вече щеше да се пръсне.
— Вие майтап ли си правите с мен? — просъска той.
— В никакъв случай. Страшно съжалявам. Опитваме се да изпълняваме желанията на нашите клиенти,
