но подобни случаи се наричат форсмажор и тогава сме безсилни. — Тя взе ключовете и ги пусна в едно чекмедже. — Ако сте предплатили, ще ви върнем сумата.
Лицето на Ломан приличаше на презрял домат, но за голямо учудване на Варщайн той все още се владееше.
— Добре… Дайте ми тогава друга кола.
— Съжалявам, страхувам се, че…
— Не е нужно да е бяло БМВ — прекъсна я Ломан. Гласът му звучеше заплашително ниско. — Ще се примиря и с ЛАДА на бели и зелени карета. Но само по-бързо!
— Страхувам се, че ще трябва да ви разочаровам. БМВ-то беше последната ни кола.
— Моля? — Ломан едвам си поемаше дъх и приличаше на риба на сухо.
— Имахте голям късмет, че изобщо го получихте. От една седмица насам всичко е заето. Наистина много съжалявам!
— Край, стига вече! Искате да ми кажете, че нямате кола за мен?! Въпреки че запазих по телефона и получих потвърждението ви?
— Престанете! — намеси се Ангелика. Искаше по някакъв начин да изглади ситуацията, преди Ломан съвсем да избухне. И без друго вече привличаха погледите. — Не сме претенциозни. Дайте ни просто някаква — може в краен случай и малко поочукана и издраскана.
— Съжалявам! — не се предаваше жената в зелена униформа, но гласът и сега бе малко по-любезен, отколкото преди. — Наистина всичко е ангажирано.
— Не, тия не ми минават! Искам да говоря с шефа ви, веднага!
— Оставете, Ломан! — обади се спокойно Варщайн.
Ломан го изгледа с отровен поглед и отново се обърна към жената зад тезгяха.
— Ясно ли се изразих?!
— Шефът ми няма да ви каже нищо по-различно, но щом като искате… — Тя вдигна телефонната слушалка и без да набере никакъв номер, започна тихичко да говори.
— Сега ще видим! — каза заканително Ломан. — Аз съм от пресата и шефът ви сигурно няма да е особено щастлив, когато разкажа за опита си с вашата фирма!
— Престанете, Ломан! — обади се уморено Варщайн. — Още ли не сте разбрал?
— Какво?
— Няма да ни дадат кола. Нито тук, нито при някоя друга фирма в града. — Говореше нарочно по-високо и с ъгъла на окото си наблюдаваше жената зад тезгяха. Тя се владееше много добре, но все пак не достатъчно, за да потисне лекото трепване на раменете. Бе уцелил в десятката.
— И защо? — поинтересува се Ломан.
— Това е почеркът на Франке.
— Не ставайте смешен! Той може и да има достатъчно влияние, и пари, за да си наеме няколко биячи, но чак подобно нещо…
— Искате ли да се обзаложим? Следващата ми социална помощ за вашата месечна заплата?
Преди Ломан да му отговори, от другата страна на тезгяха се появи мъж в тъмен костюм. Ломан победоносно тикна журналистическата си карта под носа му.
— Вие ли сте шеф на тази сладкарница тук? Тогава чуйте какво ще ви кажа…
Варщайн нямаше намерение да го слуша — знаеше как ще свърши разговорът. Ломан само си губеше времето.
Оказа се прав. Шефът на фирмата не се трогна нито от унищожителните тиради на Ломан, нито от напразните опити на Ангелика изглади положението. През цялото време бе вежлив, но въпреки това те не получиха кола. Накрая резултатът бе такъв, какъвто предсказа Варщайн.
— Много съжалявам — каза директорът, — но откакто железопътната връзка е прекъсната, сме ужасно натоварени. А и това ужасно време… — той въздъхна тежко. — Страхувам се, че не мога да ви помогна.
— Обзалагам се на всичко, че ще получим дузина коли, ако се обадя под фалшиво име на някоя фирма — промърмори Ангелика. Директорът явно бе чул думите и защото за момент я изгледа объркано и като че ли ужасено, но в крайна сметка предпочете да се направи, че нищо не е чул.
Силно ядосани, тримата се отдалечиха на няколко метра от гишето.
— Това не може да бъде! — не се предаваше Ломан. — Този доктор Франке започва постепенно да си навлича моя гняв.
— А мен полека-лека започва да ме дострашава — призна си Ангелика. — Кой, по дяволите, е този човек?
— Тя погледна към Варщайн, но той само безпомощно вдигна рамене. Знаеше, че Франке има невероятни връзки, но това, което стана сега…
— Е, какво ще правим? — попита Ангелика.
— Какво можем да направим? — изръмжа Ломан. — Ще вземем такси.
— До Аскона?
— Глупости! — отвърна троснато Ломан. — Човекът, когото търся, живее тук в Женева. По-точно, на няколко километра извън града. А после ще видим… Освен, ако този Франке не е подкупил и таксиметровите шофьори в града, разбира се.
След всичко, което се случи, Варщайн не би се учудил и на подобно нещо, но не стана така. Заради лошото време трябваше да почакат още около десетина минути, преди да дойде кола, но с това неприятностите дотук свършиха. Варщайн облекчено въздъхна, когато най-после седнаха в таксито и потеглиха.
Само секунда по-късно нещо така неочаквано силно го блъсна, че той полетя напред, удари се в предната седалка и за малко не падна от мястото си. Гумите изсвистяха и колата се закова на място. Варщайн се изправи и видя причината за внезапните спирачки: фигура, облечена в черен кафтан, с тюрбан на главата и черно прозрачно фередже върху лицето. Мъжът бе излязъл на пътя, без да се огледа. Сега стоеше и гледаше таксито по-скоро объркано, отколкото уплашено. Мъжът явно не разбираше с какво се е разминал.
Шофьорът се опита да му помогне все пак да разбере, защото свали стъклото на прозореца и подхвана невероятен репертоар от псувни и проклятия, при това на какви ли не езици. Варщайн слушаше с удоволствие и по едно време се намеси:
— Не мисля, че ви разбира. Защо просто не продължите? Искаме да пристигнем все пак още днес, ако е възможно.
Шофьорът му хвърли ядосан поглед в огледалото, но вдигна стъклото и продължи, без ни най-малко да се е успокоил.
— Проклети камилари! Да си стоят в пустинята, щом като не знаят как да се държат на улицата!
Даде газ и за малко не се удари в друга кола, когато се включи в потока, без да изчака. „Толкова по темата улично движение“ — помисли си с ирония Варщайн. Съвсем автоматично се обърна назад и погледна колата, която за малко не блъснаха. Беше син фиат, много голям автомобил и шофьорът сигурно здравата се е изплашил, защото изостана повече, отколкото бе нужно. Въпреки лошото време караше без светлини. Вината за произшествието, което им се размина, може би нямаше да е само на техния шофьор.
— От няколко дни градът сякаш съвсем е превъртял — възбудено продължаваше шофьорът. — Първо това отвратително време, после тези побъркани, които изведнъж изпълниха улиците…
— Какви побъркани? — попита Ломан.
— Какви… камиларите, разбира се! Нали преди малко сам видяхте! Сега само катастрофа ми липсва!
— Искате да кажете, че този арабин не е единственият? — Варщайн не харесваше шофьора, но думите му го накараха да наостри уши.
— Съвсем не! На доста неща вече съм свикнал, но това от няколко дни насам вече е върхът! Човек може да си помисли, че всички луди на света са си определили среща тук. А на всичкото отгоре вчера пристигна и цяла дузина от онова братство Харе Кришна. Почти блокираха летището, защото изведнъж решиха да медитират или как там го наричат. И точно пред главния вход! Просто си стояха и не се помръдваха. Никой нито можеше да влезе, нито да излезе.
