— И вие ли го усещате? — попита Варщайн.
Объркването в погледа на Хартман стана още по-голямо, но той прояви разбиране и гледа няколко секунди в същата посока.
— Мъжете са нервни. Настроението никога не е било толкова лошо като сега. Но нищо чудно — тук станахме като в затвор. Сигурно ще превъртим.
Казаните думи прозвучаха на Варщайн почти смешно от устата на човека, който бе едва ли не пазачът в затвора. Но се отказа да обяснява, че не точно това е имал предвид с въпроса си. Ако Хартман наистина не усещаше нищо от зловещата тъмнина на планината, толкова по-добре. Може би ще дойде момент, когато ще е важно да знае, че в целия хаос има някъде някой, който е имунизиран срещу отровата на планината. Варщайн си мислеше, че каквото и да се случи, Хартман няма да се повлияе от него.
Беше се излъгал. Хартман продължи така още половин година, но после Гридоне взе и него.
Когато излязоха на магистралата, водеща извън града, сами се убедиха в това, което каза шофьорът — че времето съвсем се бе объркало. Проливният дъжд секна. Облаците се разкъсаха и слънцето така силно блесна от ясното небе, че от улиците започна да се вдига пара. И всичко стана само за секунда.
— Невероятно! — възкликна Ломан, който седеше на мястото до шофьора и полагаше големи усилия да отрови въздуха в колата с цигарен дим. — За първи път виждам такова нещо!
Шофьорът спря чистачките, а след това с демонстративно движение включи вентилацията. Леденостудена въздушна струя удари Ломан в лицето. Той примига и дръпна силно от цигарата си.
— Така е от седмица — каза шофьорът. — Онзи ден падна градушка — буквално от ясно небе. Поклати глава и с нескрито движение погледна към табелата „Моля не пушете“, която бе точно срещу Ломан.
Журналистът погледна в същата посока и се ухили. Знаеше, че шофьорът няма да каже нищо, защото от този курс щеше да спечели повече, отколкото друг път за цял ден.
— Кога започна така? — попита Варщайн.
— Кое, времето ли? — Шофьорът се замисли за момент. — Може би точно преди седмица. Да, така беше.
— В деня, когато е станал атентатът срещу влака. — Ангелика изрече на глас това, което и той мислеше. — Мислиш ли, че може да значи нещо?
— Едва ли — отвърна бързо и доста по-високо Варщайн, гледайки предупредително към шофьора. Той сигурно бе свикнал с всякакви луди, които обсъждаха световните проблеми в колата му. Но все пак трябваше да бъдат по-предпазливи.
Факт беше, че нещата стояха точно така, както каза Ангелика. Не се и съмняваше, че появата на тези феномени не е никак случайна. Освен това той самият вече бе преживял подобно нещо.
През останалата част от пътуването, което продължи още около двадесетина минути, говориха за незначителни неща. Времето се промени още два пъти и когато накрая стигнаха до малка жилищна кооперация в едно предградие на Женева, отново валеше.
Ломан плати на шофьора и го помоли да изчака. Слязоха и притичаха свити под дъжда до къщата. Имаше шест звънеца, два от които бяха с еднакви имена. Ломан натисна единия от тях и нетърпеливо запристъпва от крак на крак. Сградата нямаше навес и дъждът безпрепятствено се лееше върху тях. Вече не плющеше като преди, а валеше с малки, ситни капчици и беше леденостуден. Треперещ, Варщайн се огледа наоколо. Обстановката приличаше на самата къща — проста, дребнобуржоазна и малко позанемарена, но все още не съвсем западнала. От другата страна на улицата имаше еднакви къщи на по етаж и половина, подредени една до друга и с малки, също абсолютно еднакви градинки отпред. Варщайн се опита да си представи как се живее в подобна обстановка и мисълта за това го ужаси.
Нещо във вида на отсрещната улица го смущаваше, но не можа да определи какво е, защото се чу леко жужене и вратата се отвори. Тримата побързаха да се скрият от дъжда и влязоха в тесен, миришещ на застояло вход, потънал в полумрак. Ломан напразно търси ключа за осветлението и накрая тръгнаха така нагоре по стълбата. Дървените стъпала скърцаха под краката им.
Двете жилища с еднакви имена бяха на горния етаж. Вратите бяха затворени и Ломан за миг застана объркано отпред. В следващия момент протегна ръка да натисне звънеца. Вратата с отвори половин секунда, преди да докосне бутона. Срещу тях застана бледо женско лице с вдигната на строг кок коса.
— Да?
— Добър ден — каза усмихнато Ломан с такъв приятелски глас, че Варщайн и Ангелика си размениха изненадани погледи. — Казвам се Ломан. Надявам се, че не съм сбъркал адреса. Имахме уговорена среща с господин Хуерзе.
— Това е баща ми — жената посочи отсрещната врата. — Но не приема гости. Сигурно сте се заблудили. — Погледът и се плъзна бързо и недоверчиво по лицата на Варщайн и Ангелика и отново се върна на Ломан. — За какво става дума?
— Това ще обсъдя с баща ви — отвърна Ломан. — Сигурен съм, че ще ни приеме. Вчера говорих с него по телефона. Както казах, знае, че ще дойдем.
— Въпреки това не мисля, че…
Вратата на отсрещната страна на коридора се отвори и двамата едновременно се обърнаха натам.
— Какво има, Изабел? Гости ли имаме?
— Господин Хуерзе? Ломан се приближи с протегната ръка към мъжа и пое неговата. — Казвам се Ломан, сигурно си спомняте — говорихме два пъти по телефона.
Хуерзе примига. Очите му, които явно бяха силно късогледи и едвам различаваха човека срещу него, фиксираха Ломан по странен безпомощен и объркан начин.
— Ломан? Ах, да…вие…вие сте онзи германец, нали? — Той отстъпи крачка назад и ги покани да влязат. Дясната му ръка още държеше тази на Ломан. — Да, сега си спомних. Казвате, че имаме уговорка? За днес, така ли?
— Малко позакъсняхме — каза Ломан с извинителна нотка в гласа и пусна ръката на домакина. — Това са доктор Варщайн и госпожа Бергер, мои колеги. Надявам се, нямате нищо против, че ги взех със себе си.
Зад тях се затвори врата. Дъщерята на Хуерзе се приближи с бързи крачки и застана на пътя на Ломан.
— Не мисля, че баща ми може да говори с вас точно сега. Може би ще ми обясните за какво става въпрос.
— Моля те, Изабел, всичко е наред — обади се баща и. Гласът му звучеше много тихо и безсилно, за разлика от енергичния тон на дъщерята. — Хората са от университета. Имат няколко важни въпроса.
— От кой университет? И какви са тези въпроси? — искаше да знае дъщерята. Когато Варщайн видя нея и стария човек един до друг, му бе много трудно да повярва, че са баща и дъщеря. На пръв поглед си приличаха, но всъщност бяха много различни. Хуерзе бе прегърбен, безпомощен стар човек, на който по поведението и лицето му личеше, че отдавна е капитулирал пред живота, а дъщерята бе много будна и недоверчива. Варщайн веднага разбра, че бе грешка да я лъжат. Каквато и история да бе измислил Ломан, за да влезе при Хуерзе, нямаше да мине пред дъщеря му.
Самият Ломан явно също го бе разбрал, защото се опита да поправи думите на стареца.
— Не съм директно в университет, но работя за едно научно списание и…
— Репортер? — Изабел посегна да затвори вратата. — Не искаме да имаме нищо общо с репортери!
— Вие ме разбирате съвсем погрешно! Аз работя в научно списание, пиша статии по научни проблеми, разбирате ли? С колегите ми се интересуваме от това, което е станало в Аскона и…
— Не искаме да говорим повече за това! — остро отвърна Изабел. — Вашите така наречени колеги причиниха достатъчно злини на баща ми. Моля ви, вървете си!
— Но ние не търсим сензация! — увери я горещо Ломан. — Интересува ни чисто научната страна на феномена, уверявам ви. Давам ви думата си, че дори няма да спомена името на баща ви в статията, ако не желаете това…
Тя се поколеба. Може би за секунда, но това бе достатъчно за Ломан да направи крачка напред и да влезе в жилището, така че вратата вече не можеше да бъде затворена пред него.
— Ще направите наистина голяма услуга на науката — каза той към Хуерзе. — Няма да ви отнемем
