много време. Най-много половин час.
По израза върху лицето на Изабел личеше, че се двоуми. Сигурно неслучайно направи крачка встрани и застана между баща си и Ломан, така че им пречеше да се гледат в очи.
— Не зная… — каза тя най-накрая нерешително. — Баща ми е болен. Не бива в никакъв случай да се вълнува. Значи, половин час?
— Не повече — обеща Ломан. — Ако желаете, можете да останете.
— Добре. Но не очаквайте много.
Тя освободи вратата и ги покани да влязат. Следвайки нея и баща и, пристъпиха в жилището и попаднаха в малък, старомодно обзаведен хол. Тежки плюшени завеси скриваха и без това мрачния дъждовен ден и в първия момент Варщайн видя само очертания и сенки. Въздухът бе сух и миришеше на стари тапети и тютюн за лула, а под краката им дъските на пода скърцаха като стълбата отвън.
Изабел ги отведе до кръгла маса близо до прозореца и докато те сядаха, тя дръпна завесите. Баща и седна срещу Ломан. Изглеждаше уплашен, но и малко възбуден.
— Журналист в научно списание, а? Каква е тази глупост? — шепнешком попита Варщайн.
— Защо глупост? — ухили се Ломан. — Веднъж писах статия за списание „Гео“.
— И отпечатаха ли я?
— Не. Но все пак съм я написал. Какво всъщност искате? Нали наистина сме тук заради научната страна на случката, или не е така?
Варщайн замълча, защото всъщност не знаеше защо са тук. Досега Ломан само бе им казал, че ще говорят с някакъв човек — кой е и за какво точно ще е разговорът, не знаеха.
— Е, питайте! — Изабел седна на един стол. Макар че бе дръпнала завесите, в стаята не бе достатъчно светло.
Тъмнината сякаш се бе свила в тапетите и старите мебели. Ломан извади диктофон, сложи нова касета и погледна въпросително:
— Може ли да го ползвам?
— Да. Макар че още не знам какво ще искате да знаете. Баща ми не е бил във влака.
— Но сте бил на гарата, когато е дошъл и сте видял всичко? — обърна се Ломан към Хуерзе.
Възрастният мъж не реагира почти две секунди, после така силно заклати глава, че Варщайн се изплаши.
— Отдавна беше, почти една година има оттогава. Но въпреки това си спомням всичко, сякаш беше вчера. Исках да се върна. Дъщеря ми ми подари това пътуване за седемдесетия рожден ден. Вече си бях купил билета и имах още малко време до влака. Застанах на перона да чакам и наблюдавах хората. На перона човек може да види интересни хора.
— Да, така е — потвърди с усмивка Ломан и предпазливо се опита да върне домакина на първоначалната тема на разговора.
— И тогава се появи онзи влак, нали? Бърз влак, който не е бил обявен.
Варщайн не изпускаше от поглед дъщерята на Хуерзе. По лицето и не личеше никаква реакция, но му се искаше Ломан да е малко по-предпазлив в думите.
— Не знам. Не бях поглеждал разписанието. Толкова са сложни, че и без друго нямаше нищо да разбера. Изабел ми бе описала всичко най-подробно. Но се уплаших, когато се появи влакът. Помислих си, че часовникът ми е спрял, защото имаше още половин час.
— Не е бил вашият влак, нали? — предположи Ломан.
— Не. Изглеждаше… смешно.
— Смешно?
— Странно. Въобще не приличаше на истински влак. Беше много по-голям и… и въобще не като железница.
Чак сега Варщайн разбра за какво говореше Хуерзе. Явно през живота си не бе виждал преди това съвременен бърз влак, а още повече пък локомотив на ICE. Варщайн никога не бе ходил на гарата в Аскона, но бе виждал снимки оттам. Сградата не бе на повече от две години, но архитектите доста се бяха постарали да я направят да изглежда на възрастта на града. И в обстановка като тази свръхмодерното високоскоростно чудовище сигурно е изглеждало още по-странно.
— Какво се случи после?
— Изведнъж всички се раздвижиха, не знам защо. Отведнъж изникнаха мъже в униформи, отвсякъде и… и всички тичаха нанякъде. Беше много шумно и после… после казаха всички да се махнат от перона. Дойдоха и полицаи.
— А с вас какво стана? — попита Ангелика.
— Ами… мен не ме видяха — Хуерзе се изсмя като дете, което изказва за успешно бягство. — Седях съвсем накрая, разбирате ли, в сянката, защото вече не мога да стоя много на слънце, А те бяха толкова възбудени, че изобщо не ме забелязаха. В първия момент се уплаших. Влакът беше толкова странен и хората така разтревожени. Но продължих да гледам.
— Нещо с влака не беше наред, нали? — попита тихичко Ломан.
— Можете да го кажете и високо — отвърна Хуерзе. — Първо не го забелязах, но после видях.
— И какво беше? — попита Варщайн.
Хуерзе се обърна към него, а върху челото на дъщеря му се образува отвесна бръчка в знак на неодобрение. Наум Варщайн си каза, че трябва да внимава. Възрастният човек явно не беше в състояние да се концентрира върху повече от един събеседник. Не биваше да го подлагат на кръстосан разпит, ако не искаха да изгуби нишката на спомена си. Или дъщеря му търпението си.
— Първо си помислих, че е горял. Отстрани беше съвсем черен. И един прозорец беше счупен, спомням си. Но по много необичаен начин. Стъклото беше съвсем мътно, като матирано, но имаше безброй пукнатини. И пукаше.
— Пукаше? — С ъгълчето на очите си Варщайн забеляза, че Ломан тъкмо се канеше да зададе друг въпрос и едва забележимо кимна с глава. Ломан разбра и изчака.
— Като автомобил, когато спира. Но не само двигателя. Целият влак… тракаше сякаш се движи, разбирате ли? Но не се помръдваше от мястото си.
Варщайн знаеше какво искаше да каже старият. Умора на материала. Това беше звукът на горещ метал, който се охлажда и се изравнява с околната температура. Но тези влакове не се нагорещяваха независимо с каква скорост се движеха. Дори нямаха и двигател, който загрява. Колелетата се задвижваха от много сложна система от срещуположни магнитни полета и единствената топлина, която възникваше, бе от триенето на стоманата върху релсите.
— Тогава извадиха хората от влака — продължи Хуерзе. — Беше много смешно!
— Хората? Искате да кажете пътниците?
— Не, само тези от локомотива. Струва ми се, че други въобще нямаше. Аз поне не видях, макар че бях много близо. Затова си и спомням — такъв голям влак, пък нямаше никой в него.
— Как така никой? — попита Варщайн. Преди Хуерзе да отговори, на вратата се позвъни. Дъщеря му изненадано погледна нататък, но бащата не обърна никакво внимание.
— Моля, извинете ме за момент. Веднага се връщам.
— Да, разбира се. — Варщайн изчака тя да излезе от стаята. — И какво стана с хората от влака?
— Не знам точно. — Върху лицето му се четеше напрежение. Явно му беше доста трудно да си спомни или пък неприятно? — беше отдавна…, а и аз бях най-отзад, към края на влака. Но видях, че…, че се движеха някак…странно.
— Искате да кажете, много бавно?
— Не, напротив — много бързо. — Хуерзе се засмя. — Дъщеря ми има такъв един много модерен киноапарат. Понякога се забавляваме, като пускаме филма много бързо. Хората тогава се движат много смешно.
— И така се движеха хората от влака? — попита Варщайн.
— Отначало да. После ги хванаха, но първо беше много смешно. Единият дори удари полицая, но мисля, че го направи неволно. Отиде до него и само вдигна ръка, но всичко стана толкова бързо, че го събори на земята. И гласовете им бяха странни. Цвърчаха като птици. Той изхихика. Явно споменът го развеселяваше. — Да, да, също като птици…
