около двамата седящи и с мрачните си лица подсказваха, че никой не бива да се приближава. Усмивката на Роглер изчезна начаса, когато видя, че мъжете са въоръжени. Единият държеше в ръка късо копие, а в препаските на другите бяха втъкнати дълги ками с двуостри каменни остриета.
— Да извикам ли подкрепление? — попита полицаят, който го придружаваше.
Роглер си спомни безнадеждното положение с претъпканите улици. Полицаят имаше радиостанция, но дори и да повикаше още хора, на тях сигурно щеше да им трябва поне седмица, докато се доберат до хотела.
— Не, но си отваряйте очите и бъдете нащрек!
Пристъпи крачка напред към единия от аборигените. Онзи изпъна рамене и сложи ръка на хълбока си, малко встрани до ножа. Движението явно не бе случайно.
— Не напред! — Думите му имаха странен акцент, но въпреки това бяха ясно разбираеми.
— Говорите нашия език? — не скри изненадата си Роглер. — Добре, тогава това улеснява нещата. — Той посочи към ножа. — Оставете. Искам само да поговоря с вас.
Аборигенът се поколеба за секунда и наистина махна ръка от хълбока си, но не помръдна и милиметър назад.
— Какво правите тук? — попита Роглер. — Не можете просто така да блокирате пътя. Хората трябва да могат да минават. — Нарочно говореше бавно и натъртено, за да може събеседникът му да го разбере, но в собствените си очи изглеждаше като безпомощен глупак. В цялата ситуация имаше нещо гротескно, но вече не му бе до смях.
— Свят човек — каза аборигенът. — Не трябва пречи. Свято време.
— Вижте — въздъхна Роглер, — нека обсъдим ситуацията на спокойствие. Не можете да останете тук. Пречите на всички хора тук, ето вижте! Отвън някой се опита да влезе през стъклената врата, но единият от аборигените светкавично протегна ръка и я задържа.
— Пуснете я! — каза остро Роглер. — Аз съм полицай. Ако не си отидете доброволно, ще трябва да ви изтикам насила. Моля, не ме принуждавайте да го правя! Той махна с ръка към полицая зад себе си и мъжът послушно се приближи, макар да не изглеждаше никак щастлив, че ще трябва да изпълни задължението си. Роглер обаче бе сигурен, че няма да се стигне дотам. Въпреки варварската си външност, аборигените излъчваха странна добронамереност.
— Светият мъж трябва да работи спокойно — повтори единият абориген. — Духовете се гневят, ако някой прекъсне разговора им с хората.
— Но разберете, не можете да останете тук! Моля ви, ние уважаваме вашите обичай, но и вие трябва да се съобразявате с нашите. Или поне освободете входа!
Крамер въздъхна, но с леден поглед Роглер му заповяда да мълчи.
Аборигенът каза нещо на родния си език на двамата мъже до вратата. Единият от тях отговори с една- единствена дума и продължи странното си занимание. Костите изтракаха на пода и образуваха някаква произволна фигура. За двамата аборигени тя обаче, изглежда, бе от голямо значение, защото те се наведоха над нея и развълнувано и възбудено заговориха.
— Господин Роглер, моля ви, направете нещо! — измъчено се обади Крамер зад него. — Още малко и ще изгубя разсъдъка си!
Роглер не му обърна никакво внимание. Наблюдаваше внимателно двамата аборигени. Беше почти невъзможно да отгатне нещо по чуждите им лица, но въпреки това бе сигурен, че изразяват голямо безпокойство. А може би го и усещаше?
Единият от аборигените изведнъж вдигна поглед и го погледна. Каза нещо, което Роглер, разбира се, не разбра, но думите му подействаха по някакъв начин — не като смисъл, а по-скоро като звук. Бе нещо, което докосваше не разума му, а нещо много по-дълбоко и по-първично, някаква форма на комуникация, при която нямаше нужда от думи. В погледа на аборигена имаше нещо много тревожно, но не бе заплаха, нито нещо, от което да се страхува. Роглер трябваше да напрегне всичките си сили, за да се откъсне от тези очи.
— Оставете ги — обърна се той към Крамер, — когато свършат, ще си тръгнат.
Крамер почти изпищя от ужас.
— Но за Бога! Не можете… не могат просто така…
— Нищо не мога да направя! — грубо отсече Роглер. Продължаваше да усеща погледа на аборигена закован в гърба му и сякаш мястото там гореше. Едва се сдържаше да не закрещи на Крамер. — Какво да направя?! Да ги убия ли?
— Но хотелът! Гостите ни!
— Ако трябва, покажете на хората задния вход и нека излизат оттам. Нищо не мога да направя. Сигурен съм, че ще свършат след малко.
Без да го удостои с поглед, профуча край застиналия на място от удивление и гняв Крамер и влезе в асансьора. Въздъхна облекчено едва когато вратата след него се затвори и асансьорът тръгна. Беше го страх, но не знаеше защо.
Варщайн стоя под горещия душ почти половин час, но даже и след като се бе облякъл, трепереше от студ. Не помагаха нито дебелият пуловер, нито вълнената жилетка и по гърба му минаваха леденостудени тръпки и ръцете му така силно трепереха, че ги сви на юмруци.
Знаеше причината, знаеше и какво може да направи, за да спре треперенето. Мини барът до прозореца бе достатъчно добре зареден, за да прогони студа и да успокои ръцете му. В продължение на цяла минута гледа кафявия лакиран шкаф, после се обърна и излезе от стаята. Бяха се разбрали да се срещнат в шест и половина за вечеря долу в ресторанта и никак не му се искаше да пристига вече пийнал. Бе малко разочарован от себе си, защото, макар и да знаеше, че не е истина, непрекъснато си повтаряше, че не е зависим от проклетия алкохол. Наистина, пиеше редовно, но вярваше, че може да престане, когато поиска. Но не беше вярно — както и много други неща, които искаше да направи.
А може пък наистина да е хванал някоя настинка, опитваше се да се успокои. Нямаше да е чудно, след като вървяха половин час под ледения дъжд, докато намерят телефонна кабина. А после чакаха още цели двайсет минути, докато дойде таксито. Бяха мокри до кости в буквалния смисъл на думата. Не можеше да си спомни в последните няколко години да е мръзнал така. Трябваше да се смятат за щастливци, ако никой не се разболееше от бронхопневмония.
Въпреки относително ранния час в ресторанта имаше вече доста посетители. Почти всички маси бяха заети. Тракането на чиниите, забързаните във всички посоки келнери, тихите, монотонни разговори и типичната ресторантска миризма му напомниха, че този ден още не бе хапвал нищо. Откри Ангелика и Ломан на една маса до прозореца. Ангелика го видя в същия момент, когато и той нея и му махна с ръка. Ломан го погледна само бегло и отново се задълбочи в записките си, сложени пред него на масата. Варщайн си проправи път към тях и седна.
— Е, как си? — попита Ангелика. — Пооправи ли се малко?
Варщайн отговори само с вдигане на рамене, което можеше да означава еднакво добре и да, и не. Последната част от пътя до хотела бе отнела всичките му сили. Беше така премръзнал, че не можа да попълни и адресната си карта. Ангелика нищо не бе казала, но погледите и и въпросът сега подсказваха, че наистина се тревожи за него.
— Горещият душ и малко спокойствие понякога вършат чудеса — отвърна Варщайн.
— Не забравяй и добрата храна — допълни Ангелика и му подаде менюто. — Ние вече поръчахме, колкото и неучтиво да е. Но умирам от глад.
Варщайн изпитваше същото. Коремът му така силно къркореше, че даже му беше неудобно. Не мисли дълго и поръча шницел по цюрихски и рьощи6, но не, защото това бе любимото му ядене, а защото бе първото, което попадна пред погледа му. Пък и бе съвсем в реда на нещата да си поръча един от специалитетите на страната, в която сега се намираше.
— Нещо за аперитив? — попита келнерът, след като прие поръчката. — За съжаление, ще трябва да изчакате малко — нали виждате, имаме много поръчки.
— Един портокалов сок.
Ангелика го погледна изненадано, а Ломан дори прекъсна писането си.
Варщайн се наведе напред и се опита да разчете нещо от листа, но не успя. Почеркът на Ломан бе почти неразгадаем.
