8.
— Полека-лека започвам да изглеждам смешна в собствените си очи. — Ангелика дръпна за последен път от цигарата си и я хвърли в една локва, където вече плуваха три други. Беше облякла кафяво дебело яке и вдигнатата му яка почти скриваше лицето и. Ръцете и бяха в черни кожени ръкавици. Въпреки това трепереше от студ, както впрочем и Варщайн, който не бе се показал така предвидлив като нея и не бе взел топли дрехи. Затова сега усещаше режещия вятър двойно по-силно. Времето не само, че се бе обърнало с главата надолу, но откакто бяха напуснали хотела и бяха тръгнали пеша към магистралата, сякаш бе в заговор срещу тях. Дъжд, град и леден вятър периодично се сменяваха, а с настъпването на вечерта стана толкова студено, сякаш времето бе избързало с три месеца напред.
— Автостоп! Велики, Боже, вече не помня кога за последен път пътувах на автостоп! Трябва да е било преди повече от петнадесет години. — Ангелика си запали нова цигара и така жадно вдиша дима, сякаш не бе пушила от дни.
— Ако продължаваш така да ги пушиш, няма да доживееш и следващите петнадесет — каза Варщайн.
Тя скъса опаковката от цигарите и я хвърли в същата локва, където плуваха корковите филтри.
— И без друго е последната. Да си видял наоколо автомат?
— Даже два.
— Но няма да ми кажеш къде — предположи Ангелика, докато се опитваше да скрие лицето си зад гъст облак дим. Не каза повече нищо и Варщайн и бе благодарен, че не продължи. Всъщност той не бе някой, който имаше право да играе ролята на пазител на морала.
— Ломан май съвсем е откачил — Ангелика смени темата. — Ако питаш мен, ще осъмнем на същото място. Никой няма да вземе трима души наведнъж, още повече през нощта и при това време.
— Не намирам идеята чак толкова лоша.
Гласът му трепереше от студ, но това не го правеше по-убедителен. Усещаше пръстите на краката си като ледени топки, залепени на стъпалата му. И той като нея не бе особено въодушевен от идеята на Ломан да пътуват на автостоп до Тесин, но двамата бяха единни, че това беше може би единственият им шанс да се доберат до Аскона. Франке не можеше да е толкова глупав да не постави под наблюдение гарите, през които можеха да минат.
— А може би единствената лоша идея бе въобще да дойдем тук — каза Ангелика. Варщайн я погледна неразбиращо и изненадано.
— Какво имаш предвид? Заради Ломан ли?
— Не. А може би и заради него…
— И заради него? Заради кой още? Заради мен?
— Не! — Гласът и прозвуча почти ужасено. — Не знам. В къщи, когато Франк внезапно изчезна, си помислих… помислих си, че му го дължа.
— А сега не мислиш ли така?
— Вече не знам — призна Ангелика. Говореше толкова тихо, че той едва разбираше думите и. — Мисля, че беше много детинско. Ние си принадлежим един на друг, в добри и лоши дни! — Тя се изсмя с горчивина в гласа и от острия звук Варщайн го побиха тръпки. — Каква глупост! Държа се като героиня от евтин роман. Мъжът ми изчезва и аз хуквам сам-сама по света да го търся. Ако трябва, ще стигна и до края на света! Дори това да е последното нещо, което ще направя в живота си!
Варщайн бе объркан. Чувстваше, че думите на Ангелика означават повече от това, което в началото си помисли. Може би, защото искаше да му каже повече, отколкото смееше.
— Не беше ли така?
— Не, по дяволите, не беше! — Внезапният изблик на яд стресна Варщайн, но тя веднага се овладя така бързо, както бе избухнала. — И аз самата не знам защо съм тук — призна тя външно съвсем спокойна, но гласът и още трепереше и това разкриваше истинските и чувства. — Дори не знам дали наистина искам да се върне. — Дръпна нервно от цигарата и слабата светлинка освети леко лицето и. — Знаеш ли, когато вчера… когато бях при теб и ти ме попита дали бих стигнала дотам, че да спя с теб само и само, за да дойдеш с мен…
— Ей, ей, хайде стига! Знам, че понякога се държа като идиот, съжалявам…
— Ти беше прав. Мисля, че щях да го направя. Но сега се радвам, че не се стигна дотам.
— Ох, слава Богу!
Ангелика тъжно се засмя.
— Но не заради теб. Или точно заради теб. Но не заради това, което си мислиш. Просто щеше да разруши твърде много неща.
Варщайн поиска да се приближи до нея, но в последния момент подтисна желанието си. Вероятно щеше да развали нещо, което може би едва започваше. Странно, но я харесваше, дори много. Но не беше сигурен дали иска от това да излезе нещо повече.
— Обичала ли си го някога?
— Франк ли? — Тя вдигна рамене и хвърли цигарата. — А ти жена си?
— Преди много време. Или поне така си мислех.
— И при нас беше така. И двамата бяхме още много млади. Може би твърде млади. А когато го разбрахме, беше вече твърде късно. Не ме разбирай грешно. Той е добър съпруг. Никога не ме е лъгал или нещо такова и никога не се е държал зле с мен. Просто е добър приятел. Известно време мислех, че това е достатъчно. Но явно не е. А ти?
Варщайн направи гримаса.
— Мисля, че единственото, което жена ми обичаше в мен, бяха чековете ми от заплатата. Когато започнаха да се губят, не се забави и ме изхвърли. Но редовно получавам вести от нея — когато изпраща някого да прибере закъснялата издръжка.
Ломан се върна. Спря се на три крачки от тях и ги изгледа намръщено.
— Преча ли?
— Да — отвърна Варщайн. — Не са ли ви казвали, че притежавате удивителния талант да се появявате точно в най-неподходящия момент?
— Да, казвали са ми го, и то често. От това живея. Но ако сега двете гълъбчета са свършили да се съжаляват взаимно, имам за тях една добра новина.
— Това вече е разнообразие! — каза Варщайн. — И каква е тя?
— Имаме автомобил — Ломан направи знак към бензиностанцията зад тях. — Виждате ли белия ван? Шофьорът ще ни вземе. А сега идва най-хубавата част. Познайте закъде пътува?
— Лас Вегас? — предположи Варщайн.
— За Аскона — произнесе Ломан с триумфиращ глас. — Без отбивки. Разказах на човека сърцераздирателна история и сега слушайте, за да не кажете някоя глупост: Лоши момчета са ни откраднали колата заедно с всички документи и парите. Сега отиваме в Аскона, защото там имаме приятели, които могат да ни помогнат.
— Колко оригинално! — каза Ангелика.
Ломан сви пренебрежително устни.
— При такива истории не е важно да са оригинални, а да звучат убедително. Колкото са по-прости, толкова по-добре. Виждате ли, скъпа моя, повечето хора разбират съвсем погрешно поговорката за късите крака на лъжата. Те такива и трябва да бъдат — колкото по къси, толкова по-добре за лъжата. Иначе бързо се спъват и падат.
— Човечеството е загубило истински философ във ваше лице.
— А кой е казал, че го е загубило?
Ангелика измърмори нещо, но Варщайн вече не слушаше, а се обърна и присви очи да види въпросната кола на бензиностанцията. Видя веднага това, което Ломан бе нарекъл „ван“ — бял сервизен автомобил, паркиран малко встрани от колонката на бензиностанцията. Двигателят работеше. Нещо във вида на автомобила не му хареса, но не можа да определи какво.
Може би съм прекалено недоверчив, помисли си Варщайн. И със сигурност прекалено ядосан, че отстъпи
