Варщайн постепенно разбираше, че слуша една добре подготвена реч специално за този случай.
— Не мислете, че разрушаваме страната. Просто строим един тунел под планината и това е всичко. Железопътната връзка ще бъде благодат за Швейцария. Половината автомобили, които сега пъхтят през прохода и тровят въздуха с изгорели газове, ще…
— Престанете да говорите глупости и не се дръжте с мен като с глупак! Не съм такъв. Така, както и вие не сте. Франке примига от изненада — бе очаквал всичко друго от Зарутер, но не и това.
— Моля?
— Дразня се, когато се държат с мен като дете, защото не съм такъв! — продължи ядосано Зарутер. — Знам много добре каква е ползата от тази железопътна линия, доктор Франке. Хората са строили пътища и тунели през всички времена и това не е пречело на планините. Някой ден вашите пътища и мостове ще изчезнат, но планината ще бъде винаги тук.
— Но щом като не е заради това, тогава какво…
— Тук съм, за да ви предупредя.
— За какво?
— За гнева на планината — отвърна най-сериозно Зарутер. — Докоснахте неща, които спят от векове, и те се събудиха.
— А, да, разбирам — каза подигравателно Франке. — Имате предвид нещо като духа на планината, познах ли? Той се гневи, защото рушим дома му и сега ще слезе и ще ни унищожи.
— Вие сте глупак — каза спокойно Зарутер и посочи към Варщайн — Той ви предупреди, нали? Каза ви какво се случи, но вие не пожелахте да го изслушате.
Варщайн видимо се стресна, а Франке за секунда го изгледа по начин, който показваше, че темата далеч не е изчерпана.
— Ако пак искате да ми повтаряте цялата тази глупост…
— Не е глупост — прекъсна го старецът. — И много добре го знаете.
— Измишльотини! — но гласът му звучеше доста неубедително.
— Знаете, че всяка дума е истина, винаги сте го знаел.
— Стига вече! — избухна гневно Франке. — Опитах се да говоря спокойно с вас. Можех да наредя да ви арестуват още миналата година, но не исках… заради вас и… заради него — и той посочи към Варщайн. — Но започвам да се питам дали не направих грешка. Какво, по дяволите, искате? Заплашвате ли ме?
Варщайн следеше кавгата с все по-голямо объркване. И си задаваше същия въпрос като Франке — защо всъщност бе дошъл Зарутер. Но това далеч не беше всичко.
— Какво искаше да каже с това — че знаете, че съм прав? — попита Варщайн.
— Млъкнете, Варщайн! С вас ще говорим по-късно! А на вас ви давам още точно една минута, за да ми обясните какво искате от мен!
— Нищо повече от това да правите онова, което отдавна вече знаете. Вие отговаряте за всичко тук. Всички тези мъже, които работят за вас, са ви поверили здравето си. Искате ли наистина да рискувате живота им?
— За какво изобщо ми говорите?
— За това, което е скрито в планината. Събудихте го и с всеки изминал ден то става все по-силно. Нещо ще се случи, не знам какво, но усещам голяма опасност. Трябва да си идете. Напуснете това място или много хора ще загинат.
— Ето, че си дойдохме на думата! — Франке поклати глава. — Наистина го изиграхте много вълнуващо, добри човече, но просто си губите времето — а и моето. Не реагирам на никакви заплахи.
— Не мисля, че това е заплаха — започна предпазливо Варщайн, но веднага спря, срещайки пронизващия поглед на Франке.
— Защо се преструвате? И вие го усещате, както и всички тук.
— Какво?
— Счупихте печата и вратата се отваря. Пролуката е още много малка, но скоро ще се разшири. Това, което усетихте досега, е само лек полъх, който ще се превърне в буря и тя ще ви погълне.
— Врата? Печат? — Франке се изсмя. — Не разбирате ли сам колко е смешно всичко това?
Зарутер кипна. Досега въпреки всичко бе успял да запази спокойствие, но отведнъж, за секунда бе обзет от яд.
— Наистина ли не усещате колко глупави са думите ви? И надменни, което е още по-лошо. Знаете, че се натъкнахте на нещо, което не разбирате, но отказвате да го признаете. Елате! — Той отиде до прозореца и направи широк жест. Като че ли против волята си Франке се надигна и отиде до него.
— Ще ви разкажа историята на планината. — Зарутер посочи към върха, който мълчаливо ги гледаше. — Откакто съществуват хората, сред тях винаги е имало много нищо неподозиращи и само малцина знаещи. А понякога и такива, които са знаели, но са си затваряли очите пред истината — като вас.
— Достатъчно! — Гласът на Франке трепереше и лицето му бе тебеширенобяло. Не го бяха стреснали последните думи на госта, а нещо, влязло с тях в стаята — нещо тъмно, древно, което идваше от върха и придаваше сила и истина на думите на стареца. — Не искам вече да слушам нищо! Не сме в детска градина!
— Страх ли ви е? — попита Зарутер.
— Глупости!
Потта блестеше върху челото му и той се опитваше, да отклони поглед от върха, но не успяваше. Същото бе и с Варщайн.
— А трябва! Никой не знае какво е, но го има, откакто хората ги има на света, и ще го има, когато те вече ще са изчезнали. А вие го пробудихте. Но вината не е ваша. И аз не знаех и ако ви бях предупредил преди това, нямаше да ме разберете. Но сега вече знаете и трябва да спрете. Отворихте вратата и кой знае, може отново да се затвори, но само, ако престанете да я отваряте.
— Каква врата? — попита Варщайн. — Какво има зад нея? Накъде води?
— Истината — отвърна Зарутер. — Последната истина.
Вратата се отвори и усещането за недействителност изчезна в мига, в който Хартман влезе в стаята. Планината отново стана най-обикновена планина и нищо повече и светът на легендите и митовете отстъпи място на действителността.
— Извикахте ме.
Франке го погледна, сякаш не знаеше за какво става дума, но се почувства и някакси облекчен.
— Да, така беше — Той се върна към стола си и се строполи върху него. Дясната му ръка правеше нервни механични движения върху гладката метална повърхност на облегалката за ръцете. — Знаете кой е този човек, нали, господин Хартман?
Хартман мълчаливо кимна с глава и стойката му се изпъна.
— Надявам се, че си спомняте изричното ми нареждане, което се отнасяше до присъствието на чужди лица на строежа?
— Хванахме го, преди да е влязъл — опита се да се защити Хартман. — И затова сега стои пред мен, така ли?
— Вината не е негова — намеси се Варщайн. — Той казва истината. Хората му са го хванали, когато е искал да влезе през входа на тунела. Аз казах да го пуснат.
Франке го измери с кратък студен поглед и отново се обърна към Хартман:
— Нареждането ми не беше ли достатъчно ясно?
— Не, напротив.
— В такъв случай значи смятате, че господин Варщайн има по големи правомощия от мен? Мога да ви уверя, че не е така.
— Престанете, Франке! — ядоса се Варщайн. — Той не е виновен, вината е моя!
Франке просто не му обръщаше внимание.
— Можете да си вървите, Хартман. Този път ще забравя, но ако още веднъж не изпълните задълженията си като днес, ще бъда принуден да ви уволня. Разбрахме ли се?
— Съвсем точно — отговори Хартман с каменно лице.
— Добре. А сега придружете госта ни до портала. — Той посочи Зарутер. — Не искам накрая да пострада. Хайде, можете да вървите! — подкани той Зарутер.
