Хартман вече нетърпеливо го чакаше. Варщайн съзря белокосата фигура, застанала между двама от хората му и мигновено разбра причината за безпокойството му.
Беше Зарутер. Този път бе облечен в джинси, маратонки и модерно кожено яке, но въпреки необичайното за отшелник облекло Варщайн би го познал сред хиляди други.
— Хванахме го, когато се опитваше да се промъкне в лагера — Хартман изглеждаше доста нещастен. — Настоява да говори с Франке, но сметнах, че е по-добре първо вие да говорите с него.
— Правилно сте решил, благодаря ви, Хартман. Пристъпи към Зарутер и даде знак на двамата мъже, че могат да го пуснат. — Всичко вече е наред, можете да си вървите.
Мъжете се подчиниха, но чак след като размениха въпросителни погледи с Хартман, който има даде знак, че е съгласен. Варщайн изчака, докато се отдалечат достатъчно, за да не могат да чуят разговора. Погледна и към Хартман и той без желание бавно се затътри след другите. По лицето му личеше, че никак не му се искаше да оставя Варщайн насаме със стареца. Никой от двамата не вярваше, че той представлява някаква опасност, но Хартман някакси се боеше от него.
— Причиниха ли ви болка? — попита Варщайн, когато останаха сами.
Зарутер разтри ръцете си, където го бяха държали мъжете.
— Те просто си вършат работата, иначе са добри хора.
— Но не достатъчно добри, за да се справят с вас — въздъхна Варщайн. — Не биваше да идвате.
Погледна през рамо към Хартман и хората му. Двамата пазачи си бяха тръгнали, но Хартман стоеше на известно разстояние и гледаше към тях. Той никога не изтърва и дума за посещението им при Зарутер, но знаеше, че старецът не му е много приятен. Може би го беше страх от него. За себе си знаеше, че го е страх. Или може би не, това не беше точната дума. Боеше се, а това вече бе различно.
— Какво искате?
— Трябва да говоря с човека, който заповядва тук.
— С Франке? — Варщайн енергично поклати глава. — Идеята не е никак добра.
— Трябва да говоря с него — настоя Зарутер.
— Не вярвам, че ще иска да говори с вас. Повярвайте ми, правите си лоша услуга, като търсите разговор с него. Той е… доста неприятен човек.
— Заведи ме при него! Ще ме изслуша и ако не е пълен глупак, ще разбере какво искам да му кажа.
Варщайн отчаяно се мъчеше да намери аргументи, с които да накара Зарутер да се откаже от намерението си. Досега бе казал една неистина, и то съвсем съзнателно — че Франке в никакъв случай не искаше да говори с него. Беше точно обратното — изгаряше от нетърпение да го стори. Но по съвсем различен начин от този, който Зарутер предполагаше.
— Няма да ви заведа — реши най-накрая той.
— О, напротив, ще го направиш! — Зарутер направи движение с ръка, което показваше, че няма да търпи повече съпротива. — Ще го направиш и той ще ме изслуша!
Варщайн се отказа. Знаеше, че никой и нищо на света няма да попречат на Зарутер да говори с шефа му и затова може би беше по-добре това да стане сега. Поне можеше да се опита да предотврати нещо още по-лошо с присъствието си.
— Добре тогава, елате с мен. Но помнете, че Франке не е като мен или Хартман. Той е…
— Знам какъв е! — прекъсна го Зарутер и тръгна напред и Варщайн изведнъж трябваше да се препъва, за да го настигне.
— Познавате ли го?
— Не ми е нужно, за да знам какъв човек е. Ти го смяташ за лош, но той не е. Само е сляп. Вижда нещата, но не иска да разбере какво вижда.
— Не мисля, че ще е въодушевен, ако му кажете това — промърмори Варщайн, но го каза толкова тихо, че човекът до него не чу нищо. С две бързи крачки го настигна, мислейки си каква огромна грешка прави, че го води при Франке. Колкото повече се приближаваха до бараката на управлението, толкова по-силно недоброто му чувство се превръщаше в убеденост. Франке вече ги бе видял. Стоеше пред отворената врата и гледаше в тяхната посока. Варщайн напразно се опитваше от разстояние да отгатне изражението на лицето му, но това, което криеше маската, издаваше стойката на тялото му. Прекалено отпуснатата му фигура издаваше напрежение и не особено силно самообладание. Не бе никак случайно, че се обърна кръгом и влезе вътре тъкмо когато Варщайн се канеше да каже нещо.
— Това той ли е? — попита Зарутер.
— Да, доктор Франке. Вижте, най-добре не казвайте нищо и оставете на мен аз да говоря.
Зарутер само лекичко се усмихна и изведнъж Варщайн се почувства като ученик, довел вкъщи приятел, за когото знае, че вече е правил беля в дома му и сега го чака порядъчен скандал. А на всичкото отгоре не знаеше какво точно да каже. Оказа се, че не беше и необходимо. В първата част на разговора Франке взе думата.
Очакваше ги в кабинета си и явно дяволски бе бързал, за да подреди обстановката така перфектно: бюрото му беше безупречно почистено, телефонът, компютърът и книгите безупречно аранжирани отгоре му. Пред него имаше отворена папка и на първата страница се виждаше голяма цветна снимка. Варщайн се запита кого ли искаше да впечатли с всичко това. Още повече, че при влизането им се направи на абсолютен глупак, престорвайки се, че задълбочено чете папката си и с добре тренирана изненада вдигна поглед към влезлите.
— А, Варщайн, какво има? — Той затвори папката и погледна Зарутер. — Гости ли имаме?
— Трябва да говорим с вас — отговори Варщайн и посочи към придружителя си. — Това е…
— Знам кой е — прекъсна го Франке. Облегна се назад в стола и в продължение на няколко секунди гледа стареца мълчаливо и с неразгадаем израз на лицето.
Варщайн искаше да отговори, макар че все още не знаеше какво точно, но Зарутер го изпревари.
— Трябва да престанете!
И Варщайн, и Франке го погледнаха изненадано. Старецът явно бе избрал най-краткия път да стигне до темата.
— Така-а — каза Франке чак след известно време. — И с какво, ако мога да попитам?
— Трябва да си идете. Веднага. Събудихте планината и тя се гневи. Ако останете, ще ви унищожи. Дойдох да ви предупредя.
В продължение на няколко секунди Франке изглеждаше съвсем стъписан, а на Варщайн му идваше да потъне вдън земята. Предполагаше, че Зарутер ще каже нещо подобно, но се надяваше, че е малко по- дипломатичен. Франке въздъхна.
— Значи вие сте човекът, който ни прокле, задето сме осквернили планината му. Признавам си, че бях любопитен да се запозная с вас. Знаете ли, отговаряте точно на очакванията ми.
— Мога ли да попитам как…приятелят ви попадна тук? — обърна се той към Варщайн.
— Хората на Хартман са го хванали на оградата. Искал е да дойде при вас и…
Франке го прекъсна с рязък жест, посегна към телефона и набра трицифрен номер. Избухна веднага, без да даде възможност на онзи отсреща дори да се представи.
— Хартман? Франке е на телефона. Елате в кабинета ми!
— Вината не е негова — каза Варщайн. — Аз…
Франке отново го прекъсна.
— А сега да се върнем на вас — погледна той Зарутер. Гласът му изведнъж бе станал студен и режещ. — Значи съвсем сериозно вярвате, че начаса ще вдигнем палатките и ще се махнем, а? Ще изключим всички машини и — дим да ни няма? И защо трябва да го правим?
Зарутер понечи да отговори, но Франке нямаше и намерение да го оставя да говори. Стана рязко от стола и се приближи до голямата географска карта, която висеше на стената зад него.
— Мислите ли, че не ви разбирам? — продължи с тон, който никак не отговаряше на съдържанието на думите му. — Тази местност тук, тези върхове, тази част от света е… неповторима. И аз обичам тази страна и това е причината да съм тук. Обещавам ви, че няма да направим нищо лошо на вашата планина. Сега гледката наоколо е безобразна, но имате думата ми, че ще оставим долината и планината такива, каквито бяха при идването ни.
— Не става дума за това — поиска да обясни Зарутер, но Франке просто продължи да говори, без да му обърне внимание.
