пред настояването на Ломан да се върне на бензиностанцията и да попита шофьорите дали не искат да ги вземат.
Тръгнаха назад. Дъждът отново заваля и последните метри до навеса на бензиностанцията тичаха, макар че нямаше никакъв смисъл — и тримата бяха мокри до кости. За втори пъти този ден. Шофьорът на минибуса много щеше да се зарадва, когато му съсипят седалките.
Ломан обиколи колата и почука на стъклото, но никой не отвори. Варщайн и Ангелика се приближиха и видяха, че колата е празна. Двигателят работеше, ключът бе пъхнат в стартера, но и двете врати бяха заключени.
— Странно — каза Ломан. — Преди малко беше тук. А, ето, идва! Той посочи тъмнокос, набит млад мъж, облечен в джинсов костюм, който се приближаваше с бързи стъпки към тях. Когато ги видя, мъжът се поколеба за миг. Погледът му бързо премина по лицата на Варщайн и Ангелика.
— Ето ви и вас! — обърна се той към Ломан, идвайки към тримата. — Това ли са приятелчетата?
Ломан кимна и посочи към колата.
— Помислих си, че сте променил намерението си.
Мъжът бръкна в джоба си и извади ключ, с който отключи вратата.
— Не съм, разбира се. Радвам се, че ще имам компания до Аскона. Страшно дълъг е този път! Ай както казват по радиото, пътищата са задръстени. — Той отвори вратата, но не влезе, а с жест ги покани да се качат. — Трябваше да телефонирам набързо, но оставих включен двигателя, за да се затопли. Ама вие целите сте мокри!
Качиха се и Варщайн остана наистина изненадан. Отвън колата приличаше на сервизен автомобил, но отвътре се оказа оборудвана с всичко необходимо за живеене — при това, доста добре, до най-малкия лукс, та дори и с цветен телевизор. Докато се качваха в задната част на колата, ги лъхна топъл въздух. Сега разбра защо Ломан бе нарекъл колата „ван“ — тя си беше такава.
С въздишка на облекчение и лека следа от нечиста съвест заради мокрите си дрехи той се отпусна в една от удобните седалки и затвори очи. Сега, макар че вече бяха на топло, трепереше още по-силно отпреди, но въпреки това топлината му действаше много добре. Може би бе по-скоро чувството на облекчение, че най-накрая ще тръгнат нанякъде. Не каза нищо на никого, но вътре в себе си вече почти бе изгубил надежда, че ще стигнат някога до Аскона. Бореха се не срещу вятърни мелници, а срещу цяла армия бронирани великани.
— Настанете се удобно — покани ги шофьорът, включвайки през това време последователно фаровете, чистачките и накрая радиото. — Най-добре е да свалите мокрите дрехи, за да не пипнете някоя болест. Отзад в шкафа има кърпи и даже една хавлия за дамата.
Тръгнаха и в следващите тридесет-четиридесет секунди шофьорът бе концентриран единствено върху това да се включи в движението по магистралата. Беше почти единадесет часа, но и по трите платна движението бе много интензивно. Изключването на западната железопътна връзка към Италия поставяше пътната мрежа на Швейцария пред голямо изпитание.
Ангелика изхлузи мокрото яке. Пръстите и така бяха посинели се бяха вдървили, че с мъка се справи. Варщайн видя, че и пуловерът отдолу бе целият мокър. Тя продължаваше да трепери.
— Много мило от ваша страна, че ни взехте — каза Ангелика. — Не зная как да ви благодаря. Ние…
— Просто подарък — прекъсна я шофьорът. — Приятелят ви ми разказа какво ви е сполетяло. Това вече се казва беда. Разбира се, че ще ви помогна. Освен това, както вече ви казах, се радвам, че ще имам компания по дългия път.
— Ако искате, по някое време мога да ви сменя на волана — предложи Ломан.
— Да, по-нататък може. Сега си починете, сигурно сте ужасно уморени.
— Как разбрахте? — попита Варщайн.
— Ами по лицата ви — усмихна се другият. — Кога за последен път сте се поглеждали в огледалото?
Варщайн не отговори, но мислено се извини за недоверието си. Естествено, че всичко бе изписано по лицата им, а по неговото най-вече. Ръцете му не трепереха, защото още му беше много студено.
— Докато пътуваме не мога да ви предложа нищо топло за пиене — продължи благодетелят им, — но в хладилника има кола и бира, обслужете се.
Отвори жабката на колата, извади кутия цигари и предложи на Ангелика и Ломан. И двамата взеха. Варщайн едва успя с вкочанените си пръсти да отвори хладилника. От студения въздух отново потрепери. Взе си кутийка пепси, поколеба се за миг, върна я обратно и взе бира. С треперещи пръсти я отвори. Ломан беше прав — сега не беше моментът да започва лечение за отказване от алкохола.
Вкусът и отговаряше на очакванията му — беше отвратителен, но успокоителното действие настъпи веднага. Когато кутийката вече бе празна, изчезна и слабият гъдел, който усещаше в крайниците си и който можеше да го побърка.
— Действа добре, нали?
Варщайн срещна подигравателния поглед на шофьора в огледалото. Против волята си кимна с глава в знак на съгласие.
— Вземете си спокойно още една, има достатъчно. Наистина усещаше изкушение да посегне още веднъж към хладилника, но само поклати глава.
— Благодаря, може би по-късно.
— Не се притеснявайте, не плащам аз. Таратайката е служебна. Всичко вътре отива по сметка.
— Пътувате служебно? — попита Ломан.
— Два пъти седмично. Но откакто вдигнаха във въздуха проклетия тунел, вече не е приятно — въздъхна дълбоко шофьорът. — Нищо не мога да разбера. Изглежда, като че ли целият свят изведнъж е решил да дойде в Аскона.
Ломан каза нещо в отговор, но Варщайн вече не слушаше. Топлината, алкохолът и приятното поклащане на автомобила свършиха своето и той заспа.
Роглер пиеше четвъртото кафе за последния един час. Кафеникавият бульон имаше вкуса на кафето от автомат по цял свят — отвратителен, но поне беше горещо и го държеше буден. Не че беше нужно. Не беше много сигурен, че въобще вече ще може някога да заспи, не и след това, което преди малко видя в стаята в другия край на коридора.
Стрелката на часовника мръдна с минута напред. Роглер хвърли празната пластмасова чаша в кошчето за боклук и зарови в джоба на якето си. Нямаше повече дребни, и по-добре. Стомахът му щеше да му е благодарен.
Стана и взе да се разхожда нагоре-надолу по коридора. Беше тихо, твърде тихо за болница, която бе единствената за голям район с що-годе модерно оборудване и страдаше от хронично препълнена леглова база. Франке набързо нареди да опразнят цялото отделение и в резултат на това сега петнадесетина пациенти лежаха по коридорите или в претъпкани стаи. Никой не протестира и това беше най-голямата изненада за Роглер. Много добре знаеше какво значи да се разправя човек с лекар, който защитава интересите на пациентите си.
Спря разходката си и се загледа замислено в двете врати от отсрещната страна. Преди половин час Франке изчезна зад една от тях. Не покани Роглер да го последва, но и не му каза, че не трябва да го прави. Ако продължаваше така да ходи нагоре-надолу и да гледа с хипнотизиращ поглед стрелката на часовника, щеше да се побърка.
Тъкмо посегна към дръжката на вратата и тя се отвори от вътрешната страна, Франке излезе. Лицето му изглеждаше отслабнало и сиво, а под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове. За първи път, откакто Роглер го познаваше, изглеждаше наистина уморен, А може би това, което той наричаше умора, не бе нищо друго освен дълбок ужас. Когато видя Роглер, Франке се усмихна бегло.
— Е? — попита Роглер. Франке поклати глава и лекичко притвори вратата зад себе си.
— Нищо. Не казва нито дума. Повтаря само името на жена си. — Затвори за секунда очи и въздъхна уморено. — Дойде ли факсът, който очаквах?
Без да каже нищо, Роглер бръкна в джоба на якето си и му подаде запечатан плик формат A4. Преди двадесетина минути го бе донесла една медицинска сестра, Франке го отвори, прекара поглед по съдържанието, после внимателно прочете още веднъж написаното на три листа. Вътре имаше и няколко
