черно-бели снимки, които Роглер различи само от обратната страна.
— Тя е — каза Франке.
— Кой?
Франке размаха листата.
— Това е отговорът на запитването ми до Рим — отпечатъци от пръсти, зъби, сравнение на роговица, генетична проба… — пълната програма. Няма никакво съмнение. — Той поклати глава по посока на вратата зад себе си. — Мъртвата е съпругата му.
— Но това е невъзможно! — в гласа на Роглер се долавяше едва ли не възмущение. — Жената не е и ден по-стара от…
— Знам на колко години е — прекъсна го остро Франке. И допълни по-тихо и някакси с отчаяние в гласа:
— Или поне на колко години е била, преди да излязат в езерото. Лекарят каза, че никога досега не е виждал толкова стар човек. Най-малко на сто и тридесет години.
— Но той не е бил в тунела!
Франке го погледна втренчено. За секунда Роглер помисли, че ще се развилнее, но той само поклати няколко пъти глава.
— Не се предавате, а?
— А трябва ли?
— Не съм съвсем сигурен — отвърна Франке след като малко помисли. — Мисля, че не. Но нищо не мога да ви кажа. Още не.
— Не можете или не искате? — попита направо Роглер.
Отговорът на Франке бе също искрен.
— Не искам. Но не, защото смятам, че не ви засяга, а защото не съм сигурен дали това е истината.
— Има нещо общо с тунела — каза Роглер, докато вървяха към асансьора. — И с влака. С жената се е случило същото, каквото и с влака.
Противно на волята му, пред погледа му се появи лицето на мъртвата. Сто и тридесет години? На него му се бе сторило като лице на хилядолетник. Но най-лошото беше, че е била още жива, когато мъжът и я е извадил от водата, и е починала от шока и от силното охлаждане на тялото, докато я е изнасял на брега. Откакто чу това, непрекъснато го измъчваше ужасна представа: питаше се дали за нея действително са изминали сто години и дали през цялото време е била в пълно съзнание и е чакала светът около нея отново да се раздвижи. Разбира се, че не бе възможно. Но самата мисъл бе така ужасяваща, че отказваше да мисли върху това. Ако имаше ад, то сигурно изглеждаше точно така.
Франке влезе след него, изчака да се затвори вратата и чак тогава отговори:
— Да, мисля, че се е случило същото.
— Мислите? Вие и хората ви от седмица насам претърсвате планината сантиметър по сантиметър, Франке. Не ме правете на глупак! Нещо сте открили!
— Така е. И с всяко откритие, което правим, все по-малко разбирам какво става. Може и да не ми вярвате, но това е истината.
Роглер замълча. Въпреки че забележката на Франке го ядоса, много добре разбираше какво има предвид ученият. Работата на Франке и неговата не се различаваха кой знае колко. И двамата започнаха с въпрос и търпеливо събираха парче по парче частите от отговора, докато пъзелът започна да придобива някакви ясни очертания. Понякога картината не беше вярна, а понякога частите просто не искаха да се подредят в правилната последователност.
— Обещавам ви, че ще бъдете първият, който научи, когато разбера отговора. А дотогава ви моля да бъдете търпелив и да продължавате да гоните вашите терористи.
— Знаете много добре, че няма никакви терористи — каза ядосано Роглер. Франке беше сложил пръст в отворената му рана. Роглер още не му беше простил, че го принуди да играе този фарс.
— А тримата палестинци, които хората ви онзи ден заловиха?
— Е, добре — призна неохотно Роглер, — има ги. Вече ги има. Защото ние ги примамихме.
— Ето, виждате ли? — каза Франке почти радостно. — А вие твърдите, че работата ви е безсмислена. Правите услуга на целия свят, като изваждате тези престъпници от строя.
За момент Франке почти му бе станал симпатичен, но к този момент Роглер изпитваше почти непреодолимо желание да му забие един в лицето.
— Това, което ме принуждавате да върша, е достатъчно лошо, доктор Франке — отговори той, едва сдържайки се да не избухне. — Нека спрем дотук. Не е нужно на всичко отгоре и да ме подигравате.
— Не съм искал — Франке изглеждаше наистина засегнат. — Мислех го съвсем сериозно. Правите на страната си голяма услуга. А ако в тази планина има това, което предполагам, може би не само на нея.
— Така ли? — отвърна хапливо Роглер. — Предполагам, че и на вашата също.
— Да — каза Франке най-сериозно. — И на цялото човечество.
Зимата беше необичайно студена, но и необичайно кратка, а лятото дойде рано и с много високи температури, така че за по-малко от два месеца смениха дебелите якета с тениски и слънчеви очила. Положението на строежа се бе нормализирало — поне външно. Работите вървяха по-добре от всякога и дори кавгата между Варщайн и Франке бе позатихнала, което обаче не означаваше, че бе забравена. Както издаваха острите забележки понякога, Франке продължаваше да го обвинява в ненаучност, от своя страна пък Варщайн не бе преодолял неприятното чувство от злоупотребата с доверието му. Конфликтът не се разрази открито, но продължаваше да тлее скрито под повърхността на привидната нормалност. Рано или късно щеше да се стигне до изясняване на позициите. Така, както изглеждаха нещата в момента, щеше да стане по-късно, а това напълно устройваше Варщайн. Не беше толкова наивен, че да не си дава сметка кой ще излезе победител от битката. Можеше да се чувства сигурен, докато Франке имаше нужда от него.
Телефонът иззвъня. Звукът изтръгна Варщайн от мрачните му мисли за бъдещето и го върна в действителността, която бе доста по-приятна. Напредваше невероятно бързо с работата си и даже напук на Франке и лазерът му работеше безупречно. Вдигна слушалката чак след третия звън.
— Варщайн, слушам.
— Хартман е. Моля, извинете за безпокойството, господин Варщайн. Имате ли малко време за мен?
Гласът му звучеше малко нервно. Макар че ситуацията през изминалата половин година вече бе нормална, Франке не бе отменил мерките за сигурност в лагера. Между работниците вече се носеше слух, че тайничко е изчаквал някакво произшествие като това с планината, за да превърне строежа в затвор. И Варщайн не бе далеч от мнението на работниците, които смятаха, че от Франке е щял да излезе много добър комендант на концентрационен лагер. Или поне отличен пазач.
— Разбира се — отговори Варщайн. — Какво има?
— Не, трябва да дойдете — настоя Хартман. — Аз съм при входа на тунела.
Звучи доста тайнствено, помисли си Варщайн. Още повече като си спомни нервния глас на Хартман, Но се отказа да разпитва повече. Ако искаше да говори по телефона за случилото се, Хартман щеше да го направи.
— Там съм след три минути.
Навън срещна Франке. Погледна го въпросително, но нищо не каза. Варщайн само едва забележимо кимна за поздрав и бързо го отмина, така че онзи нямаше време да го заговори. Нямаше още четири часа, а Франке бе много дребнав, що се отнасяше да спазването на работното време — но само от едната страна.
Откъм долината полъхваше приятен ветрец, но хладината му не бе достатъчна да прочисти мръсния въздух наоколо. Така, както преди време копнееха за лятото, когато лагерът почти щеше да се задуши под снега и леда, така сега им се искаше малко да захладнее. Входът на тунела се намираше в долина, заобиколена от всички страни от високи върхове, в която се застояваха и въздухът, и горещината. А камионите и строителните машини вършеха останалото, за да се влоши още повече въздухът. В дни като днешния с право можеха да обявят тревога заради смога. И следа нямаше от чист планински въздух.
Варщайн примига на силната слънчева светлина, сложи си очилата и тръгна към входа на тунела. Трите минути, за които говори, разбира се, не бяха реалистично време. Трябваше да прекоси почти целия лагер, за да стигне до мястото, където релсите минаваха през двойната телена ограда.
