— А той откъде ще знае?
Варщайн се замисли. Беше права, че може би се превръщат в параноици. Можеше и да е случайност, но можеше и да не е.
После забеляза още нещо: пътуваха много бавно, със скорост под осемдесет. Беше странно, като се има предвид колко път още ги чакаше.
Телефонът иззвъня. Шофьорът вдигна слушалката и я долепи до ухото си, без да се представи. Не каза нищо и след няколко секунди отново я окачи. Ломан погледна въпросително, но разбира се, не попита нищо — не го засягаше. Или поне на Варщайн му се искаше да е така. Размениха погледи с Ангелика и той обърна глава назад, стараейки се да бъде колкото е възможно по-незабелязано. Зад тях се движеха много автомобили, но никой не се набиваше в очи. Не беше и нужно — във века на електрониката автомобилът можеше да се следи и от разстояние.
Когато се обърна напред, в огледалото срещна погледа на шофьора. Лицето му вече не бе усмихнато, а сякаш уплашено. Срещу тях се появи табела за паркинг наблизо и автомобилът намали скоростта си.
— Уморихте ли се вече? — попита Варщайн.
— Не…, но се налага да се съобразя с една естествена човешка нужда — усмихна се той смутено. — Е, така де, това със слабия мехур се казва само на млади девойчета. Май пих повечко кафе. Той включи мигача, отби колата и леко натисна спирачката. Паркингът беше празен. Варщайн отново се обърна назад. Никой от автомобилите не се отклони да ги последва. — Веднага се връщам. — Шофьорът извади ключа и отвори вратата. Ще се мушна набързо в храстите и идвам.
Варщайн гледаше след него, докато се отдалечи и се скри в тъмнината. После веднага стана, отиде отпред и отвори жабката.
— Полудяхте ли? Какво правите?! — попита Ломан.
— Гледай дали не идва — обърна се Варщайн към Ангелика и започна бързо да рови в съдържанието. Нямаше нищо необичайно — само карти, членска карта за клуб на автомобилиста, няколко монети и друго нищо.
— Какво, по дяволите, трябва да значи това? — Ломан беше искрено възмутен.
— Не вярвам на този тип. Има нещо гнило в цялата работа! — Той се озърташе с все по-нарастващо безпокойство и нервност. Все някъде трябваше да има някакъв документ за самоличност на шофьора. Всичко изглеждаше съвсем нормално и въпреки това…
— Веднага престанете! Ако се върне и ви завари, останалия път ще трябва да вървим пеша!
Варщайн продължаваше да се оглежда. Нямаше повече време. Наведе се и с рязко движение сне телефонната слушалка.
— Не, веднага затворете! — чу се ужасеният глас на Ломан.
Варщайн включи говорителя, поколеба се само секунда и натисна бутона за повторение на последния номер. Върху дисплея се показа девет цифрова комбинация и започна избирането.
— Вие съвсем сте откачил! — простена Ломан. Сигналът „свободно“ прозвуча веднъж, втори път. После някой вдигна и един глас каза: „Да?“ Варщайн се вцепени. Чу как зад него Ангелика шумно пое въздух.
— Кой е? — питаше нетърпеливо и раздразнено гласът от другата страна на телефона. — По дяволите, обадете се!
Варщайн натисна бутона и прекъсна връзката, после сложи слушалката обратно. Погледна Ангелика — изражението върху лицето и правеше всяко обяснение излишно. И тя, както и Варщайн, бе разпознала съвсем ясно гласа.
— Какво има? — попита колебливо Ломан. — Какво ви стана изведнъж?
— Не познахте ли гласа? — попита Варщайн. — Не, откъде да…
— Франке — обади се тихо Ангелика. — Беше Франке.
Ломан изглеждаше съвсем стъписан. После се насили за нещо, което според него трябваше да прозвучи като смях.
— Глупости! Как така номерът му ще попадне в този телефон?
— Защото е последният номер, който е набран оттук, затова — отвърна Варщайн. — Още ли не разбирате? Новият ви приятел е негов човек. Сигурно през цялото време са ни наблюдавали. И той вероятно не излезе навън, за да пикае, а за да чака останалите, които трябва да дойдат тук!
— Не ви вярвам!
— Но това е самата истина!
Варщайн уплашено се обърна и се оказа лице в лице с шофьора. Изобщо не бе усетил кога е отворил вратата, а явно стоеше от доста време и бе чул поне част от разговора. Той отвори вратата докрай, влезе и седна зад волана. Погледна телефона и поклати глава, пъхайки ключа отново в стартера.
— Вярно е, че колкото и предпазлив да е човек, накрая допуска грешка, та дори и най-малка. — Какво ще правите сега с нас? — попита Ангелика.
— Да правим ли? Нищо. Не се бойте, скъпа, на вас нищо няма да ви се случи. Просто чакаме, това е. След няколко минути трябва да дойдат едни хора и те ще се погрижат за вас и приятелчетата ви — шофьорът погледна към часовника върху арматурното табло. — Хм, не разбирам…трябваше вече да са тук.
— Значи Варщайн е прав? — попита Ломан, сякаш все още не можеше да повярва на това, което чуваше. — Вие работите за Франке?
— Трябваше да послушате като ви казаха да си вървите вкъщи. Щяхте да си спестите доста ядове. Страхувам се, че вече е късно. Но не се тревожете — нищо няма да ви се случи. Ще ви задържат за няколко дни и това е. Не сме престъпници.
— И мислите, че ще чакаме най-спокойно, докато дойдат вашите хора? — попита Ангелика.
— Май нямате друг избор.
— А какво ще стане, ако не го направим? — тя посочи предната врата. — Какво ще направите? Не можете да се справите и тримата.
Варщайн не бе толкова сигурен. Момъкът беше малко по-нисък от Ломан, но много по-як и изглеждаше добре трениран. Сигурно можеше да се справи и с тримата, и то без особено да се напряга.
Но той предпочете друга тактика. Без да бърза, бръкна във вътрешния джоб на якето си, извади пистолет и го насочи към Ангелика.
— Ще ми е много неприятно да го използвам, но ако ме принудите…
Ангелика пребледня при вида на оръжието, но смело подтисна страха си.
— И какво? Ще ме застреляте?
— С този не мога, зареден е с гумени патрони. Мисля, че и вашата полиция ги използва. Не убиват, но много боли, ако те стрелят с тях. Не ме карайте да ги ползвам.
— Ако въпреки това го направя? — продължаваше тя предизвикателно.
— Остави, ще стреля, не разбра ли?!
Ангелика го погледна, но шофьорът кимна утвърдително.
— Добре, че поне вие сте разумен.
— Кой ви каза, че съм? — попита Варщайн и го удари силно в лицето.
Ударът в никакъв случай не бе професионален и сполучлив, освен това бе от неправилен ъгъл и Варщайн го заболя може би повече, отколкото противникът му. Но дойде изневиделица и това увеличи силата му. Мъжът изкрещя и се опита да насочи пистолета срещу Варщайн.
Ангелика се вкопчи в ръката му. Силата и не достигна, за да я свали надолу, но в същото време и Ломан се хвърли върху му. Успяха след кратко боричкане да избият оръжието от ръката му и почти да го съборят от седалката. В колата настана неописуемо търкаляне и за кратко Варщайн доби надежда, че тримата заедно ще могат да се справят с якия мъж. В следващия момент страхотен удар се стовари върху гърдите му и го просна напряко в колата.
Болката беше толкова силна, че не можа даже да извика. Останал без дъх, се олюля и се опря на хладилника. Вътре нещо изпращя и се счупи и дръжката се заби с невероятна сила в бъбреците му. В гърба му експлодира нова, още по-силна болка и той се свлече на колене и изстена. Пред очите му се завъртяха огнени кръгове и в устата си усети вкус на кръв. Не можеше да поеме въздух и шумовете от борбата останаха някъде много далеч. Полетя напред, но в последния момент успя да се залови за нещо. Усети как силата просто излезе от тялото му и започна да изпада в безсъзнание. Не трябваше! Ако сега стане това,
