автомобил и бягство от местопроизшествието, а може би и още цял куп други прегрешения, за които в момента не се сещаше. Не, помисли си мрачно, нямаше нужда да се обаждат на Франке — той сам щеше да го направи, за да им благодари.
— Разбирам недоволството ви — каза Марцин, опитвайки се в същото време гласът му да звучи и успокоително, и ангажирано, за да не си помисли човекът срещу него, че жалбата му му е безразлична, — но се страхувам, че мога да направя много малко за вас.
— Така значи, страхувате се? — Сивокосият мъж, към когото бяха отправени думите на Марцин, се изправи настървено и започна да се клати на токовете си. Въпреки това едва стигаше до брадата на Марцин, но не защото той беше кой знае колко висок. Но липсващата височина туристът тройно компенсираше с гняв. — Е, тогава пък аз се страхувам, че когато напусна утре хотела ви, няма да мога да платя цялата сметка. И се страхувам освен това, че също няма да можете да направите нищо за това.
— Но моля ви! — Марцин едва запазваше спокойствие. — Ще намерим някакво решение. Хотелът наистина не може да направи нищо, ако…
— Дрън-дрън! — прекъсна го гостът — впрочем петият за тази вечер, който изнасяше същата тирада на Марцин. — Въобще не ме интересува кой какво и защо може да направи! Платил съм триседмичен престой във вашия „прекрасен“ хотел, и то на цена, която си е чист обир! Не се оплаках, когато установих, че във вашия „спокоен“ град изведнъж настана такава блъсканица като при летните разпродажби на Курфюрстендам7. Дума не казах и за това, че ми трябва почти половин час, за да пресека улицата. Нищичко не казах и когато разбрах, че изисканото ви градче явно се е превърнало в сборен пункт на международни терористи и престъпници. Но сега вече стига! Кажете ми как да ползвам отпуската си за плуване, когато не мога да стигна до водата, защото брегът е окупиран от тълпи полудели?
— Вече казах, че разбирам гнева ви, но не мога нищо да направя. Не е наша вината, че…
— …двадесет и четири фолклорни групи от цял свят са окупирали езерото? Ще видим! В проспекта ви нямаше нищо подобно. Тази вечер исках да отида с жена ми до езерото. Не за да плуваме, а просто така. И знаете ли какво стана? Попаднахме в ръцете на десетина индианци, нарисувани, сякаш са на война! Жена ми щеше да умре от страх! Ако на вас това ви е смешно, на мен не е! Утре заминаваме. И ако смятате да искате повече от половината от сметката, ще трябва да се обадите на адвоката ми!
Той погледна предизвикателно Марцин, но мениджърът бе достатъчно умен, за да не отговори. До утре сутринта ще му мине и сигурно въобще няма да си замине и няма да се разправя с полицая за неуредената сметка. Беше си казал своето и чувството на победител щеше да му подслади остатъка от вечерта. Лошото беше, че Марцин много добре го разбираше.
Изчака гостът да излезе от кабинета му (разбира се, със силен трясък на вратата), вдигна телефонната слушалка и набра запаметен номер. Сигналът за свободно още не бе прозвучал докрай и някой вдигна.
— Лесер.
— Добър вечер, госпожо градски съветник — поздрави Марцин. — Извинете за късното обаждане, но възможно ли е да разговарям със съпруга ви? Знам колко часът е, но…
— О, няма нищо. Вие сигурно сте десетият, който се обажда. Страхувам се, че не мога да ви помогна. Мъжът ми е на заседание в кметството. Марцин погледна часовника, който висеше на стената до вратата. Беше почти единадесет.
— По това време? — изплъзна се неволно от устата му. По добре да си беше прехапал езика! В крайна сметка, той звънеше посреднощ!
— Да, и мисля, че ще продължи още — гласът от другата страна на слушалката звучеше вече забележимо по-хладно. — Но можете да се обадите там. Ако не ми вярвате — добави тя тихичко, но Марцин все пак чу.
— Не, не — побърза да каже той. — Ще се обадя тогава утре. Лека нощ!
Сложи слушалката и погледна телефона ядосано. За момент беше готов наистина да позвъни в кметството, но защо? Каква полза да говори с телефонния секретар? Стана, отиде до прозореца и вдигна жалузите. През деня гледката от прозореца му стигаше до другия край на Лаго Маджоре. В момента езерото приличаше на черна сянка на тъмен фон. Въпреки това можеше да различи очертанията му. Брегът бе очертан от множество малки червени светлинки — бяха огньове, около се събираше множеството, което гостът му нарече двадесет и четири фолклорни групи. Но не бяха това. Марцин сам отиде следобеда на брега и това, което видя, можеше да го ужаси, ако бе дал воля на чувствата си. Какво, за Бога, ставаше в този град?
Излязоха от магистралата и след няколко километра Варщайн се отклони и от главния път и отби колата в един тесен горски път, докато намериха място, което им се стори подходящо да прекарат нощта. Беше малка полянка, на която с мъка можеха да обърнат и която от трите страни бе заобиколена от гъсти храсталаци. Ломан излезе от колата и доста време прави нещо по ударената страна. Когато се върна, ръцете му бяха изцапани с масло, но изглеждаше доволен. Обясни, че повредата не е много голяма, с изключение на счупения фар колата беше напълно в ред. Пет минути по-късно иззвъня телефонът. Ангелика и Ломан изненадано се спогледаха, но Варщайн вдигна слушалката.
— Добър вечер, господин доктор Франке! — каза той, преди отсреща да се е чул някакъв глас.
— Доста евтин номер, не намирате ли? — Беше Франке и гласът му звучеше много ядосано.
— Надявах се да се обадите. Защо се забавихте толкова? Да не би биячите ви да не са имали дребни за телефон?
— Не, не, имам предвид това, което сте си позволили да направите. Двама от мъжете са тежко ранени. Доволен ли сте сега? Или трябва да има няколко убити, за да ви дойде умът?
— И какво ще правим сега? — Острият тон в гласа на Варщайн изненада и него самия. Думите на Франке бяха подействали по-силно, отколкото предполагаше. Бе се надявал автомобилът да е само потрошен.
— Добре-е. — Франке смени тактиката и се опита да придаде помирителна нотка на гласа си, но не беше много убедителен. — Какво трябва да направя, за да говоря с вас?
— Нали вече го правите?
— Престанете най-после с тия глупости! Никой не ви оспорва ролята на Джеймс Бонд! — изфуча Франке.
Варщайн замълча. Бе включил високоговорителя, за да могат Ангелика и Ломан да чуват разговора. И те изглеждаха също толкова безпомощни като него. Франке бе попаднал точно в целта, макар и да не го съзнаваше: събитията през последния час бяха като в криминален филм. Но имаше огромна разлика в това да го гледаш в киносалона и да го играеш в действителност. Какво ли не би дал, сега да можеше просто да стане и да си отиде вкъщи, макар че представлението не бе свършило.
— Какво искате? — попита уморено.
— Моля ви да бъдете разумен, Варщайн! Мисля, че не знаете какво правите. На път сте да се забъркате в ситуация, от която вече никога няма да можете да излезете, това ясно ли ви е?
— И какво мога да направя, за да променя нещата?
— Кажете ми къде сте в момента. Давам ви думата си, че нищо няма да ви се случи. И тримата утре сутринта се качвате в самолета за Мюнхен, и това е всичко.
— Боже, колко успокоително! Смятате, че можехме да си спестим всичко дотук, така ли? Ами ако предложението ви не ни харесва?
— Не бъдете глупак, Варщайн! — отвърна раздразнено Франке. — Много добре знаете какво ще се случи тогава. Трябва само да се обадя и цялата полиция в тази държава ще тръгне на лов за вас. Колко далеч мислите, че можете да стигнете?
— Вероятно немного далеч — призна си Варщайн. — Но отговорете ми на един въпрос, Франке. Защо полагате толкова усилия да ме държите далеч от планината? Предполагам, че сте намерил това, което търсехте през последните три години. Какво е то?
Франке не отговори. После каза:
— Дайте ми госпожа Бергер. Още е при вас, нали?
— Слуша разговора ни. Между другото, пресата също. Само за, в случай че ви интересува, утре всичко
