Колата започна да се клатушка. Щеше да му се извини, щом онзи влезе. Нападката му не бе правилна. Дори и да се бе доближил до истината, нямаше право да го атакува по такъв начин, не и в този момент.
След няколко минути се разнесе приятен мирис на кафе. Чу се тракане на чинии и чаши и Ангелика застана зад него.
— Много е красиво — каза тя. — Какво е? Планината ли?
В първия момент Варщайн не разбра въпроса и. После погледна листа върху коленете си и изтръпна.
Не бе забелязал кога е престанал да рисува линии и кръгове. Това върху листа беше Гридоне.
В слабата светлина на джобното фенерче помещението изглеждаше по-голямо, отколкото Анди си го спомняше и сякаш имаше и нещо друго променено. Не можеше да каже какво, но не му харесваше. Предметите, които се открояваха в неправилния кръг на светлината, изглеждаха по-големи и очертанията им бяха някак по-резки, сенките — по-тъмни, отколкото трябваше да са, сякаш вътре имаше нещо, което иначе не беше за тук.
Всичко това, разбира се, бяха глупости, въобразяваше си. Знаете и причината, поради която сетивата му играеха този номер. Беше нервен и имаше основателна причина.
— Какво правиш там? — гласът на Трави дойде от другата страна на вратата, където светлината на фенерчето не проникваше. Говореше тихо, почти шепнешком. Въпреки това Анди се стресна и за малко не изпусна светлината.
— Нищо — отвърна бързо. — Всичко е наред.
Гласът му не звучеше много убедително. Беше добър крадец, но в никакъв случай и добър лъжец.
— Внимавай и стой далеч от прозореца!
Цялата акция си беше чисто безумие, помисли си Анди. Всичко звучеше така просто преди три дни, когато седяха и за последно обсъждаха плана. Трави бе опитен в тия работи, професионалист на почти петдесет години, който въпреки повече от двестате взлома още не бе залавян. Всичко, което каза, звучеше много убедително и най-важното, просто. Но сега тук, в тъмната и изпълнена със сенки стая на бижутерския магазин, чийто сейф Трави се опитваше да разбие, му се искаше да е някъде далеч.
— Ела и ми помогни!
Анди побърза да изпълни заповедта. Беше малко озадачен от раздразнението на Трави. Той също бе изнервен, което бе необичайно, защото беше от хората, които изглеждаха спокойни и в най-заплетената ситуация.
Видя го коленичил пред старомодния сейф в задната част на стаята. Бе закрепил с лепенка миниатюрно фенерче зад дясното си ухо, така че голямото колкото монета светлинно петно следваше всяко движение на главата му. Пръстите му, които изглеждаха така, сякаш без усилие можеха да трошат орехи, но всъщност имаха сръчността на хирург, лежаха върху боядисаната в зелено врата на сейфа. Той размаха нервно ръка, когато лъчът от фенерчето на Анди допадна върху касата. Анди бързо го изгаси.
— Как е?
— Няма никакви проблеми — отвърна Трави. Гласът му издаваше голяма концентрация. Анди видя как пръстите му продължават да движат цифровото колело на части от милиметъра наляво. Той самият нищо не чуваше, но Трави изглеждаше доволен и се засмя.
— Като консервна кутия е — поклати глава той. — Все същата история — дават цяло състояние за алармени инсталации, а касата и стара, и евтина. Това тук е от миналия век. След пет минути съм готов. Пръстите му продължаваха да се плъзгат по гладката повърхност и вършеха неща, от които Анди не разбираше и които му изглеждаха като вълшебство. Трави беше гений в своята област. Понякога на Анди му се струваше, че трябваше само да погледне някой сейф и той сам се отваряше. Това беше и една от причините, а може би и най-важната, заради която преди време се събра с Трави. Надяваше се с времето да понаучи някои от тайните му, но до този момент това не бе станало. Бяха добра двойка, но що се отнасяше до способностите му, Трави бе като мида. Иначе бе надежден и добър другар и което бе най- важното: не поемаше и най-малък риск. Преди да решат да влязат в този магазин, Трави седмици наред бе следил маршрута на патрулиращите полицаи и охранителната фирма и бе записвал и анализирал и най- малкото отклонение. У тях имаше пълен дубликат на алармената инсталация на магазина. Бе я изключвал поне десетина пъти, без да се задейства алармата. На Анди се бе доверил в последния момент.
Постепенно той започваше да се пита защо. До този момент не бе свършил абсолютно нищо. Работата изглеждаше само за един човек. Нещо щракна и Трави се облегна с дълбока въздишка назад.
— Това беше.
Анди го погледна неразбиращо.
— Искаш да кажеш…
Трави му махна с ръка да се приближи.
— Заповядай — ухили се той. — По-красиви са, отколкото стари, както се казва.
Анди стоеше нерешително. Всичко бе станало твърде лесно. После протегна ръка и докосна дръжката. Чу се глух звук и тя се отвори. Бе тежка, но не чак толкова, както можеше да се предположи.
Когато видя съдържанието на сейфа, Анди отвори широко очи. На най-горната полица имаше документи и подвързани в кожа счетоводни книги, но на долните рафтове всичко блестеше. Върху черни кадифени възглавнички имаше десетки колиета, гривни, пръстени, верижки, обици и всякакви украшения, кое от кое по-хубаво и по-скъпо. Онемя при вида им. А само като си помислеше за цената им, свят му се завиваше.
Не пипнаха нищо от скъпоценностите. Анди се натъжи при мисълта за богатството, което лежеше пред тях, но бяха говорили най-подробно за това. И тук се доверяваше на опита на Трави. Скъпоценностите трудно се пласираха и рискът беше много голям. В сейфа имаше и още нещо — сурови нешлифовани диаманти на стойност повече от сто хиляди Франка, при това не бяха описани в никоя от книгите — малко допълнение, което бижутерът бе спестил в данъчната си декларация. Затова едва ли щеше да се обади в полицията. Това беше хубавото в работата на Трави — а вероятно и причината, поради която досега не го бяха хванали. Със сигурност обаче умен и успешен принцип, което се доказваше от досегашната кариера на Трави като професионален крадец. Но това не попречи на сълзите на Анди, които потекоха от очите му при вида всичките скъпоценности, лежащи най-спокойно пред него.
— Грях е — каза той. — Това струва поне половин милион.
— Струва ни повече, ни по-малко от пет години — поправи го Трави. В гласа му не се долавяше и следа от нетърпение. Може би и на него му минаваха същите мисли през главата и трябваше да ги каже на глас, за да се успокои, помисли си Анди.
— Освен това прекупвачът ще ни плати най-много двадесет процента — Трави направи движение с ръка, което беше и като обяснение, и като подкана към Анди да побърза. — Сто хиляди и прекрасна възможност да те заловят или почти същата сума без ни най-малък риск. Избирай.
Последното изречение си беше чиста реторика, в това Анди беше сигурен. Трави нямаше да допусне той да вземе нещо от това тук. И беше напълно прав: в Амстердам можеха да получат осемдесет процента от пазарната цена на диамантите, без някой да им задава глупави въпроси. Взе двете кадифени торбички с диамантите и погледът му попадна върху купчина банкноти — Франкове, германски марки и долари, прилежно подредени в пачки. Погледна въпросително Трави. Той се замисли за момент и поклати глава:
— Много става. Ако изчезнат, ще се обади в полицията. Но две-три хиляди можеш спокойно да си вземеш. Тъкмо ще обърка счетоводството му и няма да посмее да каже за кражбата. Някой може да го попита защо сме взели само три хиляди франка, а другото сме оставили.
Анди тихичко се засмя, отброи три хиляди франка и ги пъхна в джоба на якето си. Трави още се усмихваше на хрумването си. Явно беше в добро настроение, когато работеше. Анди мислеше, че знае причината за това. Трави се мислеше за някакъв съвременен Робин Худ, но с някакъв стеснен периметър на действие. Крадеше само от тези, които обираха другите, но единствените нуждаещи се, сред които разпределяше откраднатото, бяха само те двамата.
— Добре, затваряме — Трави му даде знак с кимване на глава, че неговата част от работата е свършила и трябва да се отдръпне. Анди се поколеба. Не беше първият сейф, който опразваше с Трави, но никога не бяха попадали на такава голяма плячка. Стойността на това, което лежеше пред тях в касата, бе
