потрудих и малка похвала няма да е излишна.
Варщайн продължаваше да гледа безмълвно колата. Не знаеше дали да се съмнява в своя разум или в този на Ломан.
— Това е…това е… — …чудесно, нали? — ухили се Ломан.
— …съвсем откачено! — довърши изречението си Варщайн. — Нали не си въобразявате, че ще се отървем по този начин?
— Знам, че няма да получа наградата за най-сполучливо боядисване — въздъхна Ломан. — От лявата страна малко я оплесках, отзад също има няколко петна. Но иначе… Е, не е произведение на изкуството, но съм доволен — додаде той съвсем сериозно.
— От какво?
— Ами от идеята. Все пак свърших нещо полезно, докато вие с вашата приятелка се упражнявахте в самосъжаление.
— Това и слепец няма да заблуди! — Постепенно изненадата на Варщайн се превръщаше в яд.
— И защо не? Търсят бял форд с швейцарска регистрация, нали? А ние сега имаме черен автомобил с италиански номер. Е, на повече от двайсет метра не бива да се приближават до него и се моля горещо в следващия един час да не завали. Но от няколко километра или от въздуха не могат да ни забележат.
— Откъде са номерата? — попита недоверчиво Варщайн.
— Откраднах ги — каза доволно Ломан. — И боята също. Рано сутринта слязох долу до селото, на два километра е оттук. Разходката рано сутрин е хубаво нещо, трябва да опитате.
— И мислите, че няма да забележат кражбата?
— Боята със сигурност няма да забележат. Франке едва ли ще разбере, че някой е влязъл в чужда плевня.
— Той не е глупак! Ако шофьорът на другия автомобил забележи, че номерата му ги няма, ще се обади веднага в полицията и само трябва да съберат две и две.
— Но той няма да забележи — не се отказваше Ломан. — В селото имаше две италиански коли. Само им размених номерата — той посочи задницата на автомобила. — Шофьорът на този автомобил си има номера. Е, не са неговите, а на другия, но…
— Мислите ли, че няма да забележи?
— Вие гледате ли си номерата всеки път, преди да тръгнете на път? Освен това трябва да има и малко риск, за да е весело. Вие просто разваляте всичко, Варщайн. Не искам да ми целувате краката, но очаквах поне малко признание.
— Какво смятате да правите с остатъка от боята? Да не би случайно да ви хрумне да ни боядисате и нас с Ангелика — никой няма да търси двама негри и един бял.
— Проклетник — каза само Ломан, но гласът му продължаваше да звучи бодро.
Варщайн се ядоса, още повече че не можеше да го извади от спокойствието му. Освен това тайничко си призна, че идеята не беше чак толкова откачена, както изглеждаше в първия момент. Колата нямаше да издържи на проверка отблизо, но все пак не беше това, което търсеха хората на Франке.
— Закуската е готова, дойдох само да ви кажа.
— След пет минути, става ли? — Ломан отново бе хванал четката. — Само да довърша това тук. Трябва да съхне един час и чак тогава можем да тръгваме. Оставете ми чаша кафе. И се молете да не завали.
Варщайн побърза да се качи в автомобила не само защото му беше студено. Въпреки че не успя да развали доброто настроение на Ломан, съзнаваше, че се държа като пълен идиот. Е, нали имаше опит…
Влезе треперещ, с ръце, пъхнати под мишниците. Ангелика го погледна въпросително.
— Е?
— Студено.
— Нямах това предвид. Ломан — какво ще кажеш за идеята му?
Варщайн се чудеше какво да направи. Накрая вдигна рамене и седна.
— Не знам. Идеята е толкова щура, че може и да проработи.
— Вече може би ще ни помогнат само налудничави идеи — съгласи се Ангелика с него. Варщайн не можеше да и противоречи, беше права, Франке щеше да предвиди всеки по-интелигентен ход и щеше да вземе мерки. Ако искаха да го надхитрят, трябваше да измислят нещо съвсем нелогично.
— Не разбирам всичко това — каза изведнъж Ангелика.
— Кое?
— Това с Франке. Как може да прави всичко това?
— Знае повече, отколкото си признава — предположи Варщайн. — Вече вероятно знае повече неща за планината от мен.
— Нямах предвид това. Не разбирам как може да има такова голямо влияние. Той е просто учен, освен това тук в Швейцария е чужденец! Знаеш колко дребнави и чувствителни са швейцарските власти, когато се отнася до техните правомощия. А той изведнъж управлява наляво и надясно, сякаш тази държава е негова собственост! Изглежда, има неограничено влияние.
Варщайн мълчеше. Естествено, и той си бе задавал този въпрос, но не бе намерил задоволителен отговор. Все пак имаше някои неща, които може би се доближаваха до истината. Проблемът обаче беше, че нито едно от тях не му харесваше. Освен това нямаше желание да дискутира върху предположения. Затова не каза нищо.
Ангелика обаче не се отказа така бързо. Сипа му кафе, запали си цигара и започна да изпуска дима на малки кълба през носа. Варщайн демонстративно се закашля, което Ангелика — също демонстративно — не забеляза и той се замисли дали да не се премести от другата страна на масата. Но не го направи. От горчив опит знаеше, че тогава димът щеше да се насочи в неговата посока.
— Освен това се държи като главен герой в лош криминален филм — продължи Ангелика, съсредоточила поглед някъде върху арматурното табло. — Щом така явно разполага с толкова голяма власт, значи, че има помощ. Подкрепа от най-високо място, както се казва. А това може да значи само едно — че е намерил нещо изключително важно в планината.
— Или опасно — каза Ломан, който в същото време влизаше.
Варщайн усети ледения въздух още преди да види самия Ломан. Лицето и ръцете му бяха зачервени, но абсолютно чисти. Освен студа в колата нахлу и силен мирис на разредител и Варщайн инстинктивно спря дъха си и погледна с ужас в очите цигарата на Ангелика. Но имаха късмет и този път и не излетяха във въздуха.
— Хващам се на бас, че това, което е в планината, е много опасно или поне Франке се държи така, сякаш е.
Ломан силно задуши и Ангелика се наведе и му сипа кафе в една чаша. Той я изпразни на един дъх, облиза се доволно и погледна към каната. Ангелика се направи, че не забелязва погледа, и трябваше този път сам да се обслужи.
— Готово ли е?
Ломан бавно отпиваше от кафето си и кимна в знак на съгласие.
— Да. С малко повече късмет след час можем да тръгнем. Само трябва да ми помогнете да заличим следите отвън.
— Трябва ли? — Тонът, с който го каза, не хареса и на него самия. Защо продължаваше да е така враждебен към Ломан?
Но явно нищо не бе в състояние да развали доброто настроение на журналиста. Той само се ухили, взе си цигара от пакета на Ангелика и се захвана да опушва Варщайн и от другата страна. Погледна часовника си и после телефона върху таблото.
— Още не се е обадил — каза Варщайн. Ломан го погледна въпросително и той допълни: — Франке.
— А, да.
По някакъв начин Ломан успяваше да се прави, че не разбира за какво говори Варщайн.
— Не, нямах предвид обаждането на нашия покровител. Ще се обадя на няколко места, а след това приятелят ви ще има да се чуди кой се интересува от него и от това, което върши.
Варщайн не отговори. Може пък наистина да подценяваше силата на пресата. Но Ломан не беше пресата, а само второкласен журналист, търсещ сензации, и второ — той съвсем явно подценяваше
